КАПАН ЗА СЪНИЩА
Липсата на обичайното изщракване на ключа спря дъха й. Сърцето й, успокоило се в очакване на почивката след работния ден, сега заплашваше да разбие гърдите й. Тя бутна вратата. Първото, което й дойде наум, когато видя разбитата си квартира, беше една картина на Айвазовски – „Москва след Големия пожар”. Ключът влизаше идеално, което означаваше, че най-вероятно, крадците бяха бивши наематели, които предвидливо са си направили дубликат. Беше невъзможно да докаже, че не тя е преобърнала жилището, затова нямаше смисъл да се обажда в полицията.
Огледа апартамента, за да разбере какви са щетите. Може би по същият начин са разглеждали къщите си и московчани едно време. Може би така са се разхождали и оцелелите на бойното поле. Ценни вещи, за щастие, нямаше. Един бърз поглед към шкафа, където криеше спестяванията си, й даде да разбере, че тях вече ги няма – дотук с буркан-банката. Малкия телевизор и без това не бе включвала от месеци, а лаптопът й бе стар. Съжали само за романа, който пишеше на него, но дори той не й се стори достатъчно добър.
Набира приятеля си. Сигурна ли е, пита той и продължава – нямал връзки в полицията, всичко с връзки ставало, предлага да снима апартамента, той дори да дойдел нямало какво да направи, а и сега отивал на фитнес. Предлага й да спи някъде другаде тази вечер, но не предлага до отиде при него. Благодари му за помощта и затваря телефона. От пода безпомощно я гледаха няколко руски романа – Болконски, Вронски и Печорин сега бяха повалени от реалността.
Докато разглежда бойното поле, на пода проблясва нещо – малък медальон с женски профил – вехтория, която баба й беше подарила преди много години. Чудна жена беше баба й – тя бе плакала, когато събаряха бащиния й дом, но бе помагала да се вдигне нова къща на негово място. Можеше да оплете елек, да заколи кокошка, да направи обяд от това, което имаше в градината. Имаше магия в тази нейна баба.
Ако сега беше тук, щеше да й се скара, че плаче за глупости, нали е здрава, права млада жена и да й разкаже някоя от любимите истории за орисници, с които я приспиваше. А когато не спре да плаче, щеше да й напомни, че тя и с по-малко е живяла и се е справяла доста добре, че няма смисъл да се оплаква, а по-добре да погледне каква кочина е апартаментът й.
Представата за ядосаната й баба я усмихна. Реши първо да си направи кафе, да хапне, а след това да разчисти. Още на следващият ден щеше да се обади да сменят проклетата брава, а тази вечер сама щеше да се погрижи за сънищата си. От баба си бе научила: да разрязва качамак с конец, да вярва в орисници и че няма нищо по-ефикасно срещу лошите сънища от нож под възглавницата.
Телефонът я изплаши.
– Да? Да, мамо, всичко е наред, тъкмо се прибрах от работа…
Прочетете още: Белетристика Сезон България