Публикуваме в две части последната от трите новели – “Мартина“ – от книгата на Виктор Пасков “Невръстни убийства“, издадена в електронен вариант от Е-същност. Цялата книга можете да прочетете или свалите от ТУК
МАРТИНА
Който живее в пустиня, е
освободен от три изкушения:
изкушението на езика,
изкушението на слуха и
изкушението на погледа. Само
едно изкушение имй той: в
сърцето.
СВЕТИ АНТОНИИ
Евангелист: .. .те го угояват, както се угоява прасе за Коледа и жертвено агне за Гергьовден. Откакто се появи Мартина, отношение-то им към него се промени. Отначало Йов започна да намира сутрин купища яйца, домати и сирене в дървени копанки пред вратата на обора. Много скоро те разбраха, че не им обръща внимание. За да възвърнат интереса му към храната, те започнаха да я разкрасяват. Носеха великденски яйца, нашарени по най-удивителен начин. Набу-чваха в доматите захарни петлета. Моделираха войнствени индианци от сиренето.
Без ефект.
Снабдиха го с оцет, олио и сол. Оцета и олиото той изпи веднага (и блаженствува до вечерта), а солта върна на земята.
Тогава злобата им към Йов избухна с пълна сила.
Всяка сутрин идват трима изпечени, яки старци блъскат главата му в стената, докато изтребят в нея флора и фауна, поливат го с вода от ячаденеца и угояването започва.
Отначало лъжичка мед.
После го обръщат надолу с главата, за да могат вътрешностите му да се облеят с тънък пласт мед срещу евентуални киселини: панкреас, черен дроб, бял дроб, тънки и дебели черва — чак до
простатата.
Един го хваща за горната устна, а друг за долната, разтягат ги и третият започва да хвърля вътре: стерилизирано пуйче и гъше месо, агнешки котлети, небесносиня пъстърва от Цойка, телешки дроб, тес-тикули на шопар, сърчица и воденички от пиленца и кокошки, жабеш-ки бутчета, лястовичи гнезда. Към това: домати, краставици, чушки. След тях: ябълки, круши, сливи.
Накрая изливат в устата му слабо вино от касис. Разтриват корема и хълбоците му с вълнена кърпа и дълго го боксират с юмруци в гър-ба, за да се оригне. Ако не се оригне, значи ще повърне. Ако повърне, те дълго го боксират с юмруци в лицето и всичко започва отначало. Затова Йов се старае винаги прилежно да се оригне. Като се махнат от главата му — повръща.
Ако разберат измамата, сигурно ще му поставят пъдар.
Йов е отчаян дълбоко. Тъй дълбоко, че вече не може да почувс-твува дълбочината на собственото си отчаяние.
Колкото повече нещастия се случват, толкова повече цената му се вдига. Зловещият интерес към него расте с часове.
А нещастия се случват всеки ден. Вали проливен дъжд. Той уни-щожава реколтата, зеленчука, житото, бостана. Ако не вали проливен дъжд, слънцето излива над селото огнени потоци с такава ярост, че царевицата изгаря до залез слънце. Избухват епидемии, които морят добитъка. Шап, тении, кокоша слепота.
Но главното нещастие е, че в тях кипи необуздана омраза един към друг. Процесът е необратим. Когато Йов напрегне слух, дочува тънък и остър звук — като писъка на комар. Той знае, че това не е пи-сък на комар: във всеки двор съседите са извадили по едно точило, точат часове наред ножовете и хвърлят многозначителни погледи в двора на съседа.
Злобата им, мисли Йов философски, има сходни черти с Мартина. За да се освободиш от нея, трябва да се освободиш от тялото. Да го стъпчеш! Да го малтретираш! Да го презреш! . .
Тогава духът и душата — издигнати над жалката си опаковка, прочистени от земните суети! — ще кристализират в абсолютното със-тояние: нирвана.
Затова Йов е дошъл да гние в този обор. Но това знае само Бог, с когото Йов се гавреше преди за развлечение и за когото тези езични-ци не дават пукната пара.
Злобата им е ритуална. Те го угояват, за да го изядат. Казаха му го в очите. Вероятно Йов ще бъде изяден там, на голия хълм, йод онези самотни дървета, които гледа вече без всякаква любов.
Йов е принуден да уважи намеренията им: те са жертва на стара-та езическа заблуда, която гласи, че ако изядеш своя враг, достойнс-твата му ще преминат в теб.
Йов е техният враг. Убедени са, че Мартина е единствено в него.
Те го пазят от зарази. Искат да го изядат стерилен. Ругаят ужасно, ако забележат по тялото му нови гнойни рани и екземи. Окосиха тре-вата в двора, в която се криеха енергични порове. (Интересно — как ли бе реагирал порът на тази свинщина?) Измазаха стените на обора с вар. Запушиха всички дупки. Тайните подземни лабиринти, през които всяка вечер преминаваха сиятелствата: Принцът на плъховете, Карди-налът на язовците, Принчипесата на майските бръмбари, Баронът на джибровата, Инфантата на склерозите, Графът на мухозола, Великият везир на пастата за зъби и Херцогът на мишеморката.
Осъдиха го на самота. Но това не е най-лошото! Най-лошото е, че искат да надебелее в самотата.
Седмици наред те не му обръщаха внимание и го оставяха да гние спокойно в обора, покрит със струнен и лишеи, отдаден на онази прелестна духовна игра, в която двамата с Бог се мъчеха да изяснят статуквото: кой е обвинител и кой — обвиняем. Обикновено започва-ха така:
Йов (монотонно): — Проклета да е утробата, през която се е про-мушила обърканата ми глава. Проклет да е часът, в който се родих, нощта, в която се е казало: младенец се появи на света. Тази нощ да не види звезди, луна да не я осветява, вечен мрак да я изпълва отк-рай-докрай, бухал и кукумявка да пищят в нея. (Добре ли го казах, си-ятелства?)
Компанията: — Грррр, мииии, уииии, пииии,ауууу, крррр!
Бог (отегчено): — Какво пак си се разпискал?
Йов: — Ти ми отне дом, жена, дете, служба, обществено положе-ние, приятели, род, роднини, интереси, хобита. Аз продължих да сла-вя името ти. Ти ми отне Мартина. Защо ми отне Мартина, негоднико?
Бог: — Бог дал, Бог взел. Е?
Компанията: — Грррр, мииии, уииии, пииии, ауууу, крррр!
Бог: — Сега е мой ред. Кажи ми, Йове, къде беше ти, когато съз-дадох небето, луната, звездите и всичките небесни светила? Къде бе-ше, когато създадох моретата, океаните и страшния Ле- виатан? Как се осмеляваш, нищожество, да се перчиш и да обвиняваш? Искаш ли да ти кажа къде си бил? — (Реве): — На баба си в джоджена!
Иов (хладно): — Ето това е, монсеньори. Това е вашият Дядо Бог, старата цинична свиня. Това са му аргументите. Това му е философия-та.
Общо взето, добре се забавляваха.
Умереното презрение, с което селяните от Я. обграждат пришъ-леца, бе добре дошло за Йов. Той лежеше, гниеше, чувствуваше как приближава нирвана. Духът набъбваше. Душата едрееше и напукваше обвивката на плътта. Самата тя ставаше все по-безчувствена към вън-шни дразнители (жега, студ, дъжд, ухапвания, плюнки и понякога ня-кой камък в челото) — под влияние на седем- десетпроцентовата джиброва, с която го снабдяваше Лапнимуха, хлебарят на село Я.
Срещу тази милост Йов бе задължен да му разказва всичко за Мартина. Всичко от игла до конец. Иов я описваше такава, каквато идваше в блажените му сънища — с разпуснати руси коси, жълти плюшени панталони до коленете, които подчертават таза и бедрата по онзи недвусмислен начин, и любимия му мрежест сутиен… йов разказваше за цвят на очите и характер, за онази болка между ребра-та и прималяването, когато човек види Мартина, за това как тя те из-пълва и ставаш витален, силен, как една-единствена капчица Мартина в теб може да те накара да преместваш планини и да вършиш чудеса. Йов разказваше и разказваше, отдаден на спомени и под влияние на джибровата, за нрава й в различни сезони и дни на седмицата, за ста-ите на тяхната любов, за чудодейната сила Мартина, за внезапното съкровище Мартина, за Мартина — златната рибка и бедния рибар — Йов разказваше, разказваше, чувствувайки как се отдалечава все по-вече от обекта на своя разказ.
Йов не виждаше как алчно блестят очите на Лапнимуха в тъмни-ната. Как, забол брада в коленете и прегърнал ги с две ръце, той нер-вно мърда дългите си уши, как сумти и мърка; йов не чувствуваше колко дълбоко го мрази Лапнимуха за тези негови спомени. (Лапни-муха не вярваше, че са само спомени. Той подозираше, че Мартина не може да е съвсем извън Йов.)
Лапнимуха си тръгваше, събираше шепата старци от Я., повеж-даше ги към голия хълм и там им държеше дълга и оплетена реч за Мартина. И докато той разпалено говореше, а ушите му нервно мър-даха, всички езичници го слушаха внимателно. Ушите им нервно мър-даха, погледите алчно горяха в тъмнината и те пожелаваха Мартина с цялата дива, егоистична, брутална и груба страст на самотните си ду-ши. На самотните, опърлени души.
И така, докато Йов гниеше, Лапнимуха полудяваше и покрай него всички полудяха и се овълчиха. Всеки пожела Мартина. Мартина се появи. И нещастията започнаха.
Евангелист:
Мартина се появи в село Я. във връхната точка на отчаянието, ко-гато потоци скръб и вода се лееха от небето, давейки всичко под себе си. Говедата мучаха в оборите, обезумели от ужас. Тревите плачеха. Царевицата скимтеше. Старите селски безбожници измисляха несръ-чни молитви и не знаеха кому да ги отправят. Мътни мисли за Марти-на виеха настръхнали гнезда в мозъците им.
Грозна нощ.
Само на Йов му беше все едно. Презряното му тяло бе наблъска-но с опиати. То се клатеше в стъкленица етер като ембрион в майчи-ната плодова вода.
На духа и на душата също им беше все едно. Те са над природни-те бедствия. (Те самите са природно бедствие.)
Колкото до селяните от Я. — наистина жалко. Но тяхната съдба не можеше да покърти йов. Неговата бе по-покъртителна. Само тя би мо-гла да го покърти, (Ако не му бе тъй безразлична.)
Тъй че да вървят по дяволите селяните от Я., накъдето бездруго са поели.
Новината за Мартина му съобщи хлевоустият хлебар Лапнимуха. (Впрочем и единственият, който би могъл да я познае.)
Лапнимуха, човек с двуостър език, егоистичен, любопитен, вла-деещ като всички тук своя под разсъдък, над разсъдък, зад разсъдък и пред разсъдък, го завари, проснат по очи на пода, мъртвопиян и на-кацан от разни насекоми.
Йов бе изпил всичко. Дори и мухозола. Бе плячка на всякаква гад.
Дъждът бе престанал. Кукувица кукаше, въпреки че Петровден бе отминал отдавна. Красиво и спокойно утро… Върволица езичници се точеха към Цойка, надявайки се Йоан Кръстител да дойде, за да му отрежат главата. Всеки носеше в ръката си кратунка, за примамка.
Етерът, който Йов излъчваше, трептеше вълнообразно и изпъл-ваше с голяма пъргавина мировото пространство и всички тела. Свет-линни лъчи се пречупваха в него с различна дължина на вълните.
Йов блестеше, грееше, Йов сънуваше любимия си сън — море и кипнала, искряща във всички нюанси на Великия цвят морска пяна, сънуваше водно колело в средата на синьото море, върху него Мар-тина, а до нея той с бутилка шампанско в ръка. Йов сънуваше горчиви целувки със солени устни.
Сънуваше щастлив — когато онзи ритна вратата и влезе в обора с голямата новина, издула бузите му.
Гледката го отврати. Но той не се изхрачи върху Йов, както имаха обичай да правят това другите. (Сега Йов с горчивина си мисли, че в някоя случаи е по-добре да те храчат, отколкото да те угояват.)
Той дори не го подритна, както се рита труп, за да се установи тлее ли в него още въгленчето на живота.
С проклятия и пъшкане Лапнимуха извади от кладенеца кофа во-да, домъкна я вътре и я изля върху главата на Йов.
Глиненият под се размекна. Носът му, забит в пода, направи дуп-ка и хлътна в нея.
Той го обърна по гръб.
Утринният лъч, нежният розов пръст на Аврора докосна омаца-ното му с глина лице. Глината се спече.
Йов заприлича на автентично божие творение.
Бели кози пасяха кротко по библейски хълмове и хребети и мило казваха мееееееее.
Никакъв друг звук.
Никакъв.
Хлебарят замъкна Йов до стената, удари гла вата му няколко пъти в нея и уби белите кози.
Те врещяха тъй сърцераздирателно, че Йов дойде на себе си.
Усмихна се. Бе една гробница. А този му беше приятел.
— Мартина — каза Лапнимуха и бузите му хлътнаха.
— Мартина… — блажено каза Йов, отвори очи и видя свирепото лице, надвесено над него. — Мартина? Да. Докъде бяхме стигнали? До четвъртата стая на нашата любов? И така, слушай: четвъртата стая на нашата любов. . .
— Млъкни! — изсъска хлебарят. — Мартина. Тя е тук! — И дълго, дълго тресе раменете на Йов. — Мартина.
Йов:
Аз мисля, че мръсникът би могъл просто да ме отъркаля в трева-та, Мокра от утринна роса, за да ми осигури постепенно и безопасно завръщане от ‘ света на красотата в света на грозотата. Или поне да почака до обяд, когато сам щях да се за- мъкна някак до хлебарницата за шише джиброва. Или да клекне до мен и да зашепне нежно на ухо-то ми: мартина мартина мартина мартина мартина мартина МАРТИ-НАМАРТИНА МАРТИНА — МАРТИНА!!! — и тогава аз щях да… искам да кажа, той би могъл да направи нещо такова, ако наистина бе онзи приятел, за който се пищеше.
Какво каза.
Казах, каквото казах.
Ти каза Мартина.
Това казах.
Каза, че е тук.
Така казах.
Къде тук.
Кога къде.
Сега.
Сега е в теб.
Подлец!
Лъжец!
Изкривих пръсти на лявата ръка като куки. Опитах се да му изде-ра лицето. Той се отдръпна пъргаво. Опитах се да издера моето, но нямах сили. Успях само да издълбая пет бели улея в глината и запри-личах на тъжен бушмен.
Приличаше. Всички сокове кипяха и се вкисва- ха. Доматените, плодовите, соковете на брезата, соковете на живота. Морето в главата ми бучеше — тътнеше — тресеше се — трепереше — ревеше — кло-кочеше. Водното колело безпомощно се люшкаше по вълните. Страх ме бе да се запитам — какво ли се е случило с онези двамата върху него?
Па отсрещната стена лазеше Богът на скорпионите. Тялото му се състоеше от няколко влажни черни перли, които преливаха по най-отвратите- лен начин една в друга.
Той правеше опит да се самоубие. Жилото на опашката му, изви-то като въпросителен знак над гръбнака, вибрираше мъчително.
За момент забравих Мартина. Мобилизирах волята си. Исках да се концентрирам, да се превъплътя в нещастния бог. Да му дам мо-рална подкрепа, за да осъществи намерението си.
Но опашката на този лицемер бе твърде къса.
Припаднах.
Блаженствувах почти до обяд.
Евангелист:
На обяд Иов успя да се замъкне до хлебарницата, където все пак получи своето шише джиброва. Новината за Мартина не се беше раз-пространила. Хлебарят едва удържаше тайната в себе си, но още съ-щия следобед щеше да избухне.
Улиците бяха пусти. Омразата зрееше. Както се влачеше, прозо-рецът на една къща се разтвори, една сбръчкана ръка замахна и в че-лото на Йов се размаза кора на пъпеш. Не му причини зло.
Пред съседната кръчма, върху ниски трикраки столчета седяха двама столетници и пиеха бира с мастика. Още не бяха чували за Мартина. Не бяха чували и за Йов. Съвсем нямаше да проумеят защо след няколко дни седемдесетгодишните им синове щяха да ги надуп-чат с ками. Съвсем, съвсем.
Те ровеха с клечки в пепелта, заразени по индукция от всеобщата омраза. През нощта единият от тях, едва тътрейки се, бе хвърлил от-рова в кочината на другия. Тази нощ другият щеше да хване в капан брата пор и да го пусне на свобода в кокошарника на първия, йов им се видя противен. Очите им се изцъклиха. Гласовете им монотонно гъгнаха:
Кой е този.
Не е оттук.
Ей, откъде си.
Дедите ми са оттук.
Какво казва.
Казва, че дедите му са оттук.
Кои са му дедите.
Ей, кои са ти дедите.
Едни.
Какво каза.
Каза едни.
Какво прави тук.
Ей, какво правиш тук.
Пия и гния.
Какво каза.
Каза, пие и гние.
Що. Прасето ли му е умрело.
Той си знае.
Къде живее.
Ей, къде живееш.
В обора.
Какво каза.
Каза в обора.
Кой е там.
Ей, кой е там.
Никой няма.
Каза никой няма.
Кой го гледа.
Ей, кой те гледа.
Сам се гледам. Никой не ме гледа. Каза сам се гледа. Никой го не гледа. Па нали пие.
Па пие.
Колко пие.
Ей, колко пиеш.
Много.
Каза много.
Ще пие, ще пие, па ще пукне.
Ще пукне.
Да пука.
Нека пука!
Йов им обърна гръб. Припичаше. Царевицата в полето пищеше. Хлебарят нервно и безсмислено разместваше хлябовете в кафеза и ушите му възбудено мърдаха. Погледът му тайно се плъзгаше по фи-гурата на Йов. Лапнимуха търсеше подозрителни подутини.
Докато Йов смучеше на големи глътки противната течност и мач-каше с палец трохите и хлебарките по рафта, Лапнимуха му разказа следното:
Мартина се появила снощи, когато се изливало най-много вода от небето. Жално квичели прасетата. Той и жена му се страхували за говедото. Животинката се давела едва ли не в обора.
Жена му го блъскала да излезе. Той я блъскал да излезе. Накрая й отвъртял един шамар, навлякъл мушамата и излязъл.
Тя изникнала внезапно между картечните откоси на дъжда, фи-гура, родена от дъжда. Приличала на мокра птица. Била тъй хубава — в жълтите плюшени панталони, които стигат до
коленете и подчертават таза и бедрата по онзи недвусмислен на-чин. Русите й коси падали на мокри кичури върху голите рамене. Но-села любимия му мрежест сутиен. Напълно отговаряла на образа, ко-йто Йов тъй често е описвал.
Тя ту димяла под дъжда, ту ставала прозрачна като него, ту виб-рирала като мараня.
Носела любимия му мрежест сутиен…
Ах, да: Лапнимуха усетил странна болка между ребрата и прима-ляване. Просто не можел да откъсне очи от нея. А валяло, валяло… и тя била съвсем мокра, но усмихната.
Поканил я да влезе на сухо. Тогава тя внезапно се разбързала. Попитала мимоходом как е Иов.
(Тук Йов криво се усмихна.)
Не, наистина попитала как е Йов — и знаеш ли, мършо, какво й казах? — казах, страшно за- . тъпял. Тъп като кочан.
— Казах, че дрънкаш разни истории за нея — хлебарят проточи птичото си лице напред и изсъска, — но а з не вярвам нито дума!
— И какво? — попита йов без всякакъв интерес.
— Попита, какво правиш. Казах, че пиеш, гниеш и спориш с твоя бог.
— А още нещо каза ли?
— Попита дали правиш нещо друго. Казах й, че понякога скито-риш из гробищата като душа на мъртвец.
Йов се изкикоти.
Защо се кикотиш.
Защото халюцинираш.
Какво е това халюцинираш.
Развиваш болно въображение. Мартина тук. Мартина в това се-ло, център на омразата. Мартина никога и при никакви обстоятелства не би могла да се яви тук и за това аз, Йов, съм тук. Разбираш ли? Но разказвай. Какво се случи още?
Когато за втори път й предложил да влезе, за да й постелят бяла постеля, тя се обърнала и изчезнала в нощта.
Ами, усъмни се Иов.
А, да, досети се Лапнимуха — преди да изчезне в нощта, той се изхитрил да я сграбчи за лакътя, Както кротко си говорели и дъждът се леел, а говедото стенело, той я сграбчил за голия лакът и му при-маляло пак, но тя се стопила, изчезнала.
— Дали ще дойде пак? — с надежда попита Лапнимуха.
— Щом веднъж е дошла — въздъхна Йов.
Йов:
Слушах с най-голямо удоволствие, разбира се. Чешех с ноктите на десния крак глезена на левия и не вярвах нито дума. Но той говореше с такава страст! Разказваше така убедително, сякаш Мартина наистина съществува (още!) и като Ахасфер може да преодолява звездни сфери и пространства, а защо да не може, по дяволите? — сякаш не аз съм разправял всичко това — руси коси, плюшени панталони, мрежест су-тиен. (Ах, Мартина.) Сякаш не е моя измислицата.
Но какво пък. Яйчани безогледно се ограбват един друг, без ми-съл и без нужда. Защо да не крадат и чужди измислици?
Евангелист:
Докато беседваше със своя мъчител, зад него се проточи опашка мрачни жени, навъсени старици с кафези, чували за хляб и пазарски чанти. Те имаха масивни крака, спукани вени и големи задници. Пот-ни, враждебни и отчаяни жени от село Я., половината от които щяха да загинат от
ножовете на съпрузите си, а другата половина — в тресавището. Те слушаха интимния брътвеж, хитроумните въпроси, пиянското бър-борене. Мъгливите клевети за любовта. Слушаха с неприязън и него-дувание. И започнаха да тъпчат ритмично с дебелите си крака крехко-то земно кълбо.
Меридианите му се разлепиха.
Хлебарят затвори хлебарницата и избяга при хлебарката.
Нищо не стана. Те не разкъсаха Йов.
Той припадна.
Блаженствува цял следобед.
Евангелист:
Село Я. е разположено в околията на град М., който преди се е казвал град Ф.; тогава село Я. се е наричало село В. и се е падало в околията на град Л.
Село Я. се състои от триста къщи. Тридесет от тях са обитаеми. Обитателите на необитаемите се делят на две групи: тези, чиито кости почиват в селското гробище (праотците), и техните синове, дъщери и внуци, които преминаха дървения мост над река Цойка и се пръснаха по света, за да не се завърнат никога.
Обитателите на обитаемите са навъсени старци и мрачни бабич-ки, люде със затворен нрав. Помежду си рядко общуват. Когато по-чувствуват нужда от общуване, те предпочитат да вършат това с живо-тните. (Би трябвало да се каже „те предпочитаха“.) Защото сега измъ-чват говедата, бият магаретата, налагат с камшици кучетата и козлите, методично, с някакво особено усърдие, сякаш се упражняват за оно-ва, което смятат да извършат един с друг.
Когато Йов изпълзи сутрин от обора и вдигне глава, за да отправи сутрешния си протест към небето, първо се обръща към четирите по-соки на света и проклина четирите стени на затвора Я.
Лявата стена е един далечен, обрасъл с нежна трева хълм, на чи-йто връх стърчат четири случайни дървета. Преди те бяха чудна при-мамка за погледа му. Сега ги мрази, защото по всяка вероятност ще бъде изяден именно там, на голия хълм, между тези дървета. В нощи на Сабат буйни хора ще се вият около мощите му. Вещици,, вампири, коболди, таласъми, коварни елфи и всякаква сган ще го заклеват да стане и да си отмъсти.
Дясната стена е река Цойка, където онази утрин селяните нап-разно чакаха Йоан Кръстител, за да му отрежат главата, както повеля-ва бог Перун.
Останалите две страни са: един бостан с дини и пъпеши, който се простира бог знае докъде и няма да роди тази година нищо освен ку-чешки, и кътни зъби може би и едно безкрайно поле, засято с царе-вица.
Царевицата изгаря през деня. Бостанът се дави в необуздания потоп, който звездите пращат през. нощта. Звездите ли го пращат?
Късно нощем, когато обитателите на Я. спят своя зъл сън, когато едри капки дъжд се сплескват като медузи в покрива на обора, Йов, просмукан от мухозол и изпаднал в наркотичен транс, обича да се от-дава на спомени. Добрите гадини, които са си пробили нови дупки, седят около него в кръг, цъкат, църкат или пищят — в зависимост от градуса на емоционално напрежение в разказите му.
Ако той се беше ограничил да разказва за Мартина само на тях, сигурно нямаше да бъде изяден, изгълтан, изконсумиран. Но на Йов му се прииска да сподели мъката, болката и възхищението от Марти-на с някое човешко създание.
А човешките създания са направени по образ и подобие божие.
Те поискаха да я присвоят.
Защото никъде в онази книга не е казано: „Не пожелавай любов-та на ближния си.“
Лапнимуха полудя в деня след появяването на Мартина. Той успя да задържи тайната точно до Г залез слънце; после тя избухна в него и той хукна по прашните улици на селото, крещейки: „Видях я! Видях я! Видях я!“
Лапнимуха тичаше по склона на хълма към голия връх и от устата му, като жълтеникави кълба вълна капеше пяна. И където капнеше, тревата изгаряше. Селяните бързаха след него, препъваха се, блъскаха се — за да научат по-скоро кого е видял Лапнимуха.
Те се събраха под четирите дървета. Миришеше ; на буря. Ми-ришеше на барут.
Лапнимуха се тръшна на земята и огледа всекиго поотделно: с презрение, тържествуващо.
— Тя е тук! Видях я. Говорих с нея. Тя ме харесва! — ушите му щръкнаха нагоре, но не трепереха, защото бяха вкоравени от горде-ливост.
— Коя? — попитаха селяните, въпреки че вече се досещаха.
— Мартина!
Мълчаха и освирепяваха. Чуваше се само как свири вятърът в тревата. Вятърът свиреше лошо.
— Щом те е харесала, както казваш — лукаво подхвърли кръчма-рят, — защо не е останала при теб? Къде е отишла в оная киша?
— Тя пак ще дойде! — упорствуваше Лапнимуха.
— Откъде знаеш, че ще дойде?
— Мършата така каза. Каза, че щом веднъж се е появила, пак ще дойде.
— Аз мисля — каза след кратко мълчание кръчмарят, — мисля, мисля и не знам дали да ти кажа какво мисля…
— Казвай!
— Мисля си къде ли е била оная нощ.
— Къде?
— У мършата! Те къде. Или да е била у некой от вас? — обърна се той към селяните.
— Не е! — потвърдиха те и започнаха заканително да утъпкват земята.
— Ще го убия! — процеди Лапнимуха.
— Аз пък мисля, че не требва да го убиваш.
— Требва!
— Не требва. Требва да се изчака. Да видим нема ли да иде у не-кой. Ама аз не вервам, че е дошла заради нас. Дошла е заради мър-шата.
— Защо тогава да не го убивам? — попита Лапнимуха и във въп-роса му имаше логика.
— Защото ако не дойде при нас, значи ще иде при него. Какво ти е разправяла мършата, я си спомни!
— Не мога. Мразя го и не мога да си спомня.
— Беше ти казал — припомни му кръчмарят, — че когато тя дош-ла, той се напълнил с нея от главата до петите. Верно ли е?
— Така каза!
— Сметам, че ако е отишла при мършата, той пак цел се е напъл-нил с нея…
— Като пълнено прасе! — каза, хихикайки, бакалинът.
— Като пиле с ориз! — допълни някой.
— Като ягне с дребулии!
— Като шаран с плънка!
Първите капки на приближаващата буря вече капеха по теметата. Те отмятаха глави назад и се смееха с цяло гърло. Капките минаваха през гърлата и оросяваха стомасите. Не се смееше само Лапнимуха.
— Тя е моя! — крещеше той. — Моя! Моя! — И каза гласно това, което всеки си мислеше в себе си.
— Ако дигаш пара — студено каза бакалинът, — може и да не си апнеш. Ще ти оставим кокалите!
— И ноктите! — допълни кръчмарят. И огледа селяните: — Прав ли съм?
— Прав!
— Как ще я ядем тая мърша —’* попита с погнуса един старец, — целият е у рани и лишеи?
— Ще го храним — заяви кръчмарят. — Ще го огладим! Още утре започваме. Трима да излезат напред. По-ячки. Я ти, Танко, ти, Тонко, и ти, Тинко. От утре ще храните мършата. И да гледате всичко да изяж-да. Ясно ли е? За две седмици да го угоите като прасе у кочина!
— Ясно! — казаха те и се ухилиха.
Бурята гръмна.
Евангелист:
И в бурята към обора на Йов галопира едно- рог козел, минава между капките, а от очите му“ се леят сълзи. Бърза да пристигне, пре-ди да получи инфаркт. Тъй много бе унижаван днес, че всеки момент сърцето му ще се пръсне на парчета.
Село Я. е наводнено. Козелът галопира по водата, лети по нея с онази свобода, с която Исус е ходил по вълните. Само вярата в Иов го крепи да не потъне и да не се удави.
В този момент последното, което Иов би желал* е някой да вярва в него. Самата дума „вяра“- предизвиква язви в душата му. Те са да-леч по- люти от язвите на тялото.
Иов е взел добра доза мишеморка. Напоследък! все по-често по-сяга към нея, въпреки че тя предизвиква главобол. Но от последната среща с Лапнимуха (който вече не идва и не носи мухозол) Йов изпит-ва смътна тревога. Чувствува, че трябва да побърза със своята нирва-на. Става песимист. Губи вяра във всички вери, в безсмъртието на ду-шата, в съществованието на духа.
Йов се е обезверил до крайност.
Той чува, че на вратата се чука и казва на онзи, който чука да я разбие. Вратата е подпряна с кол. Той няма да стане да го махне.
Козелът пие глътка вода, преглъща обратно сърцето си и моли:
— Моля те, Йов, отвори ми!
Йов знае, че щом някой моли така, то това не може да бъде чо-вешко същество; следователно не може да разбие вратата. Допълзява до нея, маха кола и казва:
— Моля те, ти, който така молиш, заповядай при Йов.
Козелът влезе и се строполи. Йов повдигна клепача на лявото му око: зеницата бе обърната нагоре. Взе бутилката и наля последните капки джиброва в муцуната на животното. Алкохолът се вля в жилите, разшири кръвоносните съдове и то дойде на себе си. Отвори очи и се усмихна на Йов.
— Предполагам — хладно каза той, — че ти си Сатаната?
— Не, аз съм прост козел.
— Прекръсти се.
— Во имя Отца, Сина и Светаго духа — козелът се прекръсти.
— Добре — усмихна се и Йов, — а къде е другия ти рог?
— Моят стопанин го откърти за дръжка на камата си. — Козелът се изчерви от срам.
Йов помръкна.
— Впряга ме в каручката, сяда в нея, бие с камшик и ме кара да препускам из двора. Връзва тенекии на опашката на кучето. Вдетинил се е съвсем. С всички ни се подиграва.
— Наръгай го с рога си — предложи Йов.
— Не мога. Аз съм привързан към него.
— Аз се стремя към нирвана. Защо не се стремиш к ти към нир-вана.
— Аз съм животно. Каква нирвана?
— Аз също съм вид животно.
— Йов — каза козелът, — Мартина е в село.
Мишеморката задействува. Йов се разтрепера. В душата му изгря Полярното сияние. Той се разхождаше напред-назад из Северния по-люс, не откъсвайки очи от този възхитителен природен феномен. Ста-на му хладно. „Аз ли изпитвам студ — запита се той — или студът из-питва мен?“ Реши да се прибере на топло в пастата за зъби. Влезе в тубата. Там го посрещна Великият везир. Здравейте, скъпи, каква среща. Та вие сияете и треперите.
Аз съм Ваш верен поданик. Моля да ме изстискате.
Какво правоверно желание! Престанете да зъзнете и се надуйте.
Великият везир стисна тубата, Йов изтече от нея като тлъст бял червей.
— Какво каза, кучи сине.
— Кози, ако обичаш. Йов, Мартина е в село. Ходи от къща на къ-ща. Показва им се. Усмихва се. Никъде не влиза. Щом я видят, се хва-щат за гърдите и хукват да я гонят. Тогава тя изчезва, а те полудяват. Бият жените си и ги гонят, а нея я дебнат с мрежи за пеперуди и ри-барски мрежи. Точат ками и се заканват. Тя вече сигурно няма да им се яви. Какво ще стане тогава, знаеш ли?
— Мартина — въздъхна Йов, легна по очи и захлупи тила си с длани.
— Колко е хубава! Под лявата й гръд има съзвездие от бенки.
— То доказва небесния й произход — обясни Йов.
— Стопанинът каза, че е вещица. „Вещица, вещица!‘‘ — и шиба с камшика. Тази вечер Мартина беше при мен. Почеса ме по челото, а аз й близнах ръката. Заболя ме тук — и козелът посочи с копито бол-ното си сърце.
— Кажи й да си иде, ако я видиш пак.
— Тя ме изпрати да ти кажа да се махнеш от Я. Стига си гнил. Тръ-гни по моста и си отиди. Иначе ще дойде голямо бедствие.
— Защо те праща теб?
— Ти се страхуваш от нея.
— Страхувам се — призна Йов, — вече се страхувам.
— Те ще те изядат.
— Ще ме изядат ли?
— Така се говори.
— Това — каза Йов след кратък размисъл — не ме плаши. Това ме отвращава.
— Значи няма да си идеш? — козелът се изправи.
— Няма.
— Какво да правим ние?
— Минете моста. Бягайте през девет земи в десета. Тичай в село и кажи на всички животни да се махат. Ако видите Мартина — вземе-те я със себе си. Още тази нощ!
— Добра слука, Йов, благодаря ти! — Козелът се наведе, близна го по челото и излезе.
Препусна.
На двадесет метра от обора сърцето му се пръсна на хиляди пар-чета.
Йов:
Те си отидоха току-що. Наляха ме до пръсване със супа от волска опашка. Телешки бифтеци се премятат в стомаха ми като мраморни късове в бетонобъркачка. Казват се Тонко, Танко и Тинко. За отмъще-ние аз ги наричам Тонк, Танк и Тинк. Имена, достойни за диваци.
Чувствувам, че ме обладава телешкият дух на телето, което току-що изядох. Чувствувам се ужасен. Както се е чувствувало то, когато бруталният чук е пръснал доброто му чело.
Ръцете им са силни и възлести. Лицата и гушите — набръчкани. Препасани са с касапски престилки от мръснозелено зебло, с кафяви кръпки за джоб. Вярват, че Мартина е в мен. Питат за какво съм се върнал. Какво да отговоря?
Как да обясня, че на тях не им е необходима .никаква Мартина, че тя никога няма да стане общоселско достояние, че те са обречени на изчезване, както са изчезнали троглодитите!
Че имат два изхода: или да удвоят силата на омразата си и да се самоунищожат, или като мен да презрат тялото, което води до също-то.
Как да им кажа: късно е за Мартина, и за вас и за мен, гнийте да гнием! Яжте да се изядем! Само не я преследвайте! Само не се мъче-те да я надхитрите! Как да им го кажа?
Лапнимуха, казват, се побъркал. Седи върху хлябовете си и вие, обхванат от страхотна сърдечна болка. Жена му го е напуснала.
Продължавам да повръщам и да слабея. Това ги разстройва. Ами ако ми поставят пъдар?
Няма вече джиброва. Мухозолът е на привършване. От мише-морката имам все още добър запас, но от нея треперя и след всяко Полярно сияние ме обхваща страшен махмурлук.
Най-добре ми е от мухозола, този райски газ. Тялото се гърчи в адски спазми, но духът полита, напуска го, издига се нагоре. .. прави кръг след кръг… все по-високо и по-високо… накъде, дух? — към мо-рето! — и той поема бял, горд и силен — и — ето го отново моето мо-ре, чиито вълни тъй прелестно галят срамежливия бряг, пенести, сини вълни върху златния пясък… къде е водното колело? — ето го и него, как весело се люшка по вълните! — идва към мен — къде е Мартина? — ето и нея, върху водното колело, тя маха ръце, сигнализира, устни-те й се движат и образуват дума, дума? дума! — любов.
Любов! — казва Мартина. — Любов.
0, свободно и просторно море, което ще обичам до края на жи-вота си! (Какъв смешно кратък срок за такава голяма обич!)
Моят приятел, лицемерният Бог на скорпионите, подава главичка от дупката в ъгъла и с тихо скърцане пълзи към мен.
Здравей, Йов.
Здравей, Бог на скорпионите.
Как е положението?
Отвратително.
Разказваш ли днес за Мартина?
Кому? На теб? Потенциалния мъртвец?
Искам да науча нещо за любовта, Йов. Ти умееш тъй хубаво да говориш за нея. Вярно ли е, че хората се размножават чрез любов?
Не е вярно. Те се унищожават чрез нея.
Защо.
Нитроглицерин. Избухва при най-малкото сътресение. Унищожа-ва всичко около себе си, но първо себе си.
Аз също се самоужилвам при опасност. И умирам.
Ти си един благородник.
Какво още е любовта, Йов.
Веднъж стояхме с Мартина на едно високо празно място и гледа-хме надолу към едно ниско празно място. Възхитителна гледка.
И какво още.
Веднъж Мартина каза, че любовта й е победа на въображението над интелекта. Това бе минор- на констатация. Унила, с други думи.
Защо каза тя така.
Защото въображението не е безгранично. За- щото се бе уморила да ме доизмисля. Защото погледна с очите на разума и видя, че там, където стоя, няма никой. Представи си: никой.
Тогава ти какво направи.
Ужасих се.
Какво почувствува.
Същото, което би почувствувал роденият слепец, който проглеж-да за миг и веднага след това ослепява отново. Завинаги. Гняв. Про-тест. Срам. Самоомраза.
Колко жалко, че нямаш опашка с жило, Йов.
Да, наистина.
Искаш ли да те ужиля.
Няма смисъл. Имунизиран съм.
Иов. След като всичко това е толкова жестоко, защо хората се стремят към него?
Аз бих го нарекъл в твоя чест „ефект на скорпиона“.
Това е нелюбезно.
Действително. Прощавай.
Хлебарят е полудял. Тинк, Танк и Тонк също са луди. Цялото село се е побъркало. Какво искат?
Искат селото им отново да се напълни с живот. Искат синовете и дъщерите им да се завърнат. Искат отново деца да се премятат по зе-лените поляни, а в бъчвите да шуми полуделият сок, вместо да вкис-ва. Той и този в жилите им. Искат да се върнат обратно годините, кои-то като зли морени се търкалят срещу тях и ще ги премажат. Искат от-ново да се казват селяните от В., а не селяните от Я. Искат, когато зат-ворят очи, близка ръка с тъга и обич да склопи клепачите им. Искат смисъл. Искат любов. Искат Мартина. И затова са готови на всичко.
Смяташ ли, че…
Никога.
Тогава?
Първо, ще ме изядат. Второ, ще се самоизядат един друг. И на това място, както е казал пророк
Захария, ще се белеят кости в лунните нощи, бухал и кукумявка ще пищят, кучета ще вият и така нататък, и така нататък, и така ната-тък.
Защо седиш тук и гниеш. Избягай от Я.
Навсякъде е Я.
И Мартина е в Я.
Не за мен.
Защо?
Страхувам се от Мартина. Този страх диктува интелектът ми.
Какво е това „интелект“?
Сухо, спечено говеждо лайно.
Ти знаеш отговора на: толкова въпроси, Йов!
Всичко, което казах досега, е лъжа.
Защо лъжеш. Защо не казваш истината?
Защото ако ти я кажа, ще си забиеш шилото в гръбнака.
Искаш ли да потанцувам? Искаш ли да те приспя?
Потанцувай, бог на скорпионите.
Сбогом, Йов.
Сбогом, бог на скорпионите.
Моят малък, лицемерен приятел запълзя по стената, спря на рав-нището на очите ми и започна ритмично да поклаща опашката със страшното жило в елегантния ритъм на едно моменто мори. Отвреме-навреме, за разнообразие, шеговито допираше жилото до гръбнака, си. Аз сънено се усмихвах.
Припаднах.
Блаженствувах цяла нощ.
Евангелист:
Някой риташе и блъскаше с юмруци вратата на обора. Ако не го болеше тъй силно глава, сигурно щеше да си зададе въпроса: кому принадлежат тези юнашки крака, които ритат тъй силно?
И тези юнашки юмруци, които блъскат тъй крепко?
От вратата хвърчаха трески. Някой крещеше да отваря. Иов го по-съветва да я разбие, защото :няма да стане.
Пантите се откъртиха, вратата излетя, пльосна върху отсрещната стена и насмалко не премаза Принца на плъховете, който побърза да се шмугне в дупката си.
Бяха кръчмарят и бакалинът.
Те влезнаха, разкрачиха се и сложиха ръце на хълбоците. Едини-ят имаше дълга шия, чиято адамова ябълка непрекъснато сновеше нагоре-надолу. Другият въобще нямаше шия. Затова пък имаше гроз-ния навик да се чеше отзад.
Йов поздрави с „мир вам“. Попита кой от двамата е духовно ли-це, защото иска последно причастие. Те отговориха, че и двамата са духовни .лица. И за какво му е последно причастие.
А навън бе затишие пред поредната буря и тежък, стокилограмов въздух тегнеше над село Я.
Иов виждаше в рамката на издънената врата, в далечината, в мрака, да трепкат светлинки-очички и когато някое от тях угасваше за миг и светваше отново, Иов знаеше, че то му намига: вие сме около теб. Дръж се.
— Чувствувам, че искате нещо от мен — каза Йов, — много неп-риятно чувство.
— Искаме! — казаха и двамата. — Мартина! И двамата!
Опита се да им обясни, че не може да им помогне. Мартина е из-вън него. Въпрос на логика: и щом не е в Йов, значи е извън Иов. Блуждае някъде из село. (Дали е още тук?) Може да е при Тинк, може да е при Танк, а може да е и при Танк?
— Ние знаем, че е извън теб! — каза кръчмарят и адамовата му ябълка заигра.
— Знаем! — потвърди бакалинът.
Това озадачи Йов. Помоли да му дадат малко мухозол, за да му се избистри разумът.
Бакалинът стана, излезе и се върна с обемист пакет. Сложи го на два метра от нозете на Йов и го разтвори: мухозол. Над петдесет пат-рона!
Йов жадно преглътна.
— Всичко е за теб — каза бакалинът. — Ако си разумен.
Кръчмарят излезе и се върна, бутайки пред себе си балон сярна киселина. Каза, че лакомството е за Йов: при същото условие.
Йов отпи глътка сярна киселина. Просветна му. Оказа се по-добра от джибровата. По-остра някак.
— Защо сте толкова сигурни, че не е у мен? — попита той заядли-во, — може да е у мен. Може да съм ви излъгал.
— Не е — поклати глава кръчмарят. — Ние не сме прости. Щеше ли да си още тук, ако беше у теб? Ти щеше да се пръждосаш веднага. Ти си пришълец. Само че ние щяхме да те увардим на моста. Всяка вечер сме там. Кал и вода, гръм и светкавица, а ние седим и те чака-ме. Ти не идваш. Как ще е у теб тогава?
Йов се съгласи, че това е логично. Изгледа ги. Те никак не прили-чаха на луди. Никак не приличаха на хора, които имат нужда от лю-бов.
— Кажете — попита той, пълзейки на лакти към балона, — за ка-кво ви е Мартина? Сексуален интерес ли изпитвате към нея?
— Аз съм импотентен! — заяви кръчмарят и разкопча панталони — ето!
Действително така беше.
— Аз съм още по-импотентен — каза бакалинът., — .даже си ми-сля, че съм хермафродит. Това обаче не пречи да съм патриот.
— И ти си патриот, мършо, щом си дошъл да гниеш тук. Да се разберем като патриоти: предлагаме, Мартина да дойде при нас. По-ловин ден ще седи в кръчмата, половин — в бакалницата.
— Но защо?
— Ако дойде при мен…
— …и при мен…
— …това ще се разчуе! Ще заприиждат клиенти от съседните се-ла. Ще се разчуе и по-нататък! Всекиму ще се прииска да дойде тук. Ще са върнат синовете и дъщерите…
— Със своите синове и дъщери!
— Всички къщи ще се заселят отново!
— Ще се построят нови къщи…
— …блокове…
— …небостъргачи…
— Клиентелата ще порасне! Стотици. Хиляди!
— Милиони.
— Милиони? Защо пък не! Милиони.!
— Моята кръчма ще стане ресторант.
— Моята бакалия — колониал.
— Моят ресторант — грандхотел.
— Моят колониал — супермаркет.
— Ще вдигна цената на бирата и мастиката.
— Аз — на дъвката, на кибрита и на лоените свещи!
— Село Я. ще стане столица! — извикаха екзалтирано двамата, — а ние — столични снабдители, търговски комплекс, мощно икономи-ческо обединение, двигател, перпетуум мобиле! Да живее любовта! — те обърсаха потта от челата ек и го погледнаха. — Е?
— А Йов? — каза Йов.
— Ако Йов не е пукнал дотогава, аз му обещавам толкова мухо-зол, колкото стига да се из- трепат всички мухи по света.
— А аз — толкова сярна киселина, колкото вода има у Цойка.
— Безплатно! — заявиха и двамата.
Първи петли пропяха.
Бог се събуди, погледна надолу да види каква прави неговият раб Йов и като видя, че е увлечен в разговор с кръчмаря и бакалина, му се прищя да се намеси. Прииска му се да зададе някакъв теологичен въ-прос. Но не му хрумна никакъв.
Бог се обърна на другата страна и заспа отново.
— И така — каза Йов, — какво искате от мен?
— Информация.
— Питайте.
— Така не става — каза кръчмарят.
Те излязоха. Чу се охкане и пъшкане. Тътреха нещо. Нещо тежко. В рамките на вратата се показа гърбът на кръчмаря, който вървеше заднишком, мъкнейки някакъв предмет, наподобяващ покрит роял.
Внесоха го. Махнаха покривалото, Йов видя странна машина.
— Детектор на лъжата — гордо каза кръчмарят. — Собствено производство.
— За какво ти е детектор на лъжата? — учуди се Йов.
— Включвам жената в него. И я пребивам от бой.
— Аз включих веднъж кравата — каза бакалинът. — И я пребих от бой.
Домъкнаха агрегат, който произвежда електрически ток. Включи-ха детектора към агрегата и той тихо заръмжа.
Обвиха двете ръце на Йов с проводници и сложиха върху китките му метални пластинки. На главата му нахлузиха шлем.
— Детекторът е устроен така, че щом излъжеш, ще те удари ток. Високо напрежение. Освен това ще те пребием от бой. Ясно ли е?
— Ясно — каза Йов.
Те скръстиха ръце на гърдите и го изгледаха хладно. Адамовата ябълка на кръчмаря не се движеше вече. Бакалинът не се чешеше. Стойките им се промениха. Те сякаш пораснаха. Лицата им станаха строги. Приличаха си като близнаци.
— Йов, кога срещнахте Мартина за първи път?
— В утробата на майката. (Детекторът не реагира.)
Бакалинът се наведе и му удари силен шамара
— Йов — каза той с укор, — не се дръжте като простак. Разбира-те, че не говорим за м а й ч и н а любов. Кога срещнахте Мартина за първи път.
— В пубертета! — жълта мълния премина през черепната му ку-тия. Той почувствува как мозъкът му зацвърча като шницел в тиган. Кръчма- рят замахна за да го удари в окото, но тъй като Йов бе нам-ръщен, ударът му разцепи веждата: аркада.
— Е?
— Наближавах Христовата възраст.
— Как постъпихте.
— Взех лицето й в ръце и я целунах.
— Колко пъти?
— Стотици. Ах, хиляди…
— Детекторът функционира ли? — попита кръчмарят.
— Функционира. Не лъже. Ами сега?
— Ще делим. Ти петстотин и аз петстотин.
— Нима възнамерявате да вземете нейното лице в тези ваши ръ-це и да я целувате с тези ваши уста? — попита Йов, треперейки.
— И още как! — злорадо каза кръчмарят. —: След като няма друг начин? Или криете нещо,, мизернико?
— Какво криете, негоднико? Нима Мартина е останала при вас само защото сте взели лицето» й в тези мършави ръце и сте го целу-вали с тези! мършави устни? Е?
— Не, разбира се! Защо опростявате нещата?-
— Отговаряй! — изреваха те. — Какво криеш?
— Предполагам, че Мартина е видяла в мен Мартина.
— Как така?
— Любовта е удвояване на собствения образ. .. в обекта на своята любов виждаш раздутото си „аз“, което всъщност обичаш…
— Без философии!
— Двойна Мартина в Йов. Двоен Йов в Мартина. И обратното. Нима не е ясно?
— Драги — обърна се кръчмарят към бакалина, — внимание! Тук има нещо! — Значи ли това — попита той Йов, — че ако аз стана дво-йна Мартина, тя ще стане двоен кръчмар?
— Значи! — Мълнията блясна. Шницелът почерня.
— Искате ли да ви пребием от бой?
— Става дума за духовното „аз“!
— Какви подаръци от материален характер сте й правили?
— Никакви. — (Детекторът не реагира.)
Двамата бяха страшно озадачени. Бутнаха тук,
бутнаха там, смениха някаква бобина и отново му зададоха съ-щия въпрос, на който той отговори по същия начин.
Бакалинът погледна кръчмаря. Кръчмарят погледна бакалина. Първият изпусна тежка въздишка и върна мухозола обратно в пакета. Вторият извади от джоба си тапа и запуши балона със сярна киселина.
— Стойте! — извика Йов. — Имайте милостР Чакайте да си спом-ня… да, ето, спомних си… веднъж й подарих чашка за кафе и това много я зарадва.
— Каква чашка?
— Порцеланова. Най-обикновена. Със своята изтънченост тя ми напомняше самата Мартина.. Мартина, трябва да знаете, е тъй нежна, тъй крехка…
— Какъв порцелан? Майсенски? Китайски?
— Никакъв! Порцелан.
— Запишете: „Сервизи. Китайски и майсенски: порцелан.“ — Ос-вен материални, какви други изисквания имаше към вас?
— От морално и духовно естество.
— Абстракции? Какви абстракции предпочита?
— Всеотдайност, зачитане на личността, отсъствие на измама, доверие в партньора…
— Може ли да включим тези точки в работния договор? — попи-та кръчмарят.
— Те фигурират във всеки работен договор — отговори бакали-нът.
— Смятам, че това е достатъчно.
— Достатъчно.
Свалиха кабелите и пластинките от ръцете му, махнаха шлема и покриха детектора.
— И все пак те ще ме изядат — забеляза Йов.
— А ти повръщай и си поливай раните със сярна киселина. Тогава няма да те изядат.
— Не трябва да го ядат — каза кръчмарят, — защото ще изпукат като мухи. Край на клиентелата.
— Ей, мърша, от днес си наш информант. Ние ще кажем да не те ядат, а ти ще даваш информация. Ясно ли ти е?
Те вдигнаха детектора и се махнаха.
Йов се напи и припадна.
Блаженствува до сутринта.
