С бащина любов

 

В четвъртъците е празно, с часове си гледам телефона.  В кафенето от сутринта са само арабите, винаги са тук. Никаква работа ли нямат тези хора, по цял ден седят с броениците, десет мъже, седнали обсъждат и се оглеждат.

В разговорите винаги се чува името на този, който го няма, друго не мога да разбера, ама това разбирам – страшни клюкари. И как оглеждат жените – хем с мерак, хем със злоба – арабска им работа.

И българи има такива – една злоба в погледа, едно мръсно те гледа, сякаш ще те убива, а всъщност те сваля – животинска работа.

Е, има и друга класа, друг вид мъже. Италианците например – и проститутка да води, като с дама се държи – стол ще отмести, ръка ще подаде, а тя го гледа като добиче и вика “тоа па“. Виждала съм ги тук много, идват в кафенето, нали е италианско.

Руснаци също идват, хубави мъже, галантни, ама и те се дуят като въшки пред жените, много се репчат и те като нашите балканци, бъкани с комплекси.

Албанците, не ми ги хвали, всеки ден са тук, реално съм до посолството им. Те и от нашите са по-зле, викат по жените като по животни. Влезе той поръча си бира, а тя около децата – той седне като паша отсреща, тя залък не може да сложи. Колко се нагледах в това ресторантче, роман мога да напиша.

И нашите, за жалост – или едни мутри дебели – командва като военен, или едни смазани мушмороци, не смее да я погледне.

А колко се невъзпитани, не ми се разказва, че ме е срам, че съм българка. Седне, мляска с отворена уста, на сервитьорката крещи, мята бакшиша от метър като на прасе, ама това е – България, така стана, не е било, вика майка, не е било така някога.

Един съм виждала само много възпитан, българин, ама е дядо. Един единствен възпитан човек идва в ресторанта.

По няколко пъти на ден идва понякога, пие кафе и яде лазаня.

Друга класа е той, такива хора вече няма, не ги правят. Да е колкото дядо ми, над осемдесет да е, от онова време другото, царското.

От километри, от походката даже виждаш, че е раснал по друг начин, осанката му различна.

Облечен, елегантен, чист, винаги с дълъг шлифер, риза, пуловерче, якичката – онова поколение, старото.

“Госпожице“, ще каже – “знаете ли какво означава името ви на старогръцки? “, или ще ми разкаже история за произхода на пицата, откъде, как идва, що.

За царска България колко знае, светски неща разказва, но хем с учени думи, хем някак увлекателно, интересно. И аз се обогатявам така, иначе затъпявам на бара.

Като го заслушам, та се унеса и се размечтая – да съм в каляска, на някой търговец жена, богат – я на Буров, я друг.

За първата си любов ми разказва веднъж, такава приказка, само във филмите го има това. Била за него не плътска, като икона била, ефирна му била, така каза – ефирна.

Никога и не си помислял да я омърси, да я оскверни. И така и станало, не я пипнал даже, останала му чиста. Като я гледах вика, светлина в косите й виждах, като ми клепне с клепки, звезда пада. Къде такава любов сега, такива чувства, всичко порочно, мръсно, само порнография!?

Казвал ми е, че е вдовец, за жена си как разказва – роман четеш. С такова уважение говори за нея, за семейството й, за рода й.

Той самият бил от род на учители, дядо му директор на една от първите гимназии, баща му от основателите на Червен кръст тук, абе, учена работа, не като мен – дядовците – все овчари от шопско.

Той самият диригент, свирил  къде ли не – снимки показва човекът – светът обиколил – Виена, Прага, Москва, Париж – не като мен, само на маслините в Гърция и то в едно село забито, че и нищо не изкарах.

Вика, човекът – “като мое дете те чувствам“ – аз баща нямам, пиеше и рано умря, майка все го кълне и на гроба даже още ходи да го кълне, толкова лош бил.

Оженила се щото трябвало да роди, така и казала баба и тя го взела него, не че го искала, но отивала към двадесет и две и я хванало страх вече, че ще остане стара мома, така било някога.

Деца не каза дали има човекът, нищо не говори и не питам, да не го засегна.

Един ден седнал и ме пита – “чела ли си Библията, знаеш ли я“, викам – “нищо не съм чела г-не, аз не чета, като малка ми беше трудно и така зарязах, филми гледам, сериали и клипове“, а той вика “аз ще ти разкажа, да знаеш, че е важно“. И като почна – Авраам, Моисей, Христос, свят ми се зави колко интересно. Викам си – ааааа, затова ли палят свещи в църквите, никога не съм знаела, майка не вярваше и не ме е водила, научих и аз много.

Разказа как бил и по лагери, защото баща му учител, ама го взели за фашист, бащата умрял от срама, а децата в лагери, работели на камъните. После му дали да подпише една бележка и – ще, не ще – подписал, така го пуснали, после направо в операта.

Вика ми едни ден, дошъл по-рано – “красотата ти е френска, изящна, като статуетка си “, е кой ми е говорил така на мен някога – никой?!

Аз съм от “Герена“, там израснах  – момчетата все за футбол говореха, гаджетата  ме водеха на мач, това беше. Не, че не са ме харесвали, комплименти да ми правят, много, ама не така фино.

Ще каже понякога “ще те изкъртя“, то това значи, че те харесва, че си хубава, ама по-грубо звучи, някак просташки. Ей, няма ги вече тия мъже, с онова поколение са си отишли и те, да знаеш!

Подаръци все ми носеше, един път  картина, ама каква хубава – едни макове в поле. Друг път музика ще ми донесе  – Вивалди, Шопен ми донесе, та слушах, то не било лошо, да му свикнеш само?!

Чай ми донесе, арабски някакъв и там бил, дирижирал.  Чай, ама такъв не си виждал интересен, с една чашка рисувана, писана на арабски. Корана ми чете и там знае и там разбира, уникален човек.

Сега за руска литература ми говори, вика – “ще те просвещавам“ за някакъв, какъв беше, чакай записала съм – Гозол, днеска щял да ми разказва за най-големият руски писател ще ми говори, да съм знаела, че било срамота.

Сега го чакам да дойде, всеки момент, руска музика ми е обещал – а, ей го идва:

– Здравейте, г-н Браменски, как сте днес, чайчето вчера беше превъзходно, арабското!

– Здравей, Иринче, как няма да ти хареса, от Аман съм го носил, там така го пият с тия чашки, още колко имам да ти разказвам….

– Кафенцето да ви пускам ли или направо за  ядене ще поръчвате.

– Днес бързам Иринке, да ти кажа, това кафенце на италианеца, не че не е хубаво, ама леко ми обостря гастрита, а стомахът ми е чувствителен. Затова си позволих да донеса свое, дано не е много нахално и своеволно?!

– О, в никакъв случай г-н Брменски, вие сте толкова редовен клиент, за такива шефът ми Франко всичко прави, на редовните клиенти казва “не отказвай нищо“.

– Радвам се, радвам се, ами ето го пакетчето, от него, ако може да  ми правиш, когато идвам. А сега тръгвам, че имам ангажимент с две млади певици, едно драматично сопрано и едно мецо, прекрасни гласове.

– О, щом имате такава важна работа, разбира се, успех в начинанието, довиждане.

Тръгна си, ей че културен човек. Кафе даже си донесе, ами на тези хора, дето са така отраснали и възпитани и стомасите им са други, виж не му понася на Франко едро смляното италианско кафе, по –така иска, фина работа.

Че и в какво пликче го донесъл, сякаш пръстен ти подарява, не за пиене носи.

Чакай да го пресипя в чист буркан, да не изветрее, името му ще напиша, да не се затрие, тъкмо Франко ще се радва как се грижа за клиентите.

Къде ми е ножицата, а, ето, отваряяяям.

Какво е това вътре, друго пликче – я да видя – това пък какво е –  гащи?!

Прашки някакви, златни, от тия най-изрязаните, дето ти влизат в дупето – объркал се е явно?!

И едно пликче като пощенско, вътре пари, колко  – 140 лева?!

А и бележка има чакай – “Всичко е ясно, да не се крием повече, желаеш ме от първия ден и аз теб. Дай  да направим един секс, ама те искам с тези гащи, сега са модерни. Пари съм ти оставил да си купиш нещо, като дойдеш у нас, да си по-така, издокарай се!“.

– Това пък какво значи?!

—————–

Разказът е отличен в конкурса “Новата модерност “ на списание “Нова социална поезия“, категория “проза“ през 2020 г.

 

 

Върви ми, винаги ми е вървяло. Така съм родена ли, не знам, но лош ден в живота си не съм имала.

Даже като са ме намерили е било празник, ама стар. Точно на 9-и септември, една от старите възпитателки, отдавна не работи тук, ме е намерила пред вратата на Дома.

Не са видели кой ме е оставил, по тъмно е било. Името тя ми е дала – Септемврина.

Родители така и не са успели да издирят, до ден днешен нищо не знам за тях, пък и не ровя. За какво са ми, всичко си имам?

И какво е късмет значи – точно отворили новата сграда и съм се паднала там. Всичко нова – възпитателки, играчки, мебели. Та до седем години добре съм си поживяла.

После шанс ли е било, случайно ли, но се падам при най-добрата учителка в първи клас, та от там ми тръгва.

Класната ме водеше в нейната къща, никой друг от Дома не взимаше, само мен. Та, там, много видях.

С децата й си играех, малко ме взимаше да го гледам, като бавачка им бях.

Взимаше ме и да й помагам в чистенето и прането, обаждаше се в дома, че ми помага с уроците и те ме пуснат. Колко дрехи от тях имах, храна ми даваха, изобщо лишение не помня.

После, в гимназията попадам на г-н Рашков. Ей, знаменит учител, любимка му бях. Другите ги изпитва, мен у тях ме води и без нищо – шест.

У тях имаше всичко – фъстъци, вафли, биричка. Ерген беше човекът. Вика – “измий чиниите и ела да се гушнем“, гушкане много обичаше и да му правят масаж, обичаше палците на краката да му разтриват, казваше, че му оросявало мозъка.

Колко масажа научих тогава – после парите с това си изкарвах. Книги ми даде да чета, че да правя професионални масажи – то не беше “Шиацу“, не беше “Класически“, не беше чудо.

После с протекции на класната и г-н Рашков – бам – във Фризьорския ме приемат – кеф ти работа, кеф ти професия.

Две години практика в една салонче, на минимална бях, убих се от бакшиш. Ама, после – лошо!

Един ден ни в клин, ни в ръкав, получавам задух и бам – токсикологията. Какво излиза – алергична съм от бои, няма как да работя, та на професията – адио.

И така без занаят, без хляб седя у една приятелка, ме беше прибрала за няколко дена. Като съм се сдухала, спихнала като сушена джанка. Викам си – “край – загинах“ – и тряс – отникъде срещам Цанко и ми решава проблема.

Няма да повярвате! Отивам до боклука у моята приятелка и до самата кофа – мъж. Гледа ме – аз него – вика ми- “искаш ли да работиш“.

Ще искам – избор имам ли?! Веднага откликнах. Седнахме там на пейката баш до кофата. Човекът вика – “работа не е лесна, психологическа е, трябва търпение, желание и техника“.

Каквото трябва – това – му викам. Среща ми направи на другия ден и почнах.

Масажи, ама цялостни, на всяка част на тялото. Само мъже идваха. В едно салонче малко, отпред имаше фризьорки, после козметичка, аз с масажите в последната стая – с отделен вход.

Тая работа си беше чист късмет, тогава много научих – за хората, за страховете им, за мечтите.

Работата е трудна, много качества трябва –  масажът е последното. Най-важното е да го предразположиш. Много колежки изгърмяха, изглеждаха добре, но дразнеха клиентите.

Аз не съм красавица, ама съм лъчезарна такава, весела, леко е с мен казват. Можеш душата да си разкажеш без страх, всичките тайни да споделиш, без притеснение, че за нещо ще ги ползвам. Разголват се пред мен хората, като бебета стават, особено мъжете.

Нашите клиенти бяха повечето хора с травми, обидени хора, наплашени.

Питам понякога – „защо при мен идваш, та не ходиш на проститутка, нашето е само пипане, нищо не давам кой знае какво„.

А, те, все ми отговарят едно и също – “лошо ме гледат там, лошо е отношението, чувствам се като закъсал едни, мизерен един – после се мразя. Пък тук ме галят, нежно ми говорят.“

Някои се обиждат и скачат  – “аз на масаж идвам – на другото не държа“.

Питам ги за гаджетата – едни нямат, други се срамували да си искат от гордост, трети им писвало с една, втръсвало им като китайска храна.

Друг път ги питам за жените им, защото повечето са женени. И често ми отговарят, че жените им не щели ласки, като се омъжели, губели желание. Пък като раждали – съвсем.

Не го разбирам това. Нали сами са си ги избирали тези мъже, пък после не щяла, или пък, ако искала му вдигала скандали, че по-така го искала, романтично и прочие. Ми нали такъв си го взела бе, жено, не ги разбирам?!

Много се обременявали от децата, от бита жените – зли ставали, крещели, не се усмихвали вече. Като ги слушах тия мъже, ми идваше да не се омъжвам никога, то, ако така те променя женитбата – мерси!

Там си родих и детето, на масажите. Бременна бях, седми месец – работех. Баща й идваше, беше ми клиент – емоции страшни! Чакаше ме след работа, ядяхме сладолед на “Пиротска“, салончето беше близо до “Женския пазар“. После в квартирата ми ходехме – таван на “Ботев“.

Романтичен мъж, винаги ми носеше подаръци – шоколади, фурми, парфюмче някое – не ме е оставял.

Той от едно село беше, Русенско. Много влюбен – притесняваше го само занаятът ми. На майка си даже беше казал, че се женим – и аха да идем да ме запознае, братовчед му издъни работата.

Той беше клиент при нас, неговият братовчед, първият. И взел, че казал на майка му и баща му какво работя, ама го представил от лошата му страна. Не както си е – психологическа терапия с цялостен масаж, а взел, че им казал, че правя само онова на края, което си е близо минута и е най-несъществената част.

Майка му и баща му – земеделци хора, пенсионери, да вземат да се вдигнат от селото и – бам – у моята квартира – той и адреса им казал.

Че като гракнаха ония хора, като писнаха – сирак съм била, проституирала съм, кой ме знае от какви съм била, циганка съм била – занареждаха ги всякакви.

Моят и той се спихна – “щом майка и тате така“ – “не мога“ – вика. Тяхното мнение ми е важно, те са ме гледали, живот са ми дали.

И си го взеха със се багажа в същия ден – заминал за Англия – после разбрах.

То хубаво де, ама аз бременна – а сега де?! То късмет беше, че не ми личеше, до шести месец – нищо.

Само някой клиент се пошегува – “Сисе, добре те хранят тук“. Бях се заоблила леко, иначе работата ми спореше, чак се увеличиха клиентите.

Белята стана от колежките. Четири момичета бяхме, а моите обороти най-големи – шефът доволен. И ония ми завиждаха много, търсеха ми цаката.

Отворили ми шкафа и видели, че се преобличам с дънки за бременна, от тези с еластичния колан. Шефът и той ме оглеждаше от едно време.

Един ден ме викат у стаичката – “Сисе, имаш ли нещо да ми казваш“. И от тук – от там признах си.

“Тогава, Сисе, още седмица-две и си отиваш, като почне много да личи, не става вече, ще гониш клиентите.“

За късмет в седми месец рязко станах като слон, тройна. “Айде, да си взимаш нещата“ – шефът се намръщи.

То хубаво, ама като нямам ни осигуровки, ни нищо – бам – на социалните, а те бяха криво-ляво сто лева и едни имах за сирак – към триста. Квартирата 230 лева, сметките още сто – трябваше да напускам в същия ден, като партизанин бягах.

И какво е шанс значи, късмет да имаш, ангел да те пази!

Взех си куфара и пеша отивам по “Пиротска“ до парка “Света Троица“. Там седнах на една пейка и седя – няма кво да правя. Почнах да мисля на кой да звъня, къде да ида – приятелки основно мислех да търся, друг няма кой.

На съседната пейка един дядо – интелигентен човек, едва ходеше. Огледа ме човекът и пита – “защо си с куфар момиче, чакаш ли някой?“

„Никой не чакам дядо, ама ме изгониха и от работа, и квартирата трябваше да напусна, звъня по телефоните, търся къде да ида.“

Час-два останах звъня – никой! След три часа дядото куцук-куцук идва, от балкона гледал до градинката, че още седя.

“Момиче, тъмно стана, ако не те стреска у нас ела за тая нощ, пък после му мисли, ама тука ще замръзнеш.“

Нямах много що да правя и айде – с куфара, с бухчата у дядото. Той се оказа културен човек – класа. Лекар бил, хирург бил, цял живот в “Пирогов“, оперирал човекът. Ама, остарял, толкова остарял, че не го търсят вече, а му тежи, че не е полезен, личи си.

Бабичката му преди десетина години умряла, болна  я гледал, на легло, ама не му тежало.

Синът му заминал в САЩ, с години не се виждали, внучето три пъти е виждал.

Свестен беше дядото – стая ми даде, нищо от мен не е искал. Звъня по болници раждането да ми урежда, че без осигуровка е трудно. Уреди ми и доктор, и акушерка – леко ми мина.

Там, при дядото, си родих дъщерята. Човекът на изписването даже дойде. Много добре бях там. Кръстник на детето чак стана, без нищо да иска човекът.

Вика – “аз съм сам, жилището голямо – за един човек много е. Па и се чувствам полезен, нещо върша.“

На тоя дядо и бебето оставях даже, с бебето се оправяше – страшен беше. До две години там я отгледах Верчето – в градинката отпред.

Беше казал на съседи, че съм му роднина, та никой не питаше. Синът му звънеше един път в месеца – нито разбра, че съм там, нито нищо.

Обаче като не е писано – това е. Както си седяхме у кухнята, му готвех на дядото, и отведнъж изпусна хляба и падна на масата – спряло му сърцето.

Еми, той, над деветдесет беше – нормално.

То, хубаво това, ама трябваше да викам всичките му роднини – нямаше много – всичко навън в чужбина.

Сън сина му се свързах – дойде човекът, за два дена дойде да погребе баща си – не го остави.

Гледа ми – вика – “ти коя си“. А, де, си мисля – коя съм?

“Квартира ми беше дал дядото, че му било голямо жилището“ – му викам.

“А, добре, не ми е казал – нищо. Ама сега до седмица трябва да ми освободиш жилището, че го продавам.“

Пак така с куфара с детето в градинката – седя. Аз още работа нямах, гледах детето, дядото ми даваше пари. То си беше скрил за него – не ги дал на сина си, малко му беше сърдит.

Викам си – дотук ми помага някой от горе – ще ми помогне пак – не съм останала.

На втория ден, лято беше, в градинката спахме – се заговарям с една жена. Тя ми разказа живота си – аз моя и си отиде.

След няколко часа идва – “момиче, работа, ако искаш – търсим“. И сега няма да повярвате вече – предлага ми държавна работа – да чистя Пощата, тая централната.

Десет жени сме вика – една търсим, ама сериозна.

Боже, не съм си мечтала даже, за държавно и в най-смелите си фантазии не съм мислила.

И от онова време съм тук. Повече от петнайсе години.

Една колежка ми даде под наем едно мазе, ама устроено, до пощата близо – петдесет лева плащам – нищо. Детето си там изгледах, гимназия завършва.

Заплатата е минималната, за нищо не стига, ама нали със късметлия – гладни не сме останали.

Всеки ден някой от пощата ми дава – я яйца, я захар – казвам ти – живеем, та чак охолно.

И сега за Великден съм без стотинка, за едно яйце нямам. Ама знам, че няма да сме без яйца и козунак – никога не сме били.

Чакам, знам, че ще дойдат, нещо ще стане – ще имам.

– Верче, отвори вратата, че простирам.

– Мамо, гледай, цяла кора ни донесе Марга – купила и тя, и мъжът й. Остави и козунак, правила за дъщеря й, ама се отказали да идват.

Нали ви казвам – без козунак и яйца – не съм оставала никога!

 

 

„Злото никога не идва само“, така казваше баба ми, като днеска я чувам.
Точно сега ли?! Осемнайсет години и така без предупреждение, отиваш си, а ми знаят положението.
Ще лежа, че стана ли – посегнал съм, още две имам, сърце не ми дава да ги изхвърля. Мириша ги вечер, пипам ги, прибирам ги в джоба на ризата, вадя ги – после пак.

Черен ми е тоя доктор, ако и да е светило, как го изтряска: „Налага се незабавно да спрете цигарите!“. Запечатил съм му изражението, стъклeните сини очички – машина!
Откъде дойде това, никой в рода ми не е имал емфизем? Най-гадната болест е тая и астмата, при другите можеш да си пушиш.
Добре бе, толкова ли беше да ме изчакат, да го преодолея, че после да ми сервират.
Аз се боря с никотинов глад, жълтея, треперя, а той ми снася: – „Ще променяме имиджа на магазина, ще работят млади хора – наел съм две момичета“.
Идеше ми да викам, но мълчах като пън, вместо да го ударя – мълчах.
Какво ще промени, той тоя магазин не го познава, купил го е преди два месеца. Аз съм го създавал картоф по картоф.

Още когато беше малката сергийка, когато почнах на пазарчето – с чушките, домати и зеле. Веднага след гимназия, уредиха ме, свикнах и си останах. Нищо не мразя повече от промените!
После сергийките станаха две, прибавиха и плодове. Първите години само носех касите, не ме пускаха да меря. Тогава научих всичко, най-вече за клиентите, запомних им лицата, типовете и после знаех.
Бабата с кученцето ще избира, ще мисли, че я лъжеш, освен ако не ѝ предложиш от скритата каса, така ще е винаги твоя.
Крещящият дядка обича да го изслушат, защото разбира от домати повече от всеки на този пазар.
Лелките бяха претенциозни и зли, но им стигаше усмивка, за да те обикнат и да идват само при теб, защото си млад и учтив.
Майките с количките искаха да се зарадваш на детето и да му дадеш черешка – винаги се връщат.
Научих и как да избирам плодовете от доставчиците, знаех как скътаваха развалените по касите, как пробутваха гнилите, само за това ти трябват години.

После стана плод и зеленчук „Евротропика“ – големият, с трите стаи. Въвеждах клиентите, разхождах ги по рафтовете, презентирах професионално всеки нов плод, четях в интернет, за да съм убедителен.
– Къде ще намерите такъв работник, педали!!!
Взимам – не пипай, дръпнеш ли – връщаш се в началото!
Не се излагай човече, мисли за друго!

Мама беше жива, докато беше жива – различно. Все това ми казваше – „трябва да се ожениш“ и ми водеше момичета – не беше много забавно.

Аз имам проблем с жените – харесват ме само един тип – дебели и властни. Не знам защо?! И мама все такива намираше. Тогава много ми погнаха цигарите.
Помня онази огромната, с едни ръчища, една космата и миришеше на нещо, не мога да определя на какво. Много говореше и все за себе си. Викам ѝ: „Отивам да пуша“, когато имаше логореен пристъп.
Хващах я преди да поеме дъх, пред новата сесия. Тя оставаше с увиснала долна джука в стаята, докато дърпах на терасата.
После имаше една друга – напълно луда. Пак дебела, рижа, но не толкова шумна. Тази направо седна върху мен, беше ужасно. Аз се дърпам, тя към мен и тика едни огромни гърдища в носа ми: „Гледай, целувай“. Викам: „Само да изпуша една цигара и идвам, ще ги вида след малко“.
И някак така стана, че си останах – с жена не съм бил, срам не срам, това е – девствен съм, все идваха неподходящи.

Почнах да пуша в гимназията, по купоните. Беше ми страшно нелепо на ново място, все се потях, докато не започнах. Така хем съм там, хем ме няма.
Заставам дърпам и уж слушам, ясно е какво правя – пуша, никой не се чуди защо този е тук, нито се налага да говоря.
В магазина също, застана и пуша отстрани, всички знаят – почивам.
Сега не смея да изляза, като видя човек, говоря много и все неща, които не искам да кажа, ръцете ми висят, имам чувството, че всички ме гледат.
Вторачили се, втренчили и чакат – виц, смешка, нещо…

Помня чакането, от дете го помня, когато идваха роднините.
„Кажи Миленчо, ще каже, той знае – айде кажи“ – и погледите на едни улензени червендалести лели.
Огромните шествия от роднини, които идваха с повод и без повод. Леля тази, онази, тетинка, стринка, лелинчо и шурей, свако – и всички чакаха Миленчо.
Как ми залепваше езикът и ми се стягаше като с клещи ченето, аха да отлепи…
После, като трябваше да заговоря момиче, като се втренчи и ми се подуваше устата отвътре, гърлото се стягаше, получавах нещо като ларингоспазъм, докато не пропуших.

Веднъж съм бил влюбен, не повторих.
С години пъшках по едно момиче, като ученик още – „загадъчната“, така я бях кръстил. Няколко години беше най-енигматичният период в живота ми. Пушех и страдах – рязко ме приземи.
Излизаме ние, говорим, гледа ме тя, аз нея – и, аха да я целуна – вдига ръка, спира такси и изчезва.
После я търсих, звънях, обикалях блока ѝ – кри се, не вдигна, не се появи. Докато не ме светна нейна съученичка, на която разказала.
В романтичната нощ девойката яла банан и пила шейк с мляко, от което получила взезапна диария, защото комбинацията не ѝ понесла. Спряла такси, за да не се насере на пътя.
Значи, изпушил съм всичките фасове на света, мълчал съм с години в усамотение, изслушал съм всички сълзливи рок балади, заради една дрисла – колко битово и гадно нещо е любовта!
Какво ли не ми мина – че е умряла, че съм я обидил, че се е влюбила безнадеждно в мен, че е болна от рядка болест, която крие, че баща ѝ я е изнасилил и я страх да го сподели…
И сега не знам какво да правя, защото при този спомен винаги пушех, толкова прецакан не съм се чувствал никога. Та толкова за любовта, тогава приключих.

Тук идва една жена да чисти, леля ми я е наела – симпатична е, кротка женица.
Леля и чичо се уплашиха, като дойдоха от Бургас, викат: „Живееш в мизерия“. И я повикаха от фирма.

Седна да ми разправя живота си една вечер, тя плаче – аз плача, сипахме си по бира.
Ражда от един близнаци, той я зарязва, заминава и повече не се обажда, намира втори, ражда от него – той умира, дави се. Майка има само една – незряща, в дом някъв.
Сама с трите деца на един таван, останала и без работа – търсила, търсила, не я взимали, заради децата и станала масажистка, от онези масажи, новите, дето им викат с щастлив край.
За няколко години била добре, закрепила, имала клиенти, бакшиши, обаче получила някаква травма на китката от многото работа и не можела вече, та почнала да чисти по къщите и сега криво ляво – крета.

Чакам я да се обади, търси ми работа момичето, много добро момиче. Урежда ме в един склад за гайки, ако стане – спасен съм, до пенсия съм там.
Ще редя гайките, ще ги подреждам, ще пренасям – каквото ми кажат, няма да мръдна, като войник ще съм.
А, звъни ми:
– Сиси, здравей, не знаеш как чакам да ми се обадиш!
– Менчо, добри новини, ще те пробват, нищо че си без опит.
– Леле, Сиси, това стане ли, до живот свещи ще паля на тоя ден.
– Казах им: „Сериозно момче, малко е слабичък, ама жилав“, че там трябва кашони да се носят, да се чисти, ама ти ще се оправиш.
– Боже, колко съм носил щайги с домати, само на реда да свикна, че е сложно, да не се издъня.
– Няма, няма, той е мой човек, клиент ми беше с години, още ме вика понякога, свои хора сме. Утре съм у вас, ще ти разказвам.

Вторник е, днес идва Сиси – ангел небесен, да чисти, през живота ми никой не ми е помагал така.
Аз като се замисля, тя Сисито никак не е лоша и като жена не е лоша. Тя е голяма вече, на години е, ама си е симпатяга.
Даже ми харесва, да не кажа привлича – окръгленка една, обличка, ръчичките меки, бели, топлички, такива едни благи, приятелски.
Движенията ѝ – бавни, женствени, говори малко и тихо, а лицето да не говорим, като ти се усмихне, става като добродушно таралежче, както ги рисуваха по книжките.
Че и иначе и там си става – и отпред си има, и дупенце назад едно хубавко, пухкавко.
Е, по-голяма е от мен, ама какво, да има едно петнайсет години – какво са годините?!
Деца има и е сама, ама това не е лошо, тъкмо няма де е някоя – да иска да ражда.
От деца ме е страх, да не говорим за бебета, ужас изпитвам – много са грозни, направо уродливи. Как ги гледат хората, не знам, винаги са ми приличали на червеи.

Ето я Сисито – днес прозорци ще мие. Обичам да я гледам как се протяга да ги търка, с едни панталонки ги мие обикновено, много хубаво ѝ седят. Понякога идва с едно червено потниче, дето го изпълва отпред, та прелива, но талия си има де – амфорка – любимите ми.
– Менчо, ти имаш ли си гадже – пита ме, завъртайки се в полупрофил, докато търка големия джам.
– Нямам Сиси и да ти кажа, понеже с теб сме си приятели и си говорим, не съм си и имал – така се получи.
– Как така бе, Менчо, съвсем ли?
– Ами, направо съвсем, даже без хич.
– Как без хич бе, Менчо?
– Така, както го чуваш, буквално.
– И там ли – сочи с поглед леглото.
– Аха, там най-вече – кимам унило.
– Брей, не си казал, това най-лесно, не знаех, да знаех – отдавна, отдавна… Искаш ли един от моите масажи, ако искаш де? Безплатно, нали сме приятели.
– Ами……, искам, що да не искам, да го вида какво е. Само да взема един душ и идвам.
– Да, вземи, настани се удобно и почваме, ако не ти хареса спирам.
Леле, ще ми направи, аз ще я моля и за целувки и да пипам, дано даде, ще видим.
Чакай да се изкъпя, да се напръскам малко и съм готов – бързо да не се откаже. После мога и брак да ѝ предложа – кой знае, кой знае?!

Как му се нарежда понякога живота на човек – до вчера, безработен, почти 40-годишен девственик, днес – работа и мацка, неведоми са пътищата, да знаеш!

Когато си най-отчаян, кажи си: тъпак съм, щото не вярвам, вяра нямам, затова все лошо ми се случва, щото и само лошото чакам.
Май ми е от възпитанието това, от дядовците още, само тук го има у нас, дето казва народът: „Много хубаво не е на хубаво“. Не знам в друга държава да се говори така. Или пък: „Чакай най-лошото, за да си доволен от всичко“. Ей че сме тъпи!

Я, какво ми подува джоба, цигарите, къде съм ги забравил, две останали, ще взема да ги хвърля, нали ги отказах, за какво са ми?

 

 

Дойде, де, дойде линейка, е седем часа верно, това е положението. Какво да направят хората?!
Едно младо докторче, цялото опаковано, само очите му се виждат през запотените очила.
Как вижда горкото – учило, учило, за какво?! Да се блъска като грешен дявол и да го псуват.
Сега ще видим нашия късмет какъв ще е – ще ни има ли, няма ли?
Еми, така става, не можел да не отиде на рождения ден на братовчед си, щяли много да се обидят.
После две седмици кашля, настинал бил, не си направи тест, докато не се влоши съвсем. Лилав трябваше да стане, за да викаме линейка.



Нямало коронавирус, измислици били на американците, план за обезлюдяване.
Сега ще си изкара Коледа в болницата от много акъл. Още е на кислород, дано не стигне до интубиране, че от там почти никой не се връща.
Винаги е бил такъв – вироглав, упорит, никой нищо не може да му каже. От млад още, винаги контра. Ако му кажеш, че ще вали, нарочно не взима чадър.
Ако му кажеш купи пиле, със свинско се връща, нарочно. Не, не се вразуми, стар човек, пък инат като магаре.
Така ще си остане, сега, ако му се обадя, ще ми каже, че нищо му няма и след ден го изписват. Сама ще си изкарам Коледа, то до нея ли ми е!

Чудя се само да правя ли масата за Бъдни вечер, като съм сама. Винаги сме я правили. Е, в последно време само двамата.
Ми, двамата, ми с кой?!
Три деца да имаш, и трите да ги няма, ама живот. Толкова време ги бутахме, тикахме – да заминат, та да заминат, бъдеще да имат. И… заминаха, и тримата, заминаха – успяха! Сега си имам деца в рамки, внуци картинки.
Чакам вечер да се появи някоя от главите да рапортува как ѝ е минал денят. И все бързат, появи се, каже две-три думи, айде, че сме на работа утре. Само това чувам – „работа“.
Питам: “Сприятелихте ли е с някое семейство, канят ли ви“.
„Тука не е така мамо, не си общуват така хората, не си ходят по гости“, все ми отговарят.
Къде ходят тогава тия хора по тия държави?
Не излизали, по гости не ходели, събирания само организирано. Какво правят, как им минава денят, така и не си го представих.
На малката викам: „Говориш ли с другите майки?“.
„Тука не познавам майки, събираме се майките на 2 хил. мили, веднъж на няколко месеца, покрай една група в интернета“, ми вика.
Абе, как така бе, как на мили, те тия хора не ги познаваш, какво, ще дойдат за един час, какво ще си кажете?

Уж за добро заминаха, а не знам добро ли е това, само да работиш и да постигаш резултати?
Десет години сме си сами на Коледа, а сега пък съм хептен сама, като пукъл.
Бе, той да се оправи, че сам живее ли се?!
Караме се, дрънкаме, ама си ми е другарче, животът ни заедно мина. Брак петдесет години, не съм мислела, че е възможно, ама ето, живи сме и се заедно сме.

Навремето нямаше Коледа, после я вкараха. Имаше портокали и Дядо Мраз, това ни беше празника и то само на Нова година.
После започнахме да правим постните ястия за Бъдни вечер, майка разказваше как се е празнувало, като са били деца.
Свещ ходя, паля, ама така и не знам защо точно. Иначе ходя де, винаги, прекръстя се, па запаля и излизам, нищо не се моля. Смешно ми е някак да се кръстя и моля, навици нямам.

За Коледата от няколко години, така, се позапознах. Тук имам едно съседче, пастор било в тия църкви, дето дойдоха след промените.
Много честно, добро момче и едно хубаво. Идваше през ден, през два, по едно време да ни разказва, та тогава малко повече научих.
Вика: „На вас старите, са ви забранявали комунистите, затова не сте го празнували, а това е от всичките празници най-големият“.
Може, може и заради режима да е било, но баба ми само правеше постно, друго и тя не знаеше.
Като я питах: “Бабо, защо на тоя ден ги ядем тия седем неща и все постни“.
Тя викаше – „Богът утре се ражда, затуй“.
Кой Бог ма, бабо, си мислех и се смея със старческата наивност. Пък сега, като се замисля, май само той остана.
На лекари да вярваш, не можеш, те и да искат, не могат ти помогна. Едни викат, лоши били, виновни, пари само искали.
Не знам аз, лекар все пак, учен човек е, колко и да мисли за пари, все за хората му е първо. Татко много уважаваше учените хора, тъй съм възпитана, лекар се почита. Не мога да ги виня хората.

То, това чудо дето ни нападна, само нас ли нападна, целия свят съсипа. Ей го – италианци, китайци, руснаци, турци, се са зле. Лекарите ли са виновни? Жаля ги хората, плаче ми се, като чета новини – плюят ги, пък те мрат като мухи.
Пак ревнах, няма да плача, обещала съм си, че какво и да става, приемам го и това е, такъв е животът. Има си начало, среда и край. Няма да сме вечни, я!

Ще си направя аз масата, така трябва. Нищо, че съм сама, на децата ще се обадя, ще ги видя по скайпа и готово. За какво са тези мрежи.
Тоя празник не е като другите, това е важен празник. Христос се ражда, а с него, както викаше пасторчето, и нашия свят.
На думи го знам, ама не го разбирам, никога не разбрах какво е Бог да се роди. Бог ражда ли се?!
Не е ли баш Бога в началото на всичкото, много са ми сложни тези въпроси?!
Щото, той, ако е създал всичко, то преди него нищо не е имало, пръв е бил.
Някак никога не ми се изясни. Защо са трима боговете, пък е един. Уж ни е Бог Христос, пък и Свети дух и Бог отец, а де?! Иди го разбери!
Пасторчето вика: „Христос бабо, се е родил и като се е родил той с кръвта си твоите грехове е изкупил и няма вече кръвнина да даваш на Бога, а само да живееш праведно и си готова“.
Е, кое е праведно сега си мисля?
Броя ги нещата – никой не мразя, то и да мразя – за малко, после земе, че ми мине.
Да съм крала, не съм, веднаж по погрешка взех една торба, ма я върнах веднага.
Да лъжа, лъжа, по малко, кога трябва, най-вече заради децата съм лъгала. Не написало домашно, аз го занеса горе Гошето да го напише, туй, ако е грях – грешна съм. Ама това за добро, за децата го правех.
Да съм убила – никога, даже мишка не съм убила, само хлебарки съм тровила.
И то от цялата сметка излиза, че праведно съм живяла, животът ми не е черен, ама и розов не е.
Пасторчето вика: „Моли се бабо, моли се и всичко си идва на мястото. Бог, ако така е решил, ще стане, по негов план живеем“.
Не смея да звъня в болницата, че Стойчо ще ме напъди като…, много се дразни, като му звъня, излагала съм го. Като с бебе съм се държала, майка сякаш съм му.
„Децата заминаха, мене почна, луда жена, куче си вземи“, смешен е като се развика така.

Имам си тука икона, синът ми я изпрати от Италия, ще седна да се моля, пък то се не знае, кое е истина, кое не е, ще покаже.
Моли се, не спирай, това е – друго – няма!
Аз съм такъв човек, че винаги, като правя нещо трябва да си го представям, иначе не мога.
И понеже ми е много нова това с молитвата, та лягам и си представям думите като мараня, как се носят нагоре. Летят, летят и стигат до края на един голям купол, а после отлитат другаде.
Най-важното е мисля, да си представяш, че стигат някъде. Мисли си, че като на човек говориш и те слуша.
Бог като си представя, за един голям човек мисля, огромен, който държи земята с ръце. И малките гласчета долитат до него през атмосферата.
От вчера така се моля, пък, ако е речено, да стане. Моля се Стойчо здрав да излезе, друго не искам. За децата не смея да се моля, там е загубена битката, пък и техният живот нека си гледат, нас кучета ни яли.
Я, на скайпа ми свети малката щерка, да я пусна тая камера да я виждам.

– Дорче, кажи мама, татко ти го зеха линейката, чакам да ми се обади.
– Мамо, като звънне, веднага да ми звъниш и ти, чу ли!
– Ще звъня, я, как няма да звъня. Дорче, вие как сте там, маса направи ли си за Бъдни вечер.
– Направих, ама за друго искам да говорим, ама айде после, татко като се оправи.
– Кажи, Дорче, лошо да не е станало!
– Не, не е лошо, ама….мислим да се връщаме с Борил, в България да идваме, старата къща ще стягаме… Кажи нещо де, защо мълчиш?
– Както си решите мама, ама да не стане да седите без работа тук.
– Е, тук каква работа толкова имаме, обща. Учителка ще ставам по английски някъде в околията, търсят се хора.
– Че се търсят, търсят се, да не съжалявате после.
– Айде, че ме търсят на телефона, чао, мамо, звънни, като ти се обади татко.

Какви са тези чудеса, щяла да се връща? Тя, малката, преди дванайсет години замина, как ще се връща.
Е, не че не ми е радостно де, друго си е тук да е едното дете поне, ама тя да не съжалява.
Я, звъни телефона, бързо:

– Стойчо, какво стана?
– Добре съм, само на въздух днес ще съм, температурата спада, може и да прескоча трапа. Тук има много болни хора, ад е, аз съм от късметлиите. Айде, по-късно ще се обадя пак.

Ти да видиш, две новини и двете хубави. Какво става, да не би верно да стигат някъде тия молитви, а?
Ще взема на стари години да повярвам, ти да видиш!
Еми да, то няма само лошо да се случва, понякога става и хубаво, колкото и да не чакаш. Все пак е Коледа, редно е хубаво да стане!