Съществувало ли е времето, ако не помним нищо? Има ли ни в миг, който сме пропуснали, въпреки че сме били в него? Ако някой друг е бил там с нас, значи ли, че е било? И този някой може ли да ни подари спомен?
Да, ние имаме още незапомнени спомени, свързващи ни безмълвно и може би по-важни от всички мигове, оставили следи в съзнанието ни. Забравени, изтрити, неспомнени…
Помни ли той ли онзи бар до голямата река? А изгубването в нощта и в ритъма на танца? Хората, думите, музиката, лудостта, вихъра на ветровете на вселената…
И една ръка от вода, която върна нея в реалността, когато я беше загубила, там и тогава. Ръка, която не иска да помни, че обича. И се страхува до лудост от докосването и от потока на живота в себе си. Тя се върна с нея, за да живее в една мечта. Винаги на ръка разстояние, за да се превърне в копнеж по живота.
После той се загуби, за да потърси себе си, своята близка душа и отговорите, които иска. Пропадаше все по-далеч и все по-надолу, за да забрави лицето ѝ и ръката си.
Помни ли той непознатия човек на бара? Знае ли какво го попита? Как молеше някой да му каже това, което иска…Попита, с цялата си прекрасна неувереност, някого, когото виждаше за първи и последен път: “Човече, кажи ми…тя ли е? Какво да правя, да рискувам ли? Кажи ми…Тя ли е?”
Човекът, съвсем млад, бе мъдър. Обърна се към нея, посочи я. Каза му: “Защо питаш мен? Та ти вече знаеш…само ти можеш да знаеш. Виж я. Погледни я, просто я погледни!” И той го направи. Погледна я и разбра коя е.
Мигът отмина. Но го имаше. И те съществуваха в него. Преместиха прашинка от вселената с любов, за да пренапишат съдбата си. И да се срещат във всеки забравен спомен, пътувайки към себе си в бъдещето. Тя ли е? Той още ли знае отговора?
Бъдещето крие тайните на забравените спомени.
Прочетете още: Белетристика Сезон България
