* * *
с вкус на блус, тъга и джаз...
“ Хората искат да ги обичат. Повечето им пороци са
опит да стигнат по най-късия път до обичта “
Стайнбек
Погледни ме...
Прозрачна съм –
онзи,
който не е ослепен от очите ми,
ще види небето в тях...
виж
бавната улица под него,
там
само капка е самотата,
другото съм аз,
моят смях,
пришит в малкото ти джобче
и сънят, в който
очите ти са
водни кръгове
след хвърлен камък,
когато ме гледаш...
ОДРАСКАНО
...докосвам с пръсти острието
на играта –
кротка емоция,
безсмислено красива,
възхитително безсрамна.
Оказа се тежък недъг
да предъвквам
изгубено време -
сега в нозете си гледам,
искам случването на живота си
и с ръцете крехкостта му пазя –
нюанса на битието,
сочността на дивото,
първичното желание за две шепи
дъждовна вода –
да измия лицето си...
Когато очите търсят дреха за душата,
ОБИЧАНЕТО има друг вкус...
поглъщам усещането –
една неизлечима
следа
проскърцва клапи-
онова странно същество
останало у мен надава
вик
някъде от дълбините
отмаляла и
празна съм
нито дойде
нито си отиде...
МОКЪР ДЖАЗ
Ако пак ме погледнеш така,
ще обикна очите си,
че ти отвръщат, овлажняват се,
флиртуват,
навсякъде виждат романса
с лятото – все още жив...
Премиера на скътано секси сияние
в златно залезно,
пастелно –
загръщам се с есенна наметка
с друг мирис,
колорит и стил...
Искам да се гушна
с есента,
да изпъна крак с тънък глезен
и с мокър джаз
да прекося площада,
тананикайки си есенно...
Хубаво е,
когато поезията е акварел,
а акварелът – поезия
АКВАРЕЛ
Обикновен сюжет – недостъпен или забравен
между храсталаците хълм, събрал палитрата
на есента.
Дали тя е закъсняла или зимата – избързала...
проста и вълнуваща красота, съчетание
на белота, която създава чувство
на безкрайност и тиха мечтателна тъга.
Отвъд този малък свят остава необятен
простор – светлината, планините
като далечни силуети, едва докоснали небето,
небе – кехлибарени и виолетови пламъци,
тук-там сапфирено,
бледо и кротко сияние като от лунен камък.
Усещам картината като нежна поезия,
споделена откровено, без капка сантимент.
че красотата я има и ще я има, само аз
трябва да запазя усета на очите и сърцето си...
Когато видя такава красота,
когато я усетя като обагрена нежна музика,
тогава и тъгата ми е очарователна и мила.
Тихата мечтателна тъга по красотата е и един
спомен, който мога да нарисувам само с думи
... излет до вила на Цигов чарк в ранна пролет –
млади ели я загръщат като в прегръдка.
Набола е вече тревата. Зеленее.
Свежо. Но какъв ден, Боже – вали късен сняг,
вали като първи. Ситно. После на парцали,
а цялата поляна лилавее от пролетни
минзухари.
Не можах, не можах да запазя очите си сухи,
при толкова хубост...
виждала съм цъфнали пролетни ливади,
вървяла съм през тях, полягала съм,
усещала съм уханието на билките... но
тези минзухари – лилави – по зелено
бялата поляна са друго нещо, такова нещо...
Помня един абзац от поетична проза...
– Моля... нарисувай ми овца...
...винаги е хубаво да има
една сълза,
със сол да овкуси живота ти.
ПЕТЪЧНИ ВЕЧЕРИ
Завъртам все един и същи мизансцен –
сутрин в зелено, а вечер –
един оранжев залез винаги ме изправя
на крака... ПЕТЪК ВЕЧЕР - с най-силно
присъствие на тишината... енигма е –
можеш ли да избираш накъде? ...или
когато нов ден се вмъква и те търси?–
огледай се и
се върни у дома –
като щъркел –
/ той винаги знае къде е бил домът му /
и потърси “затихващите кратери на
мравките.“
Картината ще разлива откъсната тъга,
изправяш се –
няма спомен и
рана няма
само дихание и перце
от бяло птиче..., а
е ПЕТЪК ВЕЧЕР
и в тази оглушителна тишина идеалите
изглеждат непрактични...
а е нужен хляба
и виното –
като името,
като трите пръста,
с които се кръстим ... ПЕТЪК ВЕЧЕР,
по майски дъждовни заиграват бъбриви
шумоления в мокрите листи,
ударени от капките...
Вечер, натежала от усещане
за дъжд – спасение –
да измие този вопъл, този грях, пред едно
разпятие..., но понякога ПЕТЪК ВЕЧЕР
е музика –
като затоплена шума за полягане,
нечувана,
по-трепетна от докосващ поглед,
сгушен между клепачи,
заслушан
в музика - въздишка...
Щастлива, когато изрека своята поезия
до стрък цвете....
в петък вечер.
сгушена сълза в очите
засяда
а хубостта й
като дъхав чай
преглъщам
жената в бяло –
любовта ми-
изящен самовар
ухае и
пари…
Шедьовър
влюбена жена –
разплакан екстаз
излязла от ума си
отваря стария комод
цвете от хербарий
търси
стария корсет на баба
белия й шал
загръща плътно рамене
белотата на бедрата
открива
ридае в грях
пада и полита
жена влюбена
разцъфнало цвете
в екстаз…
Пиано бар
сумрак и
кръстосани глезени
пианото шепне
мирис на джаз…
погледи
натежали от съгласие
бъркотия от усмивки
размазани черти
напомнят някого –
прибирам в пазва
силуета
с мирис на джаз…
ей
раздърпваш душата ми
заглъхващ срам
камерно стене…
виновно обагрена нощта
се изплъзва
с мирис на джаз…
Импулси
То е…хубаво.
Не знам точно
какво е, стига ми Това –
прави ме знойна .
Отблъсква и смайва,
завърта мислите ми…
На улицата ми се губи –
не ме слага
в очите си…
ретро жест, да скъса стрък,
да ме погали
като в ням филм, ретро печален…
Светлина и порив,
дрипави мисли, красива,
или е рано, или е
късно –
не знам дали съм
тук…
въздишка на сухо лято…
Жребий
Нелюбов е
труден жребий –
късен път до
закъсняла нежност,
фрески от ръце
в прекрасен храм,
запазен аромат
на старо вино –
в ръцете ми коз,
