Публикуваме откъс от първа глава на книгата “Пигмалионов комплекс“ от Ради Радев, издадена в електронен вариант от Е-същност. Цялата книга можете да прочетете или свалите от ТУК
Пигмалионов комплекс
(Откъс)
1
След развода д-р Г се пренесе окончателно в ателието. Беше без-смислено да се водят дела за покъщнината, а и на него не му беше до разправии от подобен характер. Взе със себе си само картините и кни-гите, които му принадлежаха по право, за които никой друг нямаше претенции; освен това в ателието не можеше да се намери място за всичко. Ателието беше доста широко, но въпреки това нямаше как да бъде събрана много покъщнина, още повече, че тук приоритет имаха картините. Всички места по стените, всички ъгли бяха заети с картини – една своеобразна галерия, а освен това имаше натрупани в огромно количество рамки и платна, които чакаха своя ред. Към всеобщия безпорядък освен това можеше да бъдат включени неизброимо ко-личество празни бутилки, които някога трябва да бъдат изхвърлени. В средата на помещението имаше маса – също така заета с бутилки, ня-колко стола и едно старинно кресло, закупено от някакъв вехтошар, където доктор Г прекарваше голяма част от времето си в съзерцание, тъй като вече бе преминал стадия, когато кроеше планове за бъдеще-то – всички до един нереализирани.
Така или иначе д-р Г отначало ползваше помещението под наем, но после го закупи и реши, че това е добро място за релаксация след напрегнатия ден, дори и да не е толкова напрегнат. Към покъщнината можеше да бъде прибавен един стар гардероб, един диван, където почиваше след запоя, разбира се, освен това палитрата и статива. Тя-хното наличие по правило беше крайно належащо.
Имаше един период от време, когато д-р Г беше практикуващ психиатър с доста конкретна перспектива; междувременно се разто-варваше, правейки живопис и това беше едно странно хоби, но после нещо се случи – някакъв внезапен житейски завой или прелом, след който той окончателно промени посоката: заряза престижната си професия, напусна клиниката и се отдаде само на хобито; освен това увеличи значително дозата на алкохола, за сметка на предишните си изяви, когато рядко посягаше съм бутилката.
Връщайки се назад във времето, понякога се опитваше да си да-де обяснение как се случи този поврат – определено негативен, но се добираше само до предположения. Обикновено в такива моменти – предимно в паузите на съзерцание, когато бутилката е с намалено съ-държание, във въображението му изплуваше образа на онази малка-та скулпторка, която ваеше образи в един заден двор на една стара къща.
Отначало нямаше представа от къде я познава. Особено очите и му се сториха странно познати, сякаш спомен от минало прераждане, но всичко беше твърде нелепо, за да бъде сериозно. В тях надничаха някакви бездни, които го викаха – нещо съвсем нормално за едни надничащи бездни, но така и не разбра къде я беше виждал. После се сети: Не беше я виждал никога или може би само насън.
Попадна на нея случайно в онзи заден двор, където тя правеше скулптури. Беше сама, а от ъглите го гледаха лица от камък и бронз. Това бяха красиви лица с онази странна красота на лудите, която те кара да завиеш. Веднага му стана ясно, че е луда, а освен това някак по много неща приличаше на рожбите си: Усмивката и беше също та-ка странна – една съвсем безумна усмивка, която я няма никога и ни-къде. Това убеждение се потвърди веднага, защото тъкмо, с такава усмивка го посрещна и с такава го изпрати. Изглеждаше толкова да-лечна – от някакъв измислен свят, че онова /не може да се обясни ка-кво/ го хвана за гърлото и му се прииска да завие. Май я попита за нещо – вече не помнеше какво – може би за името или за ланския сняг, а тя мълчеше усмихвайки се и целия двор се изпълваше с тези усмивки.
Не можеше да си обясни защо побърза да се махне и след това не успя да си отговори защо. Но винаги, когато се сетеше за тази исто-рия и в мрачината на спомена надникнат очите и, една буца застава-ше на гърлото му и нещо го задушаваше; това се оказа един необяс-ним момент.
После нещо се случи и тя замина. Отначало не разбра къде, но по-късно разбра. Потърси я отново, но вече я нямаше. В онзи заден двор бяха останали само няколко парчета от камък – недовършени скулптури с недовършени лица и тогава изведнъж си помисли, че те плачат. Кой знае от къде му дойде тази безумна идея, но виждаше техните каменни сълзи.
Тогава се промъкна решението, че не би трябвало да практикува медицина – най-малко пък психиатрия; нещо в характера му не се връзваше с тази професия. Това решение се потвърди, когато я срещ-на отново в клиниката – този път като пациентка. Това не го изненада особено, защото очакваше да се случи. Всъщност, тя беше само „мал-ко луда” – съвсем типична диагноза за една млада жена, боравеща с изкуството и д-р Г, като практикуващ психиатър, се зае да я върне в реалността. Ни най-малко не му минаваше мисълта, че е възможно да я вкара в леглото – определено не. Подобна кощунствена мисъл беше недопустима не само от гледна точка на Хипократовата клетва, но и от чисто морални съображения. Опитваше се да се отнася към нея като към съвсем редовна пациентка и това отначало не беше трудно. Ос-вен това пациентката беше с големи изгледи за ремисия и пълно възс-тановяване, което изискваше съвсем стандартна методика. Но се ока-за, че има нещо, което не беше предвидил или по-скоро бе потискал някъде дълбоко като недопустима възможност. Един ден пациентката се появи в кабинета, седна непоканена на дивана и го загледа про-дължително без да каже нищо. Това мълчаливо присъствие отначало го изнерви, а после му мина мисълта, че съществува проблем, за кой-то не беше се сетил или по-скоро бе отбягвал да допусне като конкре-тен вариант. Отново го порази мрачината в погледа и и усети в стома-ха си тежест. Не можеше да си обясни от какво се появява тази тежест, въпреки опита и рутината на своето обкръжение.
– Искаш нещо да ми кажеш?
Но тя не каза нищо, усмихна се отново с онази загадъчна усмив-ка, която – както и преди, го порази със своята меланхолия и се отпра-ви навън.
Наскоро след това пациентката бе изписана, но д-р Г имаше съм-нения относно прогнозата. Знаеше, че много често хората с подобно нагласа – имаше предвид художествен тип – са склонни към рециди-ви, които понякога се оказват фатални.
В болничната книга беше записано името М и доколкото стана ясно това заболяване беше регистрирано при нея за първи път. До не-го достигнаха непроверени слухове за някои нейни изяви в последна-та година на художествената гимназия, където била ученичка. Касае-ше се за някаква палава история при едно посещение на випуска в Со-зопол, където тя се съблякла гола на плажа пред целия курс и влязла в морето да се къпе – сравнително рано през пролетта април или май. Това само по себе си невинно забавление изправило на нокти учили-щната администрация. Блюстителите на морала се оказали на своя пост – срещу нея били повдигнати тежки обвинения и била изключена от училище непосредствено преди дипломирането. Всъщност, вероя-тно този инцидент е бил причина или следствие от болестния процес; не можеше да се твърди със сигурност кое е по-вярно, но жизнерадо-стното преди това, дори твърде емоционално момиче внезапно се променило и потънало в мълчание. Когато я повикали да дава обяс-нение пред директорския съвет, тя само мълчала и съвсем странно се усмихвала, което наляло допълнително масло в огъня; капацитетите там били на мнение, че тя просто не ги зачита и надделяло мнението да бъде изключена от училище.
Това обстоятелство, разбира се, не би могло да я лиши от талан-та, доколкото в България е от значение този феномен, но затова пък я лишило от диплома, което е важно за израстване в йерархията при една евентуално бюрократична насоченост, характеризираща общес-твото като цяло. Общоизвестно е, че в България дипломата е мерило за таланта и не се пита кой на какво е способен, а какъв ценз прите-жава.
Така или иначе М остава зад борда поне като потенциален адми-нистратор в държавните структури, но не се отказва от изкуството и пренася ателието си в онзи заден двор на къщата в стария град, къде-то един неин приятел – също така художник – живее под наем и я ползва за ателие.
По-късно доктор Г получи отнякъде информация, че същият този човек е хроничен алкохолик и освен това страда от тежка форма на диабет. Така или иначе, при едно посещение в стария град, той я отк-ри случайно между усмихващите се скулптури и впоследствие нещо го накара да я потърси отново.
Всички тези събития съвпаднаха по време с решението му да на-пусне клиниката и с окончателното оформяне на резултатите от раз-вода. По-точно съпругата му се реши на този развод, за което според нея има достатъчно доводи. Не можеше да се твърди, че причината е само в преориентацията му като специалист и изоставяне на профе-сията, което само по себе си е един рискован ход, а най-вероятно по-ради болезнената и ревност, за което имаше известни основания. Тя винаги преживяваше прекалено емоционално контактите му с паци-ентки и не успяваше да възприеме факта, че то е неизбежно изисква-не на практиката. Но този ефект се засили неимоверно след изоставя-нето на тази практика, защото се оказа, че новата насоченост – това заиграване с изкуството – е още по-съмнително като реализация. Ня-колко причини засилиха намерението и да прибегне към тази крайна стъпка. Първо: след този акт доходите му значително намаляха, а раз-ходите значително се повишиха, което я лиши от някои екстри и вто-ро: намирайки изяви в изкуството, той често попадаше в компания на различни жени с доста съмнително поведение, както и очевидно за-вишените алкохолни дози. Няколко пъти тя бе вдигала скандали, че рисува голи тела, което предполага и наличие на подходящи модели. Тук също не бе в състояние да възприеме тенденцията, че практиката го изисква.
Съвсем нормалната ситуация с несигурното финансово състояние на един художник все пак би могло да бъде предвидимо, но наличие-то на тези модели никак не можеше да се вмести в нейните предста-ви. След нормалните по този повод скандали, тя се реши на послед-ната мярка и подаде в съда молба за развод, с което очакваше да му въздейства положително, но той не само не реагира адекватно, но напротив – ескалира делото на пълни обороти и скоро разводът се оказа факт.
Всъщност, този брак отдавна беше пред разпадане не само пора-ди липса на деца – едно несъмнено свързващо звено – но и поради болезнената ревност на съпругата, която страдаше от комплекси за виновност от тази липса /някакво старо възпаление я бе лишило от възможността да зачене/ и считаше, че той неизбежно ще търси утеха на друго място.
На всички отгоре, самото това преображение – превръщане на един уважаван лекар, човек с тежест в обществото, сигурни доходи и пр. фактори – в бохем не беше никак типично; тя трудно можеше да приеме подобен вариант и го считаше за пълно фиаско и собствена неудача, още повече, че то – преображението се получи почти внеза-пно като някаква неочаквано налетяла лудост. Самото наличие на ателието с прихождащи по всяко време жени – обикновено красиви, но с неясни намерения, я обиждаше жестоко и тя – човек с относи-телно пуританско възпитание – трудно можеше да го понесе. Никак не беше подготвена да вижда съпруга си в подобно светлина. Тя се бе омъжила за съвсем друг човек и не можеше да го възприеме по друг начин. Така и не успя да разбере какво го бе променило.
В действителност, д-р Г сам не можеше да проумее промяната, но беше наясно, че това – второто негово Аз е съществувало някъде задкулисно и винаги е можело да се появи на сцената с неочаквани претенции. Така че, когато това се случи, той не беше особено изне-надан, дори си помисли, че много късно се е случило. Възприе го като даденост.
Що се отнася до младата скулпторка, тя отново изчезна след из-писването от болницата и доста време не я срещна никъде. Понякога се учудваше от обстоятелството, че се сеща за нея повече от допусти-мото и трудно можеше да си обясни причината. Отдаваше го на факта, че все пак тя е негова пациентка и несъмнен талант в една област, в която сам притежава конкретни аспирации. Още по-често се сещаше за нея, когато застанал пред статива, се опитваше да нанесе някакъв образ – внезапно изплувал във въображението – и винаги се получава едно и също: от платното неизменно го поглеждаха усмихнатите лица на нейните каменни създания.
Но постепенно други събития го отдалечиха от тази посока и об-разът и все повече избледняваше в периферията на спомена; само от време на време изскачаше върху платното заедно с неочаквано нале-тяла меланхолия.
***
След банкрута на комунистическата държава и последвалите рес-титуционни процеси д-р Г се оказа собственик на недвижими имоти в централната зона на града и понеже нямаше намерение тепърва да организира собствен бизнес – подобна перспектива го отегчаваше – реши, че е най-разумно да ги даде под наем към магазинната мрежа. Всъщност, тези имоти бяха приземни етажи на две стари, но доста за-пазени къщи – останали от дядо му, които държавата някога бе наци-онализирала и после реституирала – типични изяви на безотговор-ност, характерни за всяка безконтролна държава. Така че той се сдоби с доходоносно наследство и това го освободи от грижите по финанси-рането на собственото му оцеляване. Оказа се, че е съвсем достатъч-но за едно нормално съществуване, доколкото може да се говори за нормално съществуване в условията на една рухнала икономика. Но да продължава с медицинската практика понастоящем изглеждаше съвсем безперспективно; нямаше амбиция да устройва собствена клиника, поради което реши да изчака по-добри времена; така си и остана с изчакването. Считаше, че удовлетворението, което би му до-несъл досегът с изкуството е достатъчно, за да си позволи някакви други реализации, изискващи време, пари и нерви. Не беше в състоя-ние да се справи с въпросните изисквания; нямаше дори и желание да го прави и премина в друг коловоз. Следвайки подобна философия за живота, той бързо успя да натрупа негативи пред жена си и впос-ледствие се оказа разведен, свободен и сам.
Доктор Г беше максималист по природа и винаги имаше усеща-нето, че това, което е направил не е на необходимата висота. Нещо непрекъснато му се изплъзваше и това му създаваше голяма мъка. Трудно можеше да се определи какво е то, но явно се касаеше за вът-решна нагласа. В действителност, всяка една от картините му беше максимално изпипана; той твърде внимателно нанасяше корекциите и образите бяха почти съвършени като анатомия, но това, което му се изплъзва не се вместваше в подобни категории. Оставаше с чувството, че духът на творбата е избягал и оставил мястото си на натрапчивата анатомия, което едва ли е най-важното.
Разглеждайки картините на Модилиани или Едвард Мунк /особено драстичен беше „Викът”/ и правейки сравнение, виждаше в какво се състои разликата. Картината – онази – беше почти лишена от анатомия – някаква разлюляна и одрипавяла сянка на ръба на обезу-мяването – и беше останал само духът – разголен и крещящ в бездни-те на собствените си замръзнали вселени. Точно този момент при не-го се изплъзваше и оставаше с впечатлението, че това се получава по-ради липса на достатъчно лудост. Винаги оставаше поразен от схва-щането, че за да бъде вдъхната душа на една творба, неизменно трябва да присъства елемента лудост. Поради което от самосебе си се налага идеята, че Господ, залавяйки се със своите вселенски проекти относно творението, не е бил достатъчно луд. Оставяйки настрана твореца и оглеждайки се наоколо, неизменно откриваше изобилие от подобни примери. Този факт стана очебиен не само с изявите на она-зи малката скулпторка, впоследствие – пациентка на психиатрията, но биеше на очи в изявите на повечето големи художници.
Въпреки неудържимата си любов към изкуството, която го при-нуди да изостави основната професия, д-р Г се справяше твърде бавно и твърде трудно с инициативите си; обмисляше ги прекалено дълго, понякога дори съвсем закъсваше и пред него се изправяше някаква непреодолима стена от безсилие. Струваше му се, че това, което е на-правил наистина не би могло да представлява интерес за никого по-ради редица причини, а най-отчайващата причина е явната липса на достатъчно лудост. По никакъв начин не беше в състояние да създаде нещо спонтанно – под пристъпа на непреодолимо внушение и много често се чувстваше изпразнен от всякакво съдържание – висящ в про-странството без мисъл и амбиция, напълно обезличен и напълно ску-чен дори на самия себе си. Амбицията да продължава по-нататък се сковаваше в пълно безсилие, понякога угасваше напълно след първи-те неудачи; когато на следващия ден погледнеше отново творбата си с други очи, неизменно откриваше, че нещо се е изплъзнало. Но по-неже битието му беше лишено от интрига – едно напълно безлично битие – трябваше сам да си измисля ситуации и да търси липсващия дух.
За да преодолее апатията доста често прибягваше до услугите на бутилката и понякога се събуждаше с тежък махмурлук в леглото на някоя непозната особа или обратно – откриваше в собственото си ле-гло подобна особа и инциденти от такъв характер се случваха все по-често, особено след развода. С което, всъщност се изчерпваха иници-ативите.
Така или иначе работа му вървеше бавно и мъчително. Понякога откриваше, че просто няма какво да направи, понякога, когато все още беше на работа в клиниката, се опитваше да ползва като модели собствените си пациенти – сами по себе си интересни екземпляри, но скоро и това му омръзваше; апатията се оказа трудно преодолима. Започна да се опасява, че е възможно самият той да се окаже клини-чен случай.
***
На фона на пълната безпътица, доктор Г неочаквано получи по-кана да присъства на един симпозиум на психиатрите във Виена по случай някаква годишнина на Фройд. Оказа се, че все пак някой се е сетил за него, но не беше ясна причината за подобна инициатива, още повече, че вече не практикуваше професията. Очевидно такава ситуа-ция би могла да се създаде само в нашата тотално объркана държава, където могат да те изненадат по всевъзможни поводи, включително и да получиш покана да участваш в събитие, което не те касае по ника-къв начин. Очевидно се отнасяше за някаква грешка, но подобен мо-мент никак не можеше да бъде учудващ. Би било почти същото, ако го бяха поканили на конгреса на илюзионистите, на футболната федера-ция или на конкурса за мис Вселена. Въпреки явната неразбория, той реши да отиде – най-малкото поради желание да разсее скуката или може би поради известно любопитство. По време на пътуването по-падна сред група журналисти, изпратени да отразят събитието, което само по себе си не беше учудващо, така че трябва да се свиква с до-садата. Освен това, в самолета бяха професор Д и младата асистентка д-р К, от съвсем друг бранш – нещо свързано с наркотиците – която по неведоми пътища също бе попаднала в групата. Тя беше популярна в средите на медицинската общност с обаятелната си външност, опър-ничав нрав и феноменална памет, която и даваше възможност да на-предне безпроблемно в усвояване на новостите. Носеха се слухове за някаква сантиментална история с популярна личност – известен про-фесор от академията, но това нямаше как да бъде проверено. Сигурно беше, че същият този професор по патоанатомия бе осенен от внеза-пно вдъхновение; на стари години прописа стихове, разведе се със съпругата си, а наскоро след това получи инфаркт и дълго време реа-нимираше по разни болнични заведения със специално предназначе-ние. Самата госпожица д-р К с нищо не показваше за наличието на ситуации от емоционален характер, напредваше безпроблемно в ка-риерата и обикновено се появяваше привечер в градинката пред ака-демията с едно куче от някаква екзотична порода.
Доктор Г я бе засичал многократно в подобна компания, но от-ношенията им бяха на ниво „ здравей – здрасти„ още повече, че по онова време бе обгрижван доста старателно от съпругата си. Още от по-рано, а и сега по време на пътуването, му бе направило впечатле-ние особената хладина, която се излъчва от мраморното и, лишено от емоции лице и почти пълната незаинтересованост към нарастващия интерес от страна на групата журналисти.
Сред тази група имаше и две млади особи, които непрекъснато се оглеждаха и записваха нещо в бележниците си. Повечето от тях бя-ха от столичните ежедневници, но имаше и двама от националната телевизия. Останалата част от пътниците се състоеше от бизнесмени, туристи и скучаещи дами.
Д-р Г почти не проявяваше интерес към събитията и заобикаля-щите го, а впоследствие, след като самолетът набра височина и се от-прави в нужната посока го налегна дрямка. Нямаше какво да го впеча-тли в един самолет, още повече, че след като се издигна над облаци-те, не се виждаше и земята; само един океан от облаци, който леже-ше ниско долу като бял саван и осветен от слънцето. За да не заспи съвсем; нямаше много време за подобен лукс, д-р Г извади един ски-цник и започна да драска по него с молив. Скоро се появиха множест-во образи в един доста карикатурен шарж. Разбира се, обектите бяха сред пътуващите в самолета и най-вече тези, които успяваше да наб-людава около себе си. Отначало това занимание не правеше впечат-ление на никого, но скоро вниманието беше привлечено и най-напред проявиха интерес дамите от журналистическата група. Д-р Г усети нечие загрижено присъствие и веднага мярна до себе си усмих-натото лице на едната от журналистките с бележник и химикал.
– Аз съм Н.С. от вестник Труд; бихте ли ми отделили малко вни-мание?
– Бих го направил – отговори с леко отегчение д-р Г. – Очевидно проявявате интерес към шаржовете.
– Безспорно – отговори особата .– Успях да се консултирам и ми е известно, че сте д-р Г – известен психиатър, но не знаех, че сте и ху-дожник.
– И аз доскоро не знаех, че съм художник – усмихна се д-р Г – но научих.
– И как стана това преображение?
– Аз също се чудя. Събудих се една сутрин след някакъв запой в ателието на един приятел – художник – и си казвам: „Абе с какво мо-же този Пикасо да е по-добър от мен?” И грабнах палитрата…
– Чудесно обяснение. Събуждане след запой. Ателие. Палитра. Вероятно и гол модел в леглото… И психиатърът се превръща в худо-жник. От това става чудесно интервю. Но как така се случи, че по-рано не сте знаели за тези си способности?
– Нямам представа. Вероятно и Господ не е знаел, че е способен да сътвори вселената, но една сутрин се събужда с тежък махмурлук и грабва чуковете.
– Тя вероятно затова вселената е така объркана – разсмя се жена-та – и какво най-напред си харесахте след махмурлука?
– Много неща. Харесва ми да съм сред природата, но преди не съм се сетил да я рисувам. Харесва ми да си лягам с жена, но преди не съм се сетил да я рисувам. Сега е обратното.
– Как да го разбирам – захили се отново особата, – че сега се се-щате да я рисувате, но не се сещате да си легнете с нея?
– Нещо подобно…
Постепенно наоколо се събраха и други журналисти и д-р Г се оказа център на внимание.
– Всъщност, понастоящем художник ли сте или психиатър? – ин-тересуваше се една проскубана личност с неизвестен пол от някакъв регионален ежедневник.
– Май нито едното, нито другото.
– Доколкото разбрах, сте изоставили професията.
– Правилно сте разбрали.
– Но как се случи така, че се оказахте сред поканените на симпо-зиума?
– За това трябва да попитате организаторите.
– Но каква е вашата версия?
– Нямам версия. Вероятно са решили, че ще е добре да нарису-вам участниците.
– Или може би да забавлявате жените им, докато те разискват концепциите на Фройд?
– И това е допустимо. Присъствието на едно елитарно жиголо сред последователите на Фройд е винаги въодушевяващо за дамското общество.
– Аз съм А.Н. от вестник Шок – намеси се другата особа от журна-листическата общност – имам информация, че сте се разделили със съпругата си. Дори се носят слухове, че причината е, понеже сте „обърнали резбата.”
– Бихте могли да проверите лично достоверността на тези слухове – отговори спокойно д-р Г – но ще трябва да го направите на тъмно.
Наоколо се понесе смях и заприиждаха още журналисти. В група-та се включиха и двете стюардеси, които отначало се опитаха да въве-дат някакъв ред, но въведоха повече безпорядък.
– И все пак, каква е вашата сексуална ориентация? – настояваше неизтощимата А.Н. от вестник Шок.
Д-р Г не успя да скрие досадата си и съвсем демонстративно се прозина. Тази изява бе съпроводена с ръкопляскания. В същия мо-мент осъзна, че е започнал да придобива популярност. Само не мо-жеше да уточни върху какво се базира тази популярност: върху разру-хата на кариерата му като психиатър, върху неясната перспектива на един начинаещ художник или върху още по-неясния интерес на дамс-ката половина от обществото. Впрочем, за последното можеше само да се гадае като допустима възможност. Май се оказа, че прозявката по време на интервю е достатъчно условие за добиване на популяр-ност. Така или иначе, д-р Г не забеляза сред насъбралата се наоколо група асистентката д-р К. Този факт му направи особено впечатление.
***
Самият симпозиум се проведе по установения ред. Към новости-те не бе прибавено нищо ново. Късно вечерта д-р Г се появи в хотелс-кия ресторант в самия център на Виена на десния бряг на Дунав и успя да се добере до свободна маса. В близост до себе си успя да забеле-жи част от журналистическата гилдия, с която бе пътувал, а на съсед-ната маса – професорът със свой колега от Загреб или Любляна /не успя да уточни/ и една възрастна дама – професор от Пражкия уни-верситет. Отново липсваше госпожица д-р К и впоследствие научи случайно, че е посетила концерт на Моцарт, представен от Виенската филхармония, след което предпочела да се прибере в хотела.
Д-р Г веднага бе нападнат от журналистите и съжали, че се е от-бил в същото заведение, където бяха отседнали и те. Най-неочаквано те пренебрегнаха тримата професори от съседната маса и се лепнаха за него, сякаш беше Холивудска примадона. Той дори не успя да си довърши вечерята. Особено досадна, както можеше да се очаква, бе-ше дамата от вестник Шок.
– Какво е вашето мнение за симпозиума и психоанализата; има ли нещо вярно в това, че повечето душевни проблеми се дължат на сексуална недостатъчност?
– Не винаги – отговори студено д-р Г.– Много често проблемите се дължат на умствена недостатъчност.
Сред присъстващите се понесе кикот, който накара хората от съ-седните маси да се обърнат към тях. Но след като установиха, че гру-пата е от журналисти, престанаха да им обръщат внимание. Особата от Шок – една доста невзрачна личност – се почувства засегната, но успя да запази самообладание.
– Какъв е подходът със засегнатите от Едипов комплекс, също и с болните, склонни към насилие; Вие имали ли сте подобни случаи в своята практика?
– Всеки практикуващ е имал подобни случаи и се използват стан-дартни методи. Но Вие специално няма от какво да се опасявате.
В групата отново се понесе смях и всеки старателно записваше репликите. Особата се направи, че не разбра намека и продължи с неотслабващо темпо:
– Вашата бивша съпруга има достъп до елитарните среди; с какво по-конкретно я отблъснахте и защо Ви изостави?
– Поради хроничната ми непоносимост към глупостта.
– Доколкото ми е известно, нямате особени успехи в изобрази-телното изкуство; какво Ви накара да се заловите с това?
– Типичен случай на неразбория. У нас всеки се залавя с това, ко-ето не му е работа.
Д-р Г плати набързо сметката и побърза да се измъкне. Повече не можеше да издържи досадата. Натрапчивото внимание на тези хора го отегчаваше непоносимо. Вече виждаше върху платното захилените им гротески. Но поради липса на платно и други подходящи средства, реши да ги нахвърли върху обикновена хартия и се отправи към хоте-ла. В коридора неочаквано се сблъска с госпожица д-р К. Оказа се, че тя е заела съседната стая. Разминаха се с кратки кимвания и кратки благопожелания. После изрови бележника и молива от куфара.
Въпреки напредването на нощта, все още не успяваше да прео-долее безсънието и нанасяше безспирно скици от множество натра-пили се образи. Бяха предимно измежду журналистическата компа-ния в ресторанта, а също и съседните маси. Рисуваше ги по памет и с удоволствие откри, че това му се отдава сравнително лесно. Освен гротеските се опита да хване и образа на госпожица д-р К. Оказа се, че това не се получава особено успешно. Имаше нещо в нейното лице, което трудно се поддава на изображение. Не бяха детайлите от само-то лице; нещо друго беше…
Освен това все му се струваше, че в съседната стая някой непре-къснато се разхожда. Това означаваше, че самата госпожица д-р К го прави. Нямаше обяснение какви могат да бъдат тези среднощни раз-ходки из стаята и дали наистина е така. Освен това остана с впечатле-ние, че дочува хлипове, сякаш тя плаче и това още повече го учуди. После реши, че не е възможно да съществуват подобни ситуации, яв-но нещо не се връзва с истината. Направи оглед и установи, че стените на този хотел бяха достатъчно дебели и звукоизолирани, за да прони-кнат каквито е да било шумове от другата стая. Нямаше представа ка-кво може да бъде; никак не допускаше, че е възможно да е достигнал до предела на халюцинациите. После се сети да погледне през тера-сата. Това, което го озадачи най-много беше обстоятелството, че ней-ният прозорец е тъмен, следователно е заспала.
***
Разбира се, д-р Г продължи да посещава симпозиума – много че-сто придружаван от журналисти. Те явно нямаха намерение да го изо-ставят. Това, което му направи впечатление и много го ядоса беше, че те определено не се интересуват от развитието на дискусиите, а тър-сят сензации – предимно в скандален аспект. В много вестници се по-явиха пикантни подробности за някои похождения на участниците в симпозиума: кой с кого спал, кой се напил, кой се изложил в леглото и пр. Един многоуважаван професор бе засечен в публичен дом разга-щен, порядъчно пийнал и в компания на разнежени жрици.
Както очакваше, д-р Г не откри много новости в изказванията на докладчиците. Въпреки, че бе прекратил с изучаване на новостите в психиатрията в световен мащаб, повечето от изказванията, засягащи психоанализата му звучаха странно познати; не се забелязваше съще-ствено развитие на проблема след Фройд. Той дори нямаше особено желание да присъства на заседанията, но го правеше, поради обстоя-телството, че след завръщането може да му поискат да представи до-клад пред лекарската комисия, ако изобщо нещо му поискат. По- къс-но се оказа, както и самият той предполагаше, че командироването му тук е грешка на тази комисия, но тъй като в последния момент ти-тулярът, който е трябвало да замине се разболял, в настъпилата пани-ка те се сетили за него и решили да го изпратят без да проучат подро-бностите.
От своя страна госпожица д-р К, която нямаше никакво отноше-ние към нещата, явно е била предпочетена като придружител от про-фесор Д, защото старецът трудно се ориентираше в непозната обста-новка, а освен това познанията му по английски език бяха твърде скромни, за да може да справи сам. По време на заседанията той ви-наги седеше някъде на първите редове в неизменното присъствие на госпожица д-р К и следеше всичко много внимателно, дори си воде-ше записки. Носеха се слухове, че подготвя нов учебник по клинична психиатрия и събира информация от всевъзможни източници.
Както във всички подобни спектакли, така и в този, участниците веднага се разделиха на два лагера и започнаха да си оспорват мне-нията. Едните бяха ортодоксални привърженици на д-р Фройд; тоест твърдяха, че с неговата теория е постигнат апогея, а то значи, че не е необходимо да се търсят повече решения, а другият лагер се състое-ше пак от привърженици на Фройд, но допускаха възможност за изве-стни модернизации на неговите концепции.
Д-р Г откровено се съмняваше в правотата и на едните, и на дру-гите, но нямаше намерение да го споделя, поради липса на собствени алтернативи; така и не разбра професорът към коя от групите се е на-сочил – най-вероятно и към двете. Както обикновено става при нас, той сякаш беше склонен да приеме доводите на всеки, който успее да ги представи по убедителен начин. Понякога се усещаше, че това раз-деление на мненията има не толкова научен, колкото национален приоритет. Както би трябвало да се очаква, домакините – австрийци, а също германците и всички немско говорящи бяха склонни да приемат концепциите в първичния им вид и без особени поправки. От своя страна представителите на славянските нации без чехите, допускаха известно раздвижване, докато при англоговорящите и азиатците съ-ществуваше разнобой в мненията. Така или иначе не можеше да се разбере кой е крив и кой – прав.
На организирания банкет със танци и шведска маса по случай приключването на събитието, д-р Г избягваше да бъде център на вни-мание, въпреки, че това трудно му се отдаваше; обикновено биваше забелязван лесно поради обстоятелството, че е един от малкото мла-ди мъже с привлекателна външност в средата на беловласи професо-ри и нямаше как сред дамското общество да не възникне интерес по отношение на неговата личност; дори се понесоха пикантни слухове, явно тръгнали от групата на журналистите, заедно с всички романтич-ни и не дотам романтични подробности. Тази трогателна загриженост явно пролича по време на танците, когато се оказа партньор на не-колцина скучаещи дами, които по една или друга причина участват сами в мероприятието, а и не само те. Налагаше се да отговаря и да забавлява дамите на английски, немски, френски, руски, въпреки че не беше дотам полиглот и само с английския и донякъде с френския се справяше сравнително добре. Но се оказа, че с умножаването на наздравиците този проблем не е толкова съществен и повечето евро-пейски езици са достатъчно лесни, още повече, че съществуват някол-ко популярни израза, които звучат еднакво познато на всички езици. Една еманципирана рускиня дори се опита да го обсеби напълно и вероятно щеше да успее, ако преди това не беше успяла да се напие свирепо, а освен това в същото време се появи госпожица д-р К в бле-стящ тоалет и още по-блестяща фризура и веднага прикова внимание-то на всички. Както обикновено, тя закъсня с около час, но появата и раздвижи духовете сред старческото общество. Тя – тази доста комен-тирана личност госпожица д-р К – притежаваше невероятния талант да привлича вниманието с аристократичната си недостъпност; прите-жаваше някаква почти кукленска красота – съвсем порцеланова блон-динка – и приличаше по-скоро на крачещ манекен от витрините за конфекция, отколкото на топлокръвна жена с конкретно предназна-чение. Въпреки, че почти се сблъска на входа с д-р Г, той остана с впе-чатлението, че изобщо не го е забелязала и се отправи към компания-та на професор Д, който изглеждаше съвсем безпомощен в своите опити да комуникира на някакъв странен българо-френско-английски език с останалите светила на науката.
От момента, когато тя се присъедини, компанията около профе-сор Д нарасна десетократно, а самият професор – преди това очевид-но пренебрегван поради езиковата бариера, сега се оказа център на внимание; дори журналистите проявиха интерес към неговите научни концепции, като междувременно се опитваха да разгадаят каква е ролята на госпожицата в теоретичните разработки.
Д-р Г нямаше намерение да се включва в тази компания, но ин-тересът му към хубавата рускиня очевидно намаля, още повече че тя по стар руски обичай пиеше водката на екс и скоро се напи така, че в един момент се срути напълно и увисна в ръцете му с цялата си те-жест, което наложи да я придружи до стаята и в хотела. Не успя да за-бележи един много внимателен поглед, който го изпрати чак до вра-тата. През целия път: коридора, стълбището, асансьора тя висеше на ръцете му, после дълго време търси ключа в чантичката, после се раз-плака, накрая го помъкна към леглото и започна да го разсъблича, но едва докоснала се до него, се просна с дрехите и обувките и момен-тално заспа. За нея вечерта беше приключила скоропостижно.
Д-р Г реши да я остави на спокойствие и се върна веднага в бан-кетната зала, защото му се стори, че там някой го чака; това беше ед-но внезапно внушение, което не можеше да се обясни с традиционни средства. Още с появата му сред множеството, за момент остана с впечатлението, че същият този внимателен поглед е насочен към не-го, но в този момент настана раздвижване и не успя да открие източ-ника. Малко след това забеляза госпожица д-р К в дъното на залата сред голяма компания, но тя гледаше в друга посока. Помисли си, че така му се е сторило.
[sam_block id=”3″]
