Казвам се Делиян Маринов, и съм роден на 28-ми април 1992-ра в град Севлиево, макар детството си да прекарах в град Етрополе, дълбоко в Балкана, който си ми остана на сърце и до сега. Трудя се от 14-годишен, като първата ми работа беше товарач на бали със сено. Не го правих толкова от недоимък, колкото заради това, че трудът оформя характера и колкото от по-рано човек се учи на работа, толкова повече качества ще има занапред в живота. В последствие се преместих във Велико Търново, където следвах политология и работих в завод за найлонови торбички. Открих писането сравнително късно, и започнах да го правя, защото събирах прекалено много впечатления за светът, обществото и всичко около мен и исках да ги уловя, запечатам и облека в истории. Смятам, че литературата е една от най-ценните храни за душата. Но като всяка храна, тя трябва да е качествена, а не просто поредният „заместител”, който да залъгва изначалният вътрешен глад, но да не дава нищо повече. Все още нямаме почти никакви доказателства, че след смъртта си ще се преродим или че ще отидем в отвъдното. Живеем тук и сега, и единственият начин да овековечим това мимолетно, сравнение с линията на времето, съществуване – е да оставим нещо след себе си, което не само да напомня за нас, но и да бъде наследство на идните поколения. Затова и пиша. Пиша постоянно. Във всякакви форми и във всякакви жанрове. Ако има такива, с които не съм се пробвал още – то е въпрос на време. Ако бях архитект, щях постоянно да строя, а ако имах заложби като ковач – сигурно щях само това да правя. Писането обаче е особено нещо. Смятам, че ако човек иска текстовете му да са богати, той не трябва да бъде – само автор. Той трябва да се занимава с десетки, дори стотици неща, за да не му секват изворите на вдъхновение.

Миналата година, октомври месец, заедно с моята колежка по перо Силвия Петрова – поведохме Походът на българското фентъзи, с който искахме да покажем, че авторите трябва да работят в екип и да си помагат взаимно, за да могат първо да достигат до повече читатели, и второ – да оцелеят на фона на цялата анархия, случваща се в литературното пространство.

Сега, вече дипломиран политолог, работя във Варна и паралелно с това пиша социални статии и ревюта на книги, театрални постановки и филмови продукции за интернет медията „Под Моста”

„Последният нестинар” е разказ, част от излизащият ми съвсем скоро, смея да твърдя, амбициозен сборник – „Последните българи”.

Издадени романи:
Пътуване през спомени, ч.1 от поредицата Истории от Последното Измерение, ИК: „Весела Люцканова”
Пътуване през спомени, ч.2 от поредицата Истории от Последното Измерение, ИК” „Весела Люцканова”

Участия в сборници и антологии:

„На шефа с любов”, ИК: „Президент” с разказа „Балканът, който все още имаше сърце”
„Мечове в космоса”, ИК:”Гаяна” с разказа Новооткрита Раса.
„Писъци”, ИК: „Гаяна” с разказа „Саможертвата на твореца”

Награди и отличия:

2012-та, награда за Академичен Екип заедно с Денис Симеонов в академичния форум за обществени науки, провеждан от УНСС – с публикацията „Социалната срещу либералната държава: Здравеопазването и образованието като човешки капитал”
2014-та, конкурс „На шефа с любов”, поощрителна награда
2015-та, конкурс „Копнеж за растящо човешко творчество”, специална награда от scifi.bg за разказа „Изборът”.
2015-та, конкурс „Яна Язова“, 3-то място за разказа „Самотата на вятъра”.
2016-та – грамота-сертификат за финалист в конкурса на Българско либертарианско общество за есе на тема „Цената на безплатният обяд в социалната държава”.
 

 

 

Последният нестинар

Отвори очи и веднага вдиша свежестта на дъждовното юнско утро. През широко отворените прозорци, влизаше мекият аромат на мащерка, еньовче и лайка. Отвънка се чуваха песните на славейчетата, кацнали на разцъфналата череша и ромонът на близкият поток.

Защо му беше раят, когато просто беше у дома си?

Мъжът се изправи енергично и нахлузи дрехите си, а сетне се насочи към всекидневната стая, където на дървената маса го чакаха пресни мекици, козе сирене и свежо биволско мляко. Закусиха с жената, децата и внуците, които едва успяха да приберат, защото бяха хукнали от рано в градината, за да тормозят пилетата и кокошките с непрестанните си игри.

Традицията обаче повеляваше, че цялото семейство трябва да е заедно на ранина, за да споделят насъщния. Разговорите им засягаха бита и селото. Стаята се разтърсваше от радостни провъзгласи и смях, а накрая всички бяха толкова преяли, че се наложи да постоят още малко. Но това не беше проблем. Днеска беше празник и цялото село почиваше. Никой не трябваше да се занимава нито със земеделска, нито с къщна работа.

Вечерта щеше да е дълга. Както всяка година. Можеше да продължи до другия ден. Дори два. А защо не и три? Какво значение имаше? Важното беше, че всички от селото щяха да са заедно. И да празнуват.

Денят постепенно се пробуждаше. А с него и Българи.

Разположено на един рид, заобиколен от десетки дълбоки долчини, в източната част на Странджа планина, имаше едно село, чиито жители – макар и да беха малко, огънят им вреше, та кипеше. С годините много дойдоха, още повече си отидоха, но в Българи винаги оставаха достатъчно, за да може в нощта на трети срещу четвърти юни, да се запалят огньовете и да се разръчкат жаравите. Така се почитаха боговете. И старите, и новите.

Така се почиташе животът.

Облаците постепено се отдръпваха, показвайки благоразположението си. Слънцето изгря ясно и чисто, сякаш доволно, че вече се отърсва от мъглите на пролетта.

Дните щяха да стават все по-горещи, а след има – няма две седмици, щеше да настъпи и още по-големият празник.

Хубав месец е юни. Хем си изпратил половината година, хем ти предстои другата. Момент подходящ за равносметка.Момент подходящ за празник. За магия.

И всички те – хората от Българи, щяха да я сътворят.

Веднага след като си починаха от закуската, започнаха да поставят яркия ален плат, обшит със златни монети и украсен с току-що набрани от градината цветя, върху нестинарските икони. Мъжът с усмивка се присети за вуйчо си – иконописецът, ръчно изработил ги и така прославил рода още повече. Някои от трудовете на твореца бяха успели да стигнат до столицата, а имаше такива, които красяха църкви в Гърция и Русия. Всеки път, когато погледнеше иконите, мъжът чувстваше неимоверна топлота в себе си. Не беше само, заради сърцето му, отдадено на християнската вяра. Беше и заради майсторската изработка. Много хора бяха идвали и опитвали да купят творенията, но те нямаха цена.

Традицията имаше стойност и макар много хора да я продаваха, и много хора да я купуваха, за да се самозалъгват, че я ценят – истината беше, че традицията не се предаваше. Тя се пазеше и отстояваше. Съвремието беше донесло на българския народ изкушения от разнороден характер. Западни и източни моди и култури. Всички бавно притеглящи хората към себе си, бавно отделяйки ги от онуй, що те принадлежаха.

Мъжът обаче търпеливо наблюдаваше случващото се и го възприемаше като предизвикателство, отправено му от съдбата. През годините бяха подлагани на стотици, хиляди изпитания. Българите обаче бяха оцелели през всичките тези векове и това ги правеше по-уверени. Огънят не трябваше да се избягва, а точно обратното – в огъня трябваше да се влезе, защото с пламъците си той пречистваше и закаляваше.

А традицията повеляваше, че тази вечер те трябва да танцуват връз него, за да покажат пълния си триумф.

Нестинарските танци бяха най-възвишения символ. Символ за триумфа на традицията, самоовладяването и възвишението.

Очите на мъжа се насълзиха. Иконите бяха облечени.

Беше време да потеглят.

Погледнато от птичи поглед, Българи беше съвсем мъничко, но стотината къщурки и плевни, една част, от които празни и изоставени, малките калдаръмени пътечки и старата мелница бяха плътно скупчени една до друга, образуващи едно цяло. Доста от съседните планински села, изглеждаха разпиляни, но точно това не бе като тях. Самото разположение на сградите, нашепваше за сплотеността на жителите.

Сега обаче те шестваха по тесните улички. Групата от седемдесетина човека, предвождана от по-старите, се насочваше бавно към аязмото на Св. Константин. Там, от множеството се отделиха трима младежи, които сетне започнаха ритуално да измиват дръжките на иконите…

Мъжът, семейството му, както и старият свещенослужител, стояха на прага на параклиса „Св. Св. Константин и Елена“. Облеченият в расо белобрад старец влезе в светата обител, а нестинарите го последваха. Шествието беше продължило през целия ден, но никой не усещаше умора.

Слънцето постепенно се скриваше и небето потъмняваше.

Тишината беше всепоглъщаща. Никой не си позволяваше да издаде ни най-малък шум. Дори сърцата им биеха приглушено, макар да препускаха лудо. Вълнението беше трудно за потискане.

Мирисът на тамян изпълни тясното параклисче. Ароматът му опияни нестинарите, които свеждайки глави, коленичиха пред иконите. Ръцете на всички се вплетоха в едно цяло. Мъжът започна да се моли.

Не съществуваше нищо друго освен него. Малък, незначителен, в ъгълчето на затворено сумрачно помещение, мъжът се намираше в душата си.

Колкото и всеобхватен да беше целият свят, всички хора живееха в клетката на собствената си душа. Радостна или нещастна, тя все си беше там – вътре в тях и единственият начин да пътува, бе чрез мислите. Мръсни или чисти те я отвеждаха към света и неговите тайнства.

А сега душата на мъжа се изстрелваше право към същината – към светлината.

Към онова, което смяташе за Бог. Към онова, което го караше да се чувства пречистен.

И там, в мрачния ъгъл на собственото си съществуване, той усети как сенките започват да се разместват, една по една те се разпаднаха, като обвивки. Всичко се озари в чиста бяла светлина. Тя облизваше тялото му и го караше да се чувства жив. По-жив от всякога.

Знаеше обаче, че не трябва да отваря очи и да поглежда нагоре. Това щеше да означава, че иска повече. Че ще прекрачи границата. Смирението обаче не му позволяваше. Дори окъпан в благодатта, той знаеше, че си остава едно малко човече. Простичка частица от цялата вселена и цялата материя. И единственият шанс да се съхрани – беше да не иска повече, отколкото му е нужно. Да не се ламти за туй, що не му е отредено.

Поиска семейство – беше му дадено.

Поиска благородие – беше му дадено.

Поиска здраве – беше му дадено.

Това беше достатъчно.

Мъжът отправи своята благодарност и се прекръсти.

След това беше свободен.

Душата му продължи да плава дълбоко в небитието. Препускаше волно, окъпана от топлина и благодат. Но странстванията й не можеха да са вечни. Това, което бавно започна да я връща към тялото и реалността, бяха добре познати звуци и ритми.

Тъпаните. Те биеха отдалече, съпровождани от блажения вой на различни гайди. Душата обичаше техните мелодии. Те винаги успяваха да я изчистят от насъбралата се чернилка. Те разбулваха тегобите и ги премахваха.

Те я разсъбличаха. Оставяха я гола и естествена.

Като самото начало. Нима имаше нещо по-прекрасно от него?

Мъжът отвори очи. Съселяните му бяха пристигнали. Около параклиса гърмяха гайди. Тъпаните биеха и тепърва започваха да хипнотизирват все още опияненото му съзнание.

Заслушан в тях, мъжът изгуби представа за времето. Напълно слял се със себе си, нестинарът бе разрушил всички вътрешни и външни окови. Единственото, което имаше значение беше мелодията на инструментите. Тя бе волна като вятъра и той я беше яхнал. Нямаше пространство. Мъжът се намираше както навсякъде, така и никъде.

Тъпаните биеха, гайдите се извиваха.

Вечност.

Нощта сигурно се беше спуснала. А той беше готов да влезе в огъня.

Мъжът стъпи в разстелената след огъня жарава. По целия си път към нея, воден от мелодията, той не беше спирал да танцува. Заедно с него беше семейството му, носещо иконите и кандилата, а около тях стояха селяните. Площадът на Българе беше препълнен. На светлината от страничните огньове се виждаха опиянените от щастие, широкоусмихнати лица на всички присъстващи.

Обиколиха жаравата три пъти, а после минаха на кръст. Сетне нестинарките до мъжа се провикнаха пронизително и навлязоха в огнения кръг, където започнаха да танцуват…

Първоначално се беше опарил, но това само го накара да настъпи още повече с петата си. И да изгоряха краката му, той пак щеше да е там и да танцува. Това беше неговата нощ. И той нямаше да напусне жаравата, дори когато съселяните му се хванат на Костадинското хоро.

Цялото му същество имаше нужда, да бъде в кръга.

Мъжът забърза движенията си. Знаеше нестинарският танц прекалено добре, но дяволите да ги вземат, тези диви гайди… тази игрива мелодия. Щеше да излезе отвъд предела на традиционните движения.

Подскоците му започнаха да са хаотични, виковете също. Заобикалящият го свят рухна отново. Бяха само той и жаравата. Мъжът беше вперил очи в нея. Съзнанието му чертаеше различни траектории, по които стъпваше. Бяха само той, жаравата, тъпъните и гайдите. Съществото му отново се разгръщаше към тъканта на Вселената, към материята.

Но този път мъжът не беше малката свита в ъгъла душица, боязлива да обърне поглед към извора на светлината.

Сега мъжът беше самата светлина. Веднъж покорил го – той беше самият огън. Нямаше нужда да се моли, нямаше нужда разчита. Той можеше да постигне всичко, което искаше, защото самият той беше естеството.

Той беше началото и краят. Той беше всичко. Целият свят.

И така, както краката му стъпваха по жаравата с бързина, непозволява и да ги изгори, мъжът щеше да се справи и с премеждията, които му предстояха.

Годината щеше да е плодородна. Той щеше да я направи такава. С много пот на челото и с много труд – щеше да пожъне достатъчно реколта, за да изхрани семейството си. Те всички, целокупно щяха да се грижат един за друг. Така нямаше да ги застигат болести и тревоги.

Веднъж да покориш огъня! Какво друго сетне би те сломило!

Тъпаните продължаха да бият. Гайдите не спираха воя си, а небето над селото сякаш се разтваряше.

Нестинар цяла вечер. Нестинар цял живот.

Мъжът продължаваше да танцува в огъня.

 

„Камъне, бели камъне, под тебе лежи люта змия…”

…

Тридесет и пет годишният екскурзовод се усмихна за кой ли път, загледан в кристално синьото небе.

Добре, че беше спряло да вали.

Макар, гидът да не беше мигнал цяла вечер от притеснения, че дъждът ще развали утрешната обиколка, в жилите си усещаше достатъчно енергия, за да изтика и този ден. Всъщност последният преди отдавна очакваната отпуска.

Екзкурзоводът предвождаше изключително важна делегация от японски учени и личности, дошли за едномесечна почивка в страната. Всеизвестен факт беше, че азиатците обожават България, затова гидът трябваше да се представи максимално блестящо. Още повече, че очакваше и повишение.

Вчерашният дъждовен ден бе провалил разходката на туристите из Царевo, но днес изгледите бяха съвсем други. Умишлено гидът бе решил да заведе хората из близките села. Макар и отдавна обезлюдени, в тях все още имаше културни паметници, които могат да бъдат посетени. Освен това природата в тази част на годината беше повече от красива, а дребните жълти човечета, не спираха ли не спираха да щракат с фотоапаратите си, възхитени от природната красота на България и особено на цялата местност от отдавна изоставеното село Българи, където бяха разгледали по-рано днес едновремешният резерват „Силкосия”, тракийските могили, сред които и „Тумбата”, както и старата крепост, намираща се на високия хълм, чиито стръмни склонове се спускаха към реката.

Някой дръпна екзкурзовода за ръкава. Беше господин Накамура, наследник на някакъв велик физик.

– あの、 すみません！ この男は何をしているんですか? – попита дребничкият мъж, сочейки оживено на запад.

Екзкурзоводът се втренчи, към мястото, което японецът му беше посочил и ахна от изумление, което бързо се обърна в раздразнение. На десетина метра от гидът и туристите се виждаше възрастен мъж с дълги и сплъстени бради и коси. Старчето подскачаше в някакъв заобиколен от камъни кръг, в който се виждаха следи от жарава. Изпод окъсаните му парцали, служещи за дрехи, се виждаше захабената му, сбръчкана и леко потъмняла от слънцето кожа. Туристите, ентусиазирани от „находката” забързаха ход и скоро се озоваха около кръга. Последваха няколко минути, в които мъжете и жените снимаха старика, който сякаш не ги забелязваше, съсредоточен единствено в танца си. Екскурзоводът стисна устни.

Беше пълна излагация. Мъжът си представяше, как туристите веднага ще качат клипчето в интернет, след което хората щяха да започнат да го споделят и да се подиграват на българите. И то – с право.

Господин Накамура отново се обърна към гида и повтори въпроса си:

– あの、 すみません！ この男は何をしているんですか ?

Екскурзоводът се намръщи, но отговори с любезен тон:

– 彼は裸足踊っています.

-どうしてですか？- продължи да любопитства японецът.

– 狂しいですから!  – беше финалният отговор на гидът, който побърза да обърне гръб на гледката.

С бавни, но гневни крачки, екскурзоводът тръгна към буса. Трябваше да тръгнат към Царево час по-скоро. Там поне знаеше къде да заведе чужденците, така че да не им показва от горчивата страна на България.

Някой го хвана отново за ръката.

Този път беше малкият му син, който беше взел на обиколката.

– Тате, тате! Какво си говорихте с японецът?

– Нищо, синко. Остави.

– Хайде де, кажи ми! – детето буквално увисна на него, гидът знаеше, че няма да се отърве, докато не му каже.

– Ами попита ме – защо онзи старец танцува в жаравата.

– А той защо наистина подскача там, сам- самичък?

– Ами просто, защото е луд.