КАПАН ЗА СЪНИЩА

Липсата на обичайното изщракване на ключа спря дъха й. Сърцето й, успокоило се в очакване на почивката след работния ден, сега заплашваше да разбие гърдите й. Тя бутна вратата. Първото, което й дойде наум, когато видя разбитата си квартира, беше една картина на Айвазовски – „Москва след Големия пожар”. Ключът влизаше идеално, което означаваше, че най-вероятно, крадците бяха бивши наематели, които предвидливо са си направили дубликат. Беше невъзможно да докаже, че не тя е преобърнала жилището, затова нямаше смисъл да се обажда в полицията.

Огледа апартамента, за да разбере какви са щетите. Може би по същият начин са разглеждали къщите си и московчани едно време. Може би така са се разхождали и оцелелите на бойното поле. Ценни вещи, за щастие, нямаше. Един бърз поглед към шкафа, където криеше спестяванията си, й даде да разбере, че тях вече ги няма – дотук с буркан-банката. Малкия телевизор и без това не бе включвала от месеци, а лаптопът й бе стар. Съжали само за романа, който пишеше на него, но дори той не й се стори достатъчно добър.

Набира приятеля си. Сигурна ли е, пита той и продължава – нямал връзки в полицията, всичко с връзки ставало, предлага да снима апартамента, той дори да дойдел нямало какво да направи, а и сега отивал на фитнес. Предлага й да спи някъде другаде тази вечер, но не предлага до отиде при него. Благодари му за помощта и затваря телефона. От пода безпомощно я гледаха няколко руски романа – Болконски, Вронски и Печорин сега бяха повалени от реалността.

Докато разглежда бойното поле, на пода проблясва нещо – малък медальон с женски профил – вехтория, която баба й беше подарила преди много години. Чудна жена беше баба й – тя бе плакала, когато събаряха бащиния й дом, но бе помагала да се вдигне нова къща на негово място. Можеше да оплете елек, да заколи кокошка, да направи обяд от това, което имаше в градината. Имаше магия в тази нейна баба.

Ако сега беше тук, щеше да й се скара, че плаче за глупости, нали е здрава, права млада жена и да й разкаже някоя от любимите истории за орисници, с които я приспиваше. А когато не спре да плаче, щеше да й напомни, че тя и с по-малко е живяла и се е справяла доста добре, че няма смисъл да се оплаква, а по-добре да погледне каква кочина е апартаментът й.

Представата за ядосаната й баба я усмихна. Реши първо да си направи кафе, да хапне, а след това да разчисти. Още на следващият ден щеше да се обади да сменят проклетата брава, а тази вечер сама щеше да се погрижи за сънищата си. От баба си бе научила: да разрязва качамак с конец, да вярва в орисници и че няма нищо по-ефикасно срещу лошите сънища от нож под възглавницата.

Телефонът я изплаши.

– Да? Да, мамо, всичко е наред, тъкмо се прибрах от работа…

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

Без съжаления

Как ти липсва нещо, което знаеш, че никога няма да се върне?
– Ще повторите ли въпроса?
– Съжалявате ли за нещо?
Въпросът на момичето бе съвсем банален. Бе облечена в розово, което е още по-банално и ако не беше изпратена от нейната приятелка от радиото, едва ли щеше да й отдели и половин час. Дали съжалява за нещо! На какво ги учат в този университет, разбира се, ако изобщо ги учат на нещо.
То седеше с пресилена усмивка, а на масичката бе отворен тефтер, в случай, че тя – великата писателка кажеше нещо велико, което трябваше да бъде записано. Предполагаше, че е мечта на всяко двайсетгодишно девойче с диктофон в ръка да успее да открие нещо за някоя важна личност (какво значи „важна” при наличието на толкова наивност в очите!), което никой до този момент не бе успял да открие. Че тя, младата и невинна репортерка щеше да успее така да предразположи нея, че тя да каже нещо, което никога преди не е казвала и това нещо щеше да е (най-вероятно) сензационно.
Въпросът по-скоро я обиди. Дали съжалява за нещо? Съжаленията са безсмислени, когато решението е взето, а тя бе прекалено практична, за да допусне подобна загуба на време. Дали съжалява за нещо? Като какво? Че не се е смяла повече? (Този отговор би бил по-банален от въпроса). Че не е обичала повече? Че е това, което е? Че няма семейство, деца? Закъсняла си, това интервю вече го е давала – стотици пъти.
Когато самата тя бе във втори курс, беше още по-нахъсана от това създание пред себе си. Но беше по-слаба. И винаги връзваше косата си, защото смяташе (и все още мисли така), че подобен безпорядък върху главата е признак за непрофесионализъм. Работеше в малък вестник, чиято редакция представляваше боксониера, приспособена за няколко работни места. Колегите идваха и си отиваха, всеки зает със своите задачи. Понякога от вълнение, че е „хванала” някоя история не можеше да седи на едно място и обикаляше с телофона. Всички се смееха на това. Тя бе прекалено съсредоточена, за да се смее.
Всички пиеха по много кафе. То идеше да покаже, че имат нужда от допълнителна енергия, следователно – раздават се изцяло на професията, апропо – призванието си. С телефон в едната ръка и чаша кафе в другата, това бе онази работа, за която мечтаеше.
И главният редактор… Като клише. А тя мразеше клишетата, но очите му бяха канелени, ръцете му – топли, а смехът му идваше право от гърдите. Той се смееше, когато някой счупи чаша; пускаше любимата песен на човекът, допуснал грешка и въртеше стола й, докато не я разсмее. На практика, бе невъзможно да не се влюбиш в него. И в малката стая, която се бе превърнала в дом за тях. И в тихия и спокоен помощник-редактор, и в приказливата колежка, която раздаваше любовни съвети. Но да – най-вече в него.
На стотици километри от дома, те бяха най-близкото до семейство, което тя познаваше. Той имаше свое семейство и то – само на няколко километра. Затова тя започна да събира своите причини и изчакваше за повода. Да си тръгне. Докато все още може да си тръгне.
Какво значи да избереш себе си? Да се откажеш от някой друг. От нещо друго. Или и двете. Някои неща никога няма да се повтарят. Това го разбираме след време, когато осъзнаваме колко невероятни неща са ни се случили. И си даваме сметка, че такива неща не се случват всеки ден. Че в един момент от живота си сме имали късмет. Но това може никога да не се повтори. Не по същия начин. Осъзнаваме какви късметлии сме били, че сме се намирали точно в онази топла стая насред големия град с колега, който ни разсмива и колежка, която ни подкрепя като по-голяма сестра.
И може би най-тъжното е, че вече ние не сме същите. Че вече никога няма да погледнем със същата невиност на работата, колегите и света. Че имаме опит, който ни учи да бъдем внимателни, вместо да отваря кръгозора ни. И да бягаме от красиви редактори с топъл смях. Но не ни учи, че всъщност изборът ознчава да се откажем от нещо. И че е напълно възможно да обичаме това, от което се отказваме. Както е и да не го знаем, докато не се откажем от него.
Как ти липсва нещо, което никога няма да се върне? Липсва ти като нещо, което никога няма да се повтори.
Момичето с диктофон в ръка все още очакаше отговор…

Прочетете още: Белетристика   Сезон България   Фотофорум   Авторски текстове