Пътуването

1
Снегът притежава уникалното умение да скрива всичко и го прави не само съвсем спокойно, но и съвсем естествено. По същия начин, Ницше отрече привидната реалност с друга привидна реалност. Снегът измисля отново света така, както Ницше измисли в замяна един друг свят с уточнението, че не е по-малко действителен. В мига на пробуждането разбираш, че предметите вече ги няма или са останали само израстъци от тях, някакви загадки и силуети. На тяхно място израства снегът, намекващ друга чувствителност, настроение, една абсолютно друга материя. Всичко е скрито, няма го и то по начин, по какъвто, в различна ситуация, не би могло да изчезне. Под една или друга форма предметите ги няма и на тяхно място е другата материя, която ги заменя изцяло. Единственото разочарование е, че знаеш за това. Но ако редуцираш познанието, очертаваш изцяло контурата на новата реалност. И Ницше изглежда правдоподобен, най-правдоподобният.
Съвсем леко пристягаш обувките. Облизваш пръс и замазваш петното кал от външната страна на подметката. Сякаш от навеждането в главата се върти нещо, но не знаеш какво. Може би някакво предчувствие, че нещо ще се случи. Не нещо определено, просто нагласа на духа за по-добро бъдеще. И искаш да изчезнеш. Знаеш, че е загуба на време, но какво всъщност е времето. Вдигаш ципа на якето, спомняш си топлината на стаята, прекрачваш и затваряш леко вратата, сякаш от страх шумът да не наруши спокойствието на мисълта. Излизаш и усещаш студа. Мисълта сякаш се отърсва от спокойствието и иска да излезе. Опитваш се да овладееш спокойствието, внушаваш си, че всичко е на ред и поглеждаш пред себе си. Белотата внася наслада и улегналост в духа и мисълта полека се отпуска отново в рамките на спокойствието, и всичко става нормално. Под обувките се чува скрибуцане, светът напомня за себе си, този нов свят, който те предизвиква, утаява недоволството от апатията и зачерква миналото на малък човек. В съзнанието израстват строфи от И. Пейчев. Отдавна не си го чел и в гърлото се качва някаква тежест от тази констатация.

Длъжна си ти,
обезателно
длъжна си ти
с твоя глас,
обезателно тъмен,
да ми кажеш
къде да вървя.

или

О, тогава
ще ми простиш
годините
без нито намек
на море
и всяка улица
ще се завърне в
тишината си.

Това е Пейчев. И ти идва за извикаш, че това е Иван Пейчев, да им кажеш за красивата, непокорна коса, която все се мъчеше да обърне назад и как белите кичури съхраняват реликвата на един своенравен характер, смразяващо красив и величествен в застиналата поза на снимката. С убийствен писък да им потърсиш сметка, защо не са и чували за него, защо не знаят кой е Иван Пейчев, да ги обвиниш с неговите съкрушителни думи, с неговото море и с този сняг, който също е негов. Нищо, че няма да те разберат – да ги обвиниш от подножието на спокойната си душа и в идеята на абсолютното равновесие и тъга.
Но няма значение. Ти си сам, наоколо е пусто. И на другия край на света, сякаш също е пусто. Има само един сняг, а може би, това е достатъчно. Стъпваш върху него и той ти отговаря. Вървиш нагоре по улицата. По една тясна улица, извеждаща на друга тясна улица. Не си спомняш, защо излезе, защото и тогава не знаеше.

Но всичко това беше, преди да се качиш на Автобуса. Казваха, че всички трябва да се качат, че това пътуване най-накрая започва и ще бъде вечно, а може би, последното. И ти се качи в Автобуса, но не от интерес, а защото твърдяха, че всички трябва да се качат или защото бе все едно, какво ще направиш.
Автобусът се движеше много бавно, едва креташе. Пътят не създаваше никакви затруднения, беше широк и равен. Като го погледнеш в далечината, имаш чувството, че виждаш права линия, начертана с молив върху девствен лист хартия и ако листът не свършваше като граница на погледа, линията би продължила и отвъд. Единственото, което отрича безкрайността на Пътя, е твърдението, че в реалното пространство права линия не съществува. Но Пътят беше безкрайно прав и трябва да внушим метафизичност на съзнанието, за да поддържаме това твърдение като истина. Никой не знаеше, къде извежда Пътят, даже не се знае, дали има край или продължава и там, където все още не можем да достигнем и по-нататък. Освен това беше много широк, два или три пъти по-широк от представите ни. Приличаше на огледало, но не като метафора за гладка повърхност, а сякаш наистина бе от стъкло – при пипане, пръстите имат усещането за допир със стъклена повърхност. Навеждаш се над него, образът се отразява, подобно от огледало и всичко това би трябвало да е естествено, ако имаме намерение, да продължим нататък. Естествено, защото е един друг свят, в който тези неща са реалности. Един свят, паралелен на нашия и не чак толкова различен, присъстващ в съзнанието, изграден от него и въпреки че е измислен, съществуващ също толкова логично, колкото и светът, в който уж живеем. Този свят е позитивна антитеза на така наречения реален свят и го има като перспектива в съзнанието, напълно възможен и удовлетворяващ реализацията на определено мислене и материята като носител. Този Път, този Автобус, персонажите въобще, са логически естествени в своите феномени, защото са сътворени от едно естествено съзнание и защото, по принцип, всички неща са естествени, по силата на своето съществуване.

Автобусът се движеше бавно. И много бавно приличаше на стар, ръждясал гвоздей, от най-старите, извадени от някоя дъска, поочукан за ново ползване и, някъде по посоката на Пътя, ще се намери тази нова повърхност, в която бавното движение напред, според представите, ще забие остарелия гвоздей, но това не се знае. Не се знае дори, дали това въобще, е идеята на движението. Абсолютната величина на стареенето на Автобуса, си личеше не само по неадекватната скорост на предвижване, но и по самата отчайваща гледка на материята – стара идея за возило, много шум и много смях. Приличаше на онези казани, в които, едно време, старите ни баби варяха лютеница, а после ги окачваха на дървото, да се стича дъжд от тях на черни капки. Но вътре, разбира се, нямаше лютеница. В Автобуса, приличащ на описаното по-горе, имаше хора. Лош израз, но вместо лютеница, имаше хора. И то хора като мен и теб, като нас, всички ние. И за тези хора, напук на нашите представи, беше естествено да са вътре, защото са тръгнали нанякъде, тоест, всеки закъдето беше тръгнал. С едно допълнение – те не знаеха, че никога няма да напуснат пространството на Автобуса.
Всъщност, започна да се мръква. Залезът се поряза на най-десния, несчупен прозорец и кръвта му се стече по вътрешната страна, по миглите на хората, по циповете на панталоните, проникна под ноктите, две деца направиха снежна топка от нея и се скараха на кого е. Остатъкът се плисна на Пътя и той, разбира се, стана хлъзгав, а Автобусът отби в дясно, сякаш за почивка.
Ти погледна навън от спрелия автобус и всички останали погледнаха след теб, сякаш това са чакали. Докъдето видят очите, се простираше равно поле, много равно, без дърво, храст или трева. Представляваше абсолютно равна далечина от пръст, загладена сякаш със шпакла, както се заглажда мазилка и създаваше усещането за скриваща под себе си живота, запечатала под гладката си повърхност, дори и спомена за природа. Може, преди много отдавна, да беше настъпило някакво бедствие, но никой не знаеше за това. Пътниците не бяха учудени, нито уплашени. Те погледнаха навън, както всеки друг път и видях това, което виждах винаги. Залезът стана на мехури по пътя, съсири се и почерня като нощта и своето изчезване. Шофьорът пусна фаровете, светлината се плъзна по огледалната повърхност на пътя, искаше да проникне през материята, но само се отрази и въздухът около нея стана по-светъл от обикновеното. Автобусът потегли отново бавно, без да увеличава скоростта си, без да бърза за никъде. Ти се облегна назад, в седалката, затвори очи, но твърдото друсане не обещаваше спане. Нямаше никой и ти знаеше това. Бяхте останали само вие – всичките.
Качихте се в този Автобус и тръгнахте. Всеки носеше в себе си своя живот, спомени, болки и едно неясно бъдеще, което всъщност, не бе важно.

2
Седях на най-задната седалка. Имаше много свободни места и не беше проблем да си избера място. До мен беше седнал мъж с брада, която носеше я от двайсетина години, поне на толкова приличаше брадата. Стоеше тихо и гледаше през задния прозорец. По лицето му преминаваше някаква тръпка, но не на раздразнение, а на присъщо нервен човек. Носът беше остър, по-дълъг от обикновеното, но много съсухрен, като изсъхнал клон на дърво. Лицето му – слабо, разграфено от тъмни бръчки и по скулите падаше черна, спластена коса. Заприлича ми на Жан Валжан, но какво можеше да прави Жан Валжан в този Автобус. Но може да бъде и той. Опитах се да поведа разговор.
– Господине, казвам се Антосивон Меруса, приятно ми е.
– Кортур Со. – Не беше Жан Валжан. – От град М. съм и не се притеснявайте, че сте ме заговорили, на мен също не ми се мълчи, пък и това друсане ме отчайва. Вие откъде сте?
– От планината. Живеех сам, пишех книги, но всичко отиде по дяволите, нищо не остана. Имах само едно куче… Вие имахте ли куче?
– Не. А какво стана с кучето?
– Разболя се от влажния въздух на пещерата и останах сам. Погребах го далеко, при хората, поне сега да се чувства у дома си.
Говорихме за различни неща, за това, къде отиваме и така мина много време. Кортур работел в някаква лаборатория за изучаване мозъчната дейност на костенурките. Една сутрин тръгнал за работа, както обикновено си купил новия вестник, сгънал го под мишница и продължил. Лабораторията го посрещнала с присъщия хаос от различни апарати за анализа, шишенца и пакетчета, оставени навсякъде и миризмата на старо и кръв. Но той отдавна беше спрял да обръща внимание на тези неща. Обичаше хаоса и вещите не го интересуваха, в оня смисъл, в който са опропастили нас. Беше нервен и колегите му избягваха да общуват с него, правеха го, ако стане въпрос само за работа.
Мина през огромната зала на лабораторията и влезе в съседното помещение, където се намираше неговото бюро. Беше си извоювал тази самостоятелност, с години отдаване на научната дейност, което бе спечелило и уважението на колегите му. Но едва преди няколко месеца му осигуриха самостоятелна стая и по-добри условия за работа, тук не достигаше убийственият шум, който го разсейваше и изнервяше работата му.
Съблече якето, остави вестника в единия край на бюрото и седна. Пред него беше разтворена, от вчера, папка със ситно изписани страници. Цялото бюро беше отрупано с книги, някои от които разтворени, дебели справочници, с поставени между страниците листенца за отбелязване, малки бележки от по две-три изречения, празни листи. Всичко това му създаваше уют и задълбоченост при работата.
Той се зачете в отворената папка. Така мина дълго време, през което изражението на лицето му не се променяше. Само от време – навреме извръщаше глава наляво, към прозореца, замисляше се нещо и отново я навеждаше върху папката. Дясната ръка подпираше с показалец слепоочието. И иззвъня телефонът.
– Со, на телефона.
– Здравей, разбрахме се, да ти се обадя, когато стане време.
– Тръгваме ли?
– Да, след два часа.
– Вземам най-необходимото и идвам.
Затвори телефона и застана пред прозореца. Стоя дълго така, с ръце в джобовете. По лицето му не се разбираше нищо. В един момент рязко се обърна, затвори папката и, стискайки я пред гърдите си, с бързи стъпки се отправи към вратата. Посегна към бравата, но в последния момент се спря, обърна се бавно и огледа стаята – бюрото, книгите, всичко. Мисълта му бележеше силни позиции на напрежение. Онова напрежение на болката, което изпитваме само при сбогуване. Постоя така известно време, обърна се и излезе. Нямаше никой. Сградата беше празна. Предметите стояха така, сякаш само след малко, всички ще се върнат, но той знаеше, че това няма да се случи. Те бяха заминали и той осъзна, че последен напуска сградата и отиваше там, където бяха отишли всички. Помисли си, че тази папка не му е вече нужна и, в същия момент, я запрати настрани, без да погледне точно накъде и осъзна, че това не го интересува.
На предните седалки седеше русо, слабо момче с лаптоп в скута си. Пръстите бързо тананикаха по клавишите, а очите му не се отделяха от монитора. Защо ли му беше този лаптоп? В други случаи, да, но сега?

Преди много години, когато беше още малко момченце, нещо се бе случило. Момчето си играеше на килима с безброй плюшени играчки, разпилени навсякъде. В къщи беше само с баба си, родителите му работеха в съседния град и тя се грижеше за него, докато ги нямаше. Те се прибираха вечер и къщата оживяваше. Жената, тракайки с острите си токчета по дървения под, оставяше напазаруваните торби в кухнята и дълго, усмихната, целуваше малкото си момче. Мъжът събличаше елегантния костюм, обличаше домашния анцуг и уморено се изпъваше на дивана. Преди да вземе дистанционното, дълго и спокойно се взираше в сина си на килима, сякаш се мъчеше да отгатне, какво точно ще стане с него след години. Къщата се стопляше, в стените се блъскаха радостните възгласи на детето, жената се усмихваше, мъжът… също се усмихваше. И, така, детето растеше между техните усмивки.
Един ден иззвъня телефонът – продължително, дразнещо и зверски. Бабата притича от кухнята, избърса ръцете си в престилката и, мърморейки гнусни неща за новите телефони, вдигна слушалката. Отсреща говореха, а тя стоеше и слушаше. После я питаха нещо, а тя стоеше и слушаше. Накрая затвориха. Тя стоеше все така, със слушалка до ухото си, само лицето й беше друго, тъмно и болно. Ръката й бавно се спусна и, напипвайки, остави слушалката. Но очите стояха широко отворени, забити в прозореца, преминаха между дърветата, излязоха и от града и се насочиха нататък и все нататък, докато не стигнаха до нищото.
Момчето надигна глава от компютъра и, сякаш разбрало, докъде може да стигне болката на един поглед, попита: „Бабо, какво има?”. Тя не му отговори. Това му се стори неестествено и отново попита: Бабооо?

Този Бог, в който вярваме, или нещо друго, без значение какво, беше въздало справедливост или съдба и оставило това дете само, по силата на една нелепа катастрофа, бе го оставило да си задава хиляди неумолими въпроси за справедливост, щастие и бъдеще. И кой имаше или нямаше право на това? Защо? Как? Или?
И може би сега, седнало там, на предните седалки, то продължаваше да търси в малкия си лаптоп разумно доказателство за Божието съществуване. И бързаше, защото знаеше, че батерията на всезнаещата машинка скоро ще свърши.
Всички ние сме си задавали тези въпроси. Те са същност на релативното ни съзнание. Има ли Бог или няма? Ако няма, кой създаде материята? – науката мълчи по въпроса или твърденията й са равнозначни на мълчание. Ако ли има, защо този, по презумпция добър Бог, прави такива нелепи грешки, че да наказва невинните си създания. Никой няма нищо против, да бъдат наказани съгрешилите, но защо деца и праведни хора? Не искам да се изживявам като адвокат на Бога, но всички тези въпроси имат своите отговори в Книгата. И който има очи и уши, може да си отговори. Съмняваме се в Божията справедливост, ако се отнеме живота на едно невинно дете, а забравяме, че Иисус също е бил нечий син и съвсем не е жертван по силата на виновност. Но Бог не се оплаква от загубата на Сина си, а тъкмо напротив, жертва го, заради нашите деца. Но трябва познание и мъжество. Или трябва Бог. И е вярно, че теологията не е задължително да предизвика познание, но познанието винаги предизвиква теологичност.

3
Всички тези хора имаха своите съдби, минало, а може би и бъдеще, и заедно с тях се бяха качили на Автобуса, сякаш за да ги жертват. Разбирахме, че това пътуване е неотложно, че няма как да не се случи. И ето, пътуваме – бавно, но пътуваме. В нашия свят всяко начало означава, че има край – така е устроено съзнанието ни и сякаш това не може да бъде променено. Винаги съм смятал, че може. Че има безкрайни неща. Само това, че нашият живот е краен, не е доказателство за абсолютната липса на безкрайност. А просто означава, че ние сме неспособни да я достигнем, обясним и проумеем.
Материята предизвиква материя. До там стига капацитетът й. Но притежаваме нещо, което не е материя – съзнание. И има доказателства, че то е способно да създаде друга реалност, пресичайки пространствата и прескачайки времето. Тази ни даденост е нашият талант и единствена възможност. Само трябва да приемем това за истина, а не да продължаваме да мислим, че е метафизично бръщолевене на някой побъркан. Защото не се знае кое е побъркано и кое – не.

В далечината се се показа оранжева линия. Границата на хоризонта, сякаш беше оцветена от някого в червено. И колкото по-приближавахме, ставаше по-ярко и по-ярко. Не излъчваше топлина, а само светеше. Но линията се уголемяваше, ставаше по-плътна и раздвижена. Както се движи мъгла. Червена, светеща мъгла.
Някой каза, че там светът свършвал и с това, може би, нашето пътуване. Но аз не мислех така и наистина навлязохме в червената светеща зона, и светът не свърши, нито се случи нещо с нас или с Автобуса. Просто Пътят изчезна и Автобусът увисна във въздуха. Изчезна всичко. Движението също. Веднага разбрахме, че са изчезнали и телата ни и това, което е останало, трябва да слезе от Автобуса и да продължи напред – отвъд червената светеща зона. С Автобуса не можехме да пътуваме нататък. Погребали телата си в него, слязохме и моментално се оказахме зад червената светеща зона.
Зад нас останаха всички неща – тук нямаше нищо. Абсолютно нищо.
И не се случваше нищо. Абсолютно нищо.