когато съм аспирин
опаковам очите си в целофан
на квадратчета
през който светът изглежда разграфен
съвсем картографски
без нито едно бяло поле за да се почувствам
Колумб
и завързвам станиол в стиропор в междупръстията си
на надмачтеното си междукрачие
и мъждукаща
като
лицето на Медуза Горгона
плувам по повърхността на морето
полирано от накъсано дишане
туптящите сейши на нежност високи до
устните на ангели реи
и очакване да задоволя болката на поне една акула
затворена в трюм от немилостивата кралица и верен
до безумие капитан
който бавно отрязва пипалата на октоподите и в пет без пет
сервира типичен английски чай и пай с мандарини
под прозорец от зелени луни
и гладния поглед на кожата недоцелувана никога
в едно изречение
скъпа моя
моя скъпа
без
болезнена
знаеш ли колко много има в надвисналото мълчание
Съдийската свирка прорязва въздуха. Докато се подмотавам зяпайки витрините по Витошка, в ленивия преддъждовен следобед, подскачам от резкия шум, в очакване да чуя скандирането на запалянковците.
Той е нахлупил шапката идиотка и качулката на суичера си върху нея и е в своя си свят – на Герена, или на Маракана , няма значение.
В главата му се играе най-важният мач на света, а той е мъжът в черно. В динамиката на полиса, по артериите му и вените му, се разминават хиляди вселени, които дори не подозират една за друга, а под свъсеното от смог небе, се мотляви усещането за самота.
///
Стоя на пейката под мокър кестен и наблюдавам шарения свят, пушейки. Трябваше да си някъде тук, мисля си, даже ми се стори , че по едно време долових сенките ни смейки се и мотлявейки се, в измамното спокойствие на парка, докато двама скейтъри не им отрязаха квитанциите и илюзиите. Тя стои на съседната пейка и хапва Данон, гледайки напрегнато в екрана на смартфона. Хубава е, фина. Личи си, че се е постарала да изглежда добре. Младите й устни, напрегнато се свиват, докато набира номера. Отказва й, тя го моли. Моли го с цялата жар, на която е способна. Завиждам й , че има смелост и сили да се надява. Съчувствам й, че го прави. Аз не бих. Отказвам да разбера продължението, хвърлям си фаса в кошчето.
///
Облечена е в кафяво. Първото, което ми хрумва е 15 нюанса кафяво. Засмивам се наум, докато правя аналогията. Даже сакът й е кафяв. Следващото, което ми минава през ума е, че е пролет, а нещо в нея е толкова есенно. Пуснала е есента в себе си и дори не вижда, дивото зелено навън.
Самоосъдила се душа, ми хрумва. Поглежда ме, усмихвам й се. Очите й, чаша изстинал шоколад, просто преминават през мен, вкопчени в нещо, което никой друг не разбира.
///
Ескалаторът ме издига плавно към изхода. След завъртащите тълпата прегради ме прегръща вятъра и се опитва да ме завърти в танц. Тогава го виждам. По риза. Слаб, тъничък почти, тръстиков във вятъра. Приисква ми се да му се накарам – не чувства ли злия порив на вятъра?
Искам да му кажа нещо, но водовъртежа от човешки тела ме издърпва към изхода, само периферното ми зрение, остава за още миг до калъфа от цигулката.
Светлината ме блъска челно, а дъждът тактува в очилата ми, когато Малката нощна музика, дръпва качулката на якето ми. Малък, малък, принцо на подлеза, част от сърцето ми се отрони тихо в калъфа на цигулката ти.
///
Идвам си, отивам си. Понякога съм част от този град, толкова вписана.
– Вие, сте идвала и друг път, нали? – казва ми жената в оптиката
– Да, отговарям й и и благодаря за отделеното време
Тук съм, няма ме, орбитите ни се докосват докато се разминаваме, крача по булеварда с картонена чашка кафе, между смартфони и смартове, дъждът плисва отмивайки остатъците на деня.
///
Стои сам в автобуса, малка рошава русолява глава. Чадърът ми пада, той се обръща и ме поглежда, усмихвам му се, усмихва ми се и той за първи път, някой ми отговори с усмивка. Едва се сдържам да не погаля косата му.
Една топла изненада залива премръзналото ми тяло и миг преди вселените ни да се отдалечат, той се изправя, с всичката сила и красота на десетте си лета и запява:
Милааааа Родинооооо, ти си земен раййййй
Изправям се на крака, спирката ми е още далеч, времето сякаш се повдига на пръсти, за да го чуе по добре, напук на задръстванията и затворените булеварди.
И вселените ни се преплетоха, хванати за миг за ръце, сляха се в една, под звънкият му още не мутирал глас.
Знам как изглеждаш, какви очи имаш, с какво си облечен.
Знам навиците ти, пространствата и интересите.
Знам какво обичаш и какво мразиш, как дишаш, как спиш, как говориш по телефона.
Познавам настроениенията ти, сънищата ти, мечтите ти.
По някакъв начин съм в теб, повече отколкото в себе си, приличаме на скачени съдове и преливането от мен в теб е неизбежно, колкото и да се опитвам да стоя дистанцирана.
Знам какво си правил вчера, знам какво ще правиш утре.
Отстрани изглежда странно и страшно, сякаш съм те взела на мушка и е така, и не е така.
Понякога си контур, друг път сянка, опипом те търся в тъмното, докосвам те боязливо, уверено, нагло.
Усещам те.
Търся те…
Понякога с дни чакам да се появиш, пуша нервно и се наливам с кафета, после мия чиниите и не ми пука дали те има.
Знам какво ще кажеш, преди да си го помислил, познавам реакцията ти.
Понякога те извайвам, друг път те убивам, мога те, умея те, мълча те, създавам те.
Чувам как крещиш, плачеш, правиш любов…
Смахнатите ти сънища са и моите, които не помня.
Понякога си идеален, толкова съвършен, че ме болиш.
Друг път ми се повръща от теб, трябва да те разкарам, писнало ми е.
Създавам те истински и реален, виждат те, усещат те , четат те, разпознават се, ставаш човек, започваш да дишаш, придобиваш лице и плът.
Казваш:
– Приятно ми е, аз съм…
А аз не съм. Мен ме няма там, стопила съм се в странното ни осмотично общуване, вече съм излязла, вече съм си тръгнала, вече съм другаде, с друга цигара и друго кафе, с други остатъци върху чиниите, които чакат да ги измия…
Дните влизат, излизат, изпреварват от дясно или изтичат в крайпътните вади, псуват те брадати за закуска или се пускат по пързалката със звънлив смях, изпускат тебеширите си по асфалта и после се чудиш, кой е загинал тук, правят ти пиърсинг на езика и татуировка на кръста, целуват те, блъскат те, кацат по жиците, отронват се, валят, мамят те, продават те, чезнат, излитат, обичат те, тежат…
Има ли те, има ги – ти просто се оглеждаш в тях.
събиране зърна на нар
Ще
ти позволя да ме променяш, ще ти позволя да ме редактираш, ще ти позволя да ме нарисуваш в снега, да сложиш в косата ми неуспелите да пожълтеят листа, щипка, канела и конски кестени.
Ще ти позволя да ме държиш, да ме гледаш, да ме лъжеш, да ми изпееш песен, да ми разкажеш приказка, да ме сложиш в ъгъла на мястото на умрелия бенджамин.
Ще ти позволя да ме вървиш, ще ти позволя да ме връщаш, ще ти позволя да ме сънуваш, стъпка по стъпка , ще ти позволя да ме валиш, после да ме намериш като пътека, която се крие.
Ще ти позволя да ме разказваш, да ме мълчиш, да ме носиш, да ме разрушаваш дума по дума, да ме превръщаш в белег, в длан, в трева, в дървен парапет, който е събрал спомените за много и различни ръце, но не помни, кога е създаден.
Ще ти позволя да ме търсиш, да ме откриваш, да ме прескочиш като вода, да ме пиеш, да ме носиш в шепи, ще ти позволя да си жаден, да си топъл, да си горещ, да ме изгориш като август под дюните, които никога не са приютявали тела.
Ще ти позволя да ме имаш, ще ти позволя да ме познаваш, ще ти позволя да ме хвърлиш като скъсани ръкавици напролет, когато слънцето топли ръцете ти и топи снегове.
Ще ти позволя да ме подправяш, да ме разбъркваш, да ме киснеш в марина от босилек, масло и розмарин, да ме изяждаш и да ме повръщаш.
Ще ти позволя да си бил, ще ти позволя да ме нямаш, ще съм детелината под босото на душата ти, ще съм шепата сняг във врата ти и дъждовна ламарина. Привечер само
Ще ти позволя да ме държиш, ще ти позволя да ме пускаш, ще съм шепата ти пълна с вятър, ще съм слънцето над дъждовните облаци, ще съм всичко онова, което още не знаеш, че ти е нужно, ще съм на една ръка разстояние, ще съм хиляди мили по източния бряг, ще съм призрачно пълнолуние и гладко езеро призори
Мога
Но когато искам да си най –тихото на мълчанието, ми запей
Може да не знаеш думите на текста или мелодията , но не е важно това
Мълчи, когато се давя в порои от думи и ме прегръщай, когато казвам – знам, че не обичаш такива неща
Не ми купувай цветя и парфюми, нарисувай възглавница и ми подари само един сън
Когато ти кажа, че мия прозорци ми купи кутия с целувки, за да ги изхвърля през тях и да ти кажа, че не са сладки колкото твоите
Наречи недели всичките ни четвъртъци, въпреки че знам,
Аз не съм алфата и омегата на живота ти
Някога, когато събера всички зрънца на нара и ги пръсна под леглото ни
Ще се събудя цялата в рани
И ще излъжа, че не боли
Ще ти позволя да ме обичаш, ще ти позволя да си идеш, ще ти позволя да ме нараниш, ще ти позволя да забравиш
Ще ти подаря нищото, което нямаме, но други хора цял живот го търсят и му измислят имена…
После ще се съмне.
