Бар „Разбити сърца“
По стихове на Еми Цветкова.
Това беше барът с най-гениалната реклама в света:
Имате разбито сърце – Заповядайте при нас!
Вие нямате сърце – Заповядайте при нас!
Вие обичате пържени пилешки сърца – Заповядайте при нас!
Понякога ми се струваше, че някакъв тип, невидим за останалите, но видим за мен, минаваше съвсем нехайно покрай масите в бара и пребъркваше хората за разбити сърца, бъркаше им под палтата, ризите или дебелите им фланели и, усетеше ли с магическите си пръсти, че сърцето е разбито, го изтръгваше и го слагаше в някакъв голям сив чувал. Струваше ми се, че онзи, с липсващото вече сърце не усещаше нищо особено, просто леко повдигаше лявата си ръка и за миг я поставяше в средата на гърдите и толкоз.
Чувалът тряба да е бил доста тежък, защото онзи често пускаше някое разбито сърце вътре. Просто едно глухо -пльок-/може би някой плъх е паднал в канала, мислеше човека зад бара с четирисет килограмов стомах/. На вид те изглеждаха като суров черен дроб – слузести, меки и дори безформени, и все пак червени дотолкова, че да не изглежда цялата работа глупост. Онзи невидимият, тътреше голямата торба пред себе си и на излизане я оставяше до голямата кофа на входа и всяка една вечер, в която след като обилно се напивах, дотам че да заспивам на масата и после дебелата Фиона да ме буди с метлата в бъбреците, старият барман винаги казваше „по дяволите този чувал откъде се взе, мисля че накой пак е драйфал“ и понеже това бе предобра версия, а заедно с това и боклука бе прекрасно вързан, та никой не искаше да проверява истинността на предположението. В евтин бар, където редовно се събират разни отрепки с няколко леки жени, за да пият колкото могат или колкото имат срещу парите си и е съвсем нормално някой в края на нощта или началото на утрото да не ще да проверява кой какво е ял преди влезе.
– Фиона, не успя ли поне този път да забележиш кой оставя този чувал?
Фиона тихо ругаеше на родния си език. Една “Фиона” никога не се казва така.
– Фиона, скъпа, не успя ли да видиш нещо – повтори старият барман, който понякога, или най-често след добра вечер за оборота, се разнежваше и си мислеше, че заради това че понякога спи с Фиона може да я нарича скъпа.
– Не – съвсем изчерпателно отвърна тя и плю щедро на пода с идеята, че така по-лесно ще изтрие едно старо петно на пода. Дъските се бяха разместили и едва когато цигарата й се изтърколи в процепа между две тя разбра, че е изплюла и цигарата си. Това я натъжи дотолкова, че да каже – не Ърни, тази вечер няма да правим любов, мисля че съм скапана.
– Скапана отвътре, отвън или просто тази вечер си скапана – реши да опипа границата на хумора си Ърни.
Фиона се отказа от петното, едно повече или по-малко нямаше да привлече нито повече, нито по-добри, камо ли по-богати клиенти. В едно море от петна по пода, по стените или в души с разбити сърца, едно не значеше нищо. Но поне можеше да се изплюе още веднъж. И тя го стори. Концентрираната й слюнка направо разби дъската оказала се насреща й. Някой хора просто го могат.
– Ърл, мисля да взема някакъв боклук от седем долара и да се довърша в стаята си.
– Окей, кажи в колко ще допиеш бутилката и ще дойда, тогава едва ли ще ме върнеш.
– Добре, пробвай се. Часът сега е четири и половина, бутилката я изпивам за двайсет минути. След това заспивам като труп. Ако така ти харесва, ползвай тялото ми, така или иначе нищо няма да усетя, но сутринта моля те не ми споменавай нищо.
– Това са най-хубавите думи, с които можем да завършим нощта – Ърл също плю на пода, не заради петно, а от кеф.
Моята стая беше в дъното на коридора, номер 301. Често ключът заяждаше и ми се налагаше да влизам с много бутане и ругатни, а в останалите случаи просто с много ругатни. След това се оглеждах за кучето, което умирах да ритна ако е заспало близо до леглото ми. Имам едно мрачно предположение – то обича да го ритам, защото винаги заспива на едно и също място и никога не се стряска когато влизам пиян в стаята си.
– Стая 301, тя е през един етаж от бара – казва винаги младежът от рецепцията, ако една маса на метър от бара може някога да бъде рецепция – тя – добавя той с най-депресивно лице, – често се наема от един зъл алкохолик, там има и едно куче, което не можем да изгоним, каквото и да правим, дори се опитахме да го отровим веднъж, но то изяде всичко и дори се оригна оскърбително за нас и сякаш съвсем оздравително за себе си.
Това момче не е наред, казваха напълно впечатлени редките гости на хотела над бара. Така е, отвръщаше им стария Ърл, но ми е неудобно да го изгоня, защото ми е племенник – син на сестра ми. Водиха го на прегледи, нищо не помага. В хотела, за радост или щастие имам само два проблема – кучето, което не ще да се разкара и племенника ми, който също не ще да се разкара. Види се това може да стори единствено съдбата, просто някой от тях да пукне, а защо не и двамата. Ърл считаше, че е отговорил достатъчно колоритно, за да не го разпитват повече за стая 301.
Така за мен тя винаги бе свободна като грозна курва. Какво по-добро от това.
Нощем, след като всички пияници и обикновени боклуци бяха напуснали бара, доброволно или не, той изглеждаше напълно различен. Дванайсет кръгли маси от дебело дърво, полирани неизкусно с някакъв евтин тъмен лак. Масите бяха едри и корави с намерението да са неудобни за спане, което всъщност е най-големия зор за всеки барман и сервитьорка – да разбудят и изпратят някой, който е отпуснал глава на масата. Столовете бяха по четири за всяка – удобно и за карти, а и всяка компания от над четири човека винаги е готова да се сбие. В такъв случай столовете бяха доста паянтови и се чупят с един замах и удар в гърба. Заведението никога не плаща застраховки или обезщетение на пострадал клиент – всеки трезвен може сам да се убеди, че столовете се чупят лесно. Преди години Ърни видя много бой в една седмица и взе радикално решение за столовете. Той е умно копеле. Баща му напусна белия свят когато беше на пет, а майка му стана преподавател някъде, къде никой не знаеше, а още по-малко някой се интересуваше. Ърни бе добър, или достатъчно добър барман и това стигаше на всички.
– Ърл дръж се на ниво, дръж глава над водата, майка ти е даскал някъде, не ти отива да хленчиш за някоя стара парясница, на която не й стигат здрави зъби, за да яде твърда храна. И Ърл, вече наистина е наложително да смениш името на заведението.
Ърл просто имаше главоболие и единственото, което можеш да изкрънкаш от него в такъв момент е някое безплатно пиене, ей така колкото да млъкнеш. Мексиканецът знеше това, като цяло малко неща знаеше, но това го знаеше добре.
– Ърни, тя не е достатъчно добро момиче за теб. Синко, бих добавил – тя мирише – каза го тихо, за да не му залепи един парцал на главата Фиона – мирише на смърт. Тя е поне на 55 години и не й остава много време, тя няма да ти роди деца, Ърл, ти искаш деца нали, ти можеш да имаш, Ърл, ти оглуша ли.
Ърл вече имаше и зъбобол с двойна гангрена, защото преди минути нямаше никаква мисъл в главата си за грозната сервитьорка, но догадката че няма да има никога деца му действаше сдухващо. Имаше само един начин да оправи нещата – да се натряска.
– Хосе, мършо проклета, ела насам. Искам да пием, а след това ако мога ще те набия.
Хосе бе доволен.
По стените на така нареченото заведение имаше малко картини, за които всяко предположение откъде може да са се пръкнали е прекалено смела хипотеза, затова и никой не се интересуваше. Заведението беше фалирало поне четиринайсет пъти и то при различни собственици, но традицията всеки един от тях да оставя една картина се спазваше великолепно затова можеха да се видят различни натюрморти с плодове, няколко разголени девойки, за които леките момичета висящи на бара получаваха много подмятания, две-три фотографии на кучета и една картина от изстрелване на космическа совалка. Навярно успешната Аполо 11.
– Ърл, друже, мислиш ли нощем за космоса.
– Не, Тони, ти имаш много по-прекрасна жена.
Подът беше от дъски, радрънкани като старо пиано. Нямаше да е чудно ако някой ден една дъска се размести и при настъпване в единия й край перне смъртоносно някой нещастник. Тогава Ърл със сигурност щеше да влезе в затвора и да си остане без деца, Фиона щеше да се върне в родната Швеция, ако такава държава наистина съществува, защото, по дяволите, тя не става за нищо друго, освен за сервитьорка при Ърл, а и на всичкото отгоре бе прекалено грозна. Все още не знам дали един човек може да е прекалено грозен или той просто е грозен. Както и да е – щом природата е решила, че може да има педали, то аз нямам нищо против грозните жени.
Музиката. Музиката бе второто нещо след евтината пиячка и леките жени, заради което си струва да ходиш в “Разбити сърца”. Понякога пускаха Рей Чарлз и всички като невидяли се хващаха да танцуват негърска румба или просто се клатеха като малоумни. Аз лично никак не отказвах покана за танц върху маса, нещо повече една маса в центъра се поливаше за случая с алкохол. Тя имаше тънък улей по края си и когато аз с още девет момичета започвахме да танцуваме нещо съвсем оригинално импровизирано върху й, около нас се образуваше един перфектен кръг с едър пламък, зад който ние се виждахме едва от кръста нагоре. Това ни даваше свобода да решаваме дали да сме облечени от кръста надолу. Друга любопитка е, че както става ясно мястото не е достатъчно обширно за нашите фриволни движения, затова и никой нямаше против щом се е качил на въпросната маса, друг да се качи на въпросната му глава. Накрая ставаше такава каша, че нямаше да се учудя ако някой намери прилика с цирковите изпълнения, при които изпълнителите правят четириетажни пирамиди от телата си. Друг път от някъде изпадаше U2 на плоча и около масите ставаше истинско мазало, още по-добре се получаваше ако вътре имаше хора с пищови и тогава Ърл нареждаше да се заключат вратите и започваше да се гърми към тавана, а който го умееше виеше като вълк. На този фон всички озверяваха, сиреч всички виеха, а от тавана се ронеха стърготини и гъши пера, евентуално. Надявам се да не сме убили никого от гостите на втория етаж. Към това не бива да пропусна да ви спомена, че един арабин, който мина само веднъж през бара остави диск с арабски кьочеци, мисля, че точно така се изрази, с думата “кьочек” – сиреч името на някаква традиционна храна от пустинните страни. Мисля, че се правело с петрол. Та въпросния кьочек ние съвсем умело танцувахме къде под формата на валс, къде с танците на пияните скаути. Но накрая задължително излезвахме езици и поздравявахме шотландците за смелостта им да носят поли, и кой знае защо не са едни честни хомосексуалисти.
Всъщност бар “Разбити сърца” толерираше всякакви хора и всякакви хора го толерираха. Като извадим от тази сметка единствено полицейските служители, на които им се налагаше от дъжд на вятър да идват, за да търсят сметка на някого. Най-често на Ърл, горкия.
– Мистър Факълстоун, има оплакване срещу Вас. Нашите партньори от службата по измерване на шума са отчели завишени стойности, идващи именно от Вашето заведение. Отделно от това перманентно постъпват жалби за неприлични изрази, които се изричат пред входа на заведението.
Тук Ърл с объркан поглед спря очите си върху мен.
– Романо, да говориш мръсотии отдавна не е нещо особено лошо, но какво ли ще рече перманентно, дали проблемът не е там.
– Ърли, перманентно не е признак за нещо лошо. Добре е перманентно да се грижим любовните нужди на любовниците си, перманентно да се интересуваме дали малкото дете е нахранено. Не Ърл, мисля, че човека има предвид това, че все още не е прието да се говорят мръсотии пред входа на долен бар. Мръсотии могат да се говорят в парламента, в кухните на китайски ресторанти, по телевизията, но не и тук отпред.
Ърл разбра.
– Хора, които живеят наблизо – продължи полицаят – твърдят, че в заведението се пускат вълци. Но това не е забранено в нашия щат. Друго оплакване е че всяка сутрин тротоара отпред е обилно оповръщан, но и това не се счита за нарушение, но организациите за защита на животните твърдят, че кучетата винаги се спират и така да се каже омитат всичко.
– Господин полицай, обвинен ли съм в убийство? – очите на стария барман се бяха навлажнили.
– Не, все още. Това което можем да направим е да проверим дали наистина имате уиски от десет долара бутилката и да ви наложим глоба от 457 долара, без данъците и таксите.
Ърл се шмугна зад бара, покри се за няколко минути и се върна с най-скъпото си пиене в ръце.
– Мисля, че е ирландско или поне за такива пари го взех. Бутилката е двайсет седем долара. Подарявам ви я, момчета.
Момчетата я взеха, оставиха му документите по глобата и едва сега се огледаха дали отвън наистина е толкова оповръщано.
Като част от фона на това забележително място не бих си спестил удоволствието да кажа и няколко думи за мен. Малко след четиридесетте е нормално човек да проявява все по-силно интровертно поведение, при мен обаче не беше така и преди да започна да идвам насам умеех главно три неща – да пия, да работя нещо и от време на време да си спомням разни неща. След като започнах да идвам в бара положението не се измени особено – пиех доста повече, работех по-малко, но по-качествено и нямах никакъв проблем с паметта, а ако пък нещо забравех на помощ ми идваха лъжите. Не е никак трудно да се подменя действителността, просто трябва малко въображение и ако не лъжеш с комерсиална цел, то тогава лъжите са за предпочитане.
Мисля, че тогава бях на четирисет и две, имах сравнително добра кожа и почти незначителни кръгове под очите от недоспиване и други доста по-големи от пиене. Но пак минавах за чаровен. Нямах нищо против след работа да пийна малко или малко повече. Влизах в бара свойски, поздравях Ърл кратко, колкото да му светне, че съм тук и сядах на някой от щъркелите, ако нямаше някоя пеперудка по масите.
– Как си, Саманта?
– С-ъ-н-и, Романо кога ще запомниш името ми. Наричай ме Съни – и тя нацупваше леко устните си като малко дете, за да изглежда по-предизвикателна.
– А ти защо не сбърка името ми, когато жена ми вдигна телефона. – ало, сигурна ли сте, че търсите Романо, да Романо живее тук, но аз съвсем не знаех, че той ходи по курви, проститутки ли, да де, прощавайте, значи дължи ви четирисет долара за снощи…възможно ли е да е преспал с вас без да подозира, че сте проститутка..не е възможно твърдите, но сигурна ли сте, може да влюбен и да е сбъркал адресата на любовта си…. аха няма как да стане, друг път винаги си е плащал,.. х’ъм странна работа…ще оправим нещата, ние сме изрядни платци… Романо, ела на телефона, моля те, една проститутка иска да оправите един малък проблем….
– Добре де, парите ми трябваха спешно тогава.
– Съни, скъпа, кога не съм ти плащал?
– Винаги си плащал, когато е трябвало. – тя пак нацупи устни
– А това снощи какво беше?
– Ами малкият имаше нужда от антибиотици, знаеш колко е чувствителен, когато започне есента, може би е някаква алергия, никой не може да каже със сигурност. Дойде ли септември, започвам да пазарувам от аптеката, а той спира да киха, обривите му минават, но се подува като балон.
– Не ме интересува малкия ти балон, как можеш да звъниш у дома и да казваш на жена ми аз съм проститутка, вашият мъж ми дължи пари за последния път?
– Оо, станал си голяма досада, Романо, разкарай се. Аз ли съм виновна че имаш проблеми със старата си кукумявка.
– Чудя се дали наистина не си малоумна. Но да ти кажа ли – това ще го спестя на бъдещите ти клиенти, от тук насетне имаш тежка венерическа болест. Мисля че това може да съсипе бизнеса ти така както се опитваш да съсипеш семейството ми.
– Ехей там, – обади се Ърл, като хвърли голяма мръсна кърпа по нас – ще ми изгоните хората, я взимайте ключа от лудия ми племенник и решавайте проблема си горе в стаите.
Съни пак нацупи устни, но тръгна след мен щом вече държах ключа от стая 301.
Казват че платената любов е най-сладка. Казвам го и аз.
Веднъж след работа реших да доведа насам една колежка от списанието. Казах й, Марджи, обичаш ли да пиеш? Тя се изкикоти в стил “ти само да видиш”.
– Добре Марджи, ще те водя на едно страхотно място.
Марджи беше готино маце. Доста глуповата, но иначе готина. Понякога тъжа, задето няма цици.
– Дано умееш да носиш пиян мъж на рамо. – тя се изкикоти, мисля че някой я е излъгал, че това е секси
Когато двамата влязохме в бара беззъбия Джими плясна звучно Фиона по задника, колкото да ми каже “и таз добра”, а Фиона не разбра поздрава, а само му завъртя един кански шамар. На пръв поглед нищо лошо, понеже така или иначе Джими нямаше зъби, но пък бирата му се разля по панталона.
– Сега и да се напикая, никой няма да разбере – излезе от положение Джими.
Настаних Марджи до мен. Тя си поръча сто уиски и ме попита къде е тоалетната. Щом хлътна във вц-то, до мен се приближи Съни и ядно ми каза:
– Май, май няма да видиш скоро бедрата ми.
– Не ревнувай Съни, тя ми е колежка.
– Наблюдавам те Романо, наблюдавам те – Съни се отдалечи с една позабравена походка, но намери сили да се обърне и да нацупи устни срещу мен. Ако бях сигурен, че Марджи ще се забави поне половин час в тоалетната, щях да се изтрелям с мръсницата в 301.
Както можеше да се допусне, Марджи си беше ударила един бърз грим.
– Днес в работата беше доста спокойно, не мислиш ли – подхвана приказка тя.
– Не знам, до обяд бях малко махмурлия, а след това заспах на бюрото, след като Роксана замина за онова интервю. Липсата на нейното шизофренично бърборене ми действа много унасящо.
– Хи-хи, Роксана, Роксана, такава си е тя.
– Не я защитавай, тя наистина е луда. Един материал го пише десетина пъти, накрая забива отчаяно глава в бюрото си, най-често това е съпроводено с потичане на кръв от носа и изтичва в тоалетна да се мие. Щом се върне ляга пак на бюрото и вдига лява ръка към тавана. Това й се случва поне три пъти тази седмица. Забелязал съм, че след като й изтече малко кръв работи по-добре. На това момиче дали й идва навреме?
– А това мен не ме питай? – на Марджи въпроса й се стори доста странен, а на мен пък съвсем на място.
– Добре, ще я питам утре от твое име?
Това пък го намери за смешно. Струва ми се, че тя не може да пие.
– Намислил съм скоро да си взема отпуска. Ще ме заместваш ли? – Марджи, всъщност имаше някакви гърди, мисля че наистина съществуваха такива по нейното тяло. Моя задача, разбира се, беше да разбера къде точно бяха те.
– Офф – изпуфтя малко не на място тя – все такива идеи ви идват на вас. И Едуард го няма и кой мислиш пише неговото каре.
– Мардж, ти ли пишеш спортното каре докато го няма Ед. Страхотно е, но все пак не ми се вярва да си толкова навътре в спорта.
– Какво да се прави, налага се – леко изсуетничи Мардж с онова характерно завъртане на женските рамене, което всяка жена използваше по различен повод.
Извъртях глава встрани към Съни, която не сваляше очи от нас. Тя ми направи ясна гримаса, че е време да я качвам в 301.
– Мардж, обичаш ли кучета?
– Кучета ли, ами горе-долу да, защо питаш?
– Искаш ли да ти покажа едно?
– Куче, тук, в кръчмата? – Мардж опули очи, тя като че ли наистина не знаеше накъде бия.
– Не, бе, ела с мен.
Лудият му племенник ни даде ключа и понеже бе чул за какво последно си говорихме каза и на нея колко проклето куче е то и как се оригнало след като изяло отровата. Мардж нищо не вдяна, но подобно на всички останали констатира, че момчето не е с всичкия.
За учудване на Мардж куче в стая 301 нямаше, а това всъщност бе толкова необичайно, че чак и аз се учудих. Но настоях да го потърсим. Търсихме го над час, в стая три на три с един гардероб и едно легло. Накрая слязохме в бара рошави и тя пак ме попита къде е тоалетната. Посочих и я само с пръст. Миг преди да взезе Мардж ми намигна и даже ми прати въздушна целувка.
Съни изфуча тихо понеже бе видяла всичко това и се приближи до мен да ме пита как е минало.
– Не може да ти стъпи на малкия пръст.
– Имаш едно пиене от мен за тази приказка – рече довлно тя и отново се отдалечи на интелигентна дистанция.
Отдясно, незнайно как, се промъкна един тих и блед слънчев лъч. Заведението не разполагаше главно с три неща – възпитани клиенти, пиано и прозорци, но кротката светлина удобно се настани в чашата ми и дори започна леко да проблясва от дъното към очите ми.
– Томас Романо – подхвана Мардж още щом затвори вратата на тоалетната и семиотично нямаше как да не забележа дългото изричане на цялото ми име. Може би това бе знак на одобрение, или може би уважение към добре свършената работа по повод търсенето на кучето, знам ли, или може би прекрасната ми осанка, някак неестесвено сгушена в прелетно наречения “штъркел”, или може би тя просто е зашеметена от моя безобразен непукизъм, от който идвам пиян на работа, държа се почти интелектуално до обяд, пиша в едно текстове за политика, култура, спорт и мода и всичко се получава толкова хубаво, че чак ме хваща яд и накрая завършвам текстовете си със сексистки или расистки вицове, редакторката подскача от кеф и винаги ми дава плюс един час обедна почивка, а от нея аз идвам чак на другия ден, само колкото да взема старата мома Мардж, която всъщност не е нито толкова стара, хич пък мома, и я водя в най-долния бар, и то затова, че да й подаря малко любов, да пийнем след това и по някое време тя да се покаже от тоалетнта с думите – ако не беше пиян можехме да отидем някъде да се повозим.
– Пиенето никога не ми е пречело на нищо, освен на храносмилането или най-вече на хранозадържането – за миг разбрах, че в заведенито сме само аз и тя. Всички бяха излезли отвън, за да гледат някакъв случайно оформил се бой. Чувах виковете им, наред с потропването на някоя от машините за лед. Един бой винаги е чудесен повод да изкараш пари от спечелен бас, а ако го загубиш и нямаш с какво да платиш, просто ще бъдеш набит, а това е толкова прекрасно – все си в играта. Ей заради такива неща обичам това място.
– Но можем да се разходим…
– Не Марголина, ние ще пътуваме, и то успоредно на екватора, взимай си чантата.
Отвън Съни викаше за мексиканеца, който със сигурност губеше в мелето. Вдигна ми един одобрителен палец, за да разбера, че не ми се сърди особено и продължи да сипе глас по онзи, който сипеше юмруци по нейния човек в случая. Прекрасна жена.
Седнахме в колата. Тя изглади гънките по полата си и се загледа право напред. Когато имат да ти казват нещо обичайно преди това не искат да те гледат, но пък яда им към теб, засилва желанието им спрямо тялото ти. Общо взето някаква чиста математика, от която жените трудно можеха да избягат, понеже не я разбират. Затова пък има хора, които правят дамски списания, за да запълват тази ниша и навярно добре печелят от тях, щом за няколко десетки реда дневно, взимам толкова, че да не ме напуска жена ми. Странното е как Мардж в ролята на образована жена в колата на пресния си любовник не вдява за време, достатъчно, за да сме на някой мръсен плаж, аз да пия бира и да се чудя къде да се изпикая, а тя да е сложила ръка на стомаха ми и да мисли какъв да е банския й това лято.
– Романо, какво беше онова момиче?
– Ами какво – прекрасно знаех за коя говори, защото там друга с вдигнат палец и предизвикателни устни нямаше, но просто трябваше да спечеля време – европеидна раса, леко смугла, 167 см, да кажем 57 кг, с лош вкус към дрехите и с много добър към мъжете.
– Ти си напълно откачил.
Едва сега се сетих, че още миналата седмица ми взеха книжката за шофиране на пияна глава. Нищо, книжката не кара колата.
След няколко минути безмълвно каране усетих равномерното дълбоко дишане на спътницата си. Обърнах се, за да видя дали има сладък вид докато спи. Този номер работи безотказно – ако има притегателен вид и докато спи, тя наистина може да е една от трите ти големи любови, а ако не държиш на нечетните цифри за късмет, може да е двайсет и втората ти, примерно. Всичко зависи от това дали си спиритуалист или нумеролог.
Това едно на ръка, друго – тя въобще не спеше, а гледаше право напред като вкаменена. Ясно, Ърни пак е заспал на задната седалка. Този тип е уникален модел – страда от някаква рядка сънна болест, от която заспива на най-неочаквани места и като се събуди започва да разправя наляво и надясно, че са го похитили от дома му, приспали са го и са го отвлекли. Отначало спорехме с него и му казвахме, да спре да пие, но после докторите го провериха и му дадоха диагноза за чудо и приказ. Мина време и започна да се срамува от болестта си и започна с конспирациите. Ето в моята кола заспива четвърти път за последните три месеца и като го шибна с нещо по тила, за да го събудя ми се сърди по два дни. Сега като се замисля ония смоци от бара направо ще го изсушат ако Фиона се запилее някъде за повече от половин час. След това ще пеят скаутски песни и някой със сигурност ще танцува на огнената маса с още девет момичета. Накрая всички ще вият като вълци и втори бой не им мърда. Но само за едно ме е яд – Фиона ще го направи с някой в стая 301, а Съни ще пуши на прозореца до тях, а шибаното куче, в случай, че се е върнало, за зла участ ще види всичко това. Всичко върви на апокалипсис.
– Марджи, трябва да спасим БлуБери – идеята ми дойде спонтанно, но псето не биваше да изживее този ужас.
– Кой е БлуБери?!
– Кучето, не се ли сещаш.
– Аа, остави тая работа. – изглеждаше непреклонна като търговец, на който се опитват да му пробутат кон за кокошка – Когато ме изведе навън си помислих, че искаш да ме полазиш пак, но някъде сред природата, а ти пак в оная кочина искаш да ме налягаш.
Притежаваше желязна аргументация, а и знаеше как да си иска пак и пак, и пак. Това е – да не попадаш на стара мома. БлуБери, момче, оправяй се сам, чака ме дубъл, ако не и требъл.
– Ей, ей, ей – започна да се гуши в мен и заговори тихо – в колата има още един човек, прилича на бармана отпреди малко.
– Горе-долу за това ставаше въпрос, но минало-заминало. Не му обръщай внимание, нямаш представа колко дълбоко спи. Искаш ли да пийнем някъде.
– Ами става, ама да е някъде по-далече. Романо сигурен ли си, че не е мъртъв.
– Не е, той не може да умре. Когато не можеш да умреш от любов или от алкохол, значи въобще не можеш да умреш.
– Че то не е ли същото.
След около триста километра навъртяни в кръг и криви параболи спряхме пред малко убито капанче, което се готвеше да затваря. Една сервитьорка мързеливо метеше отпред, а човека зад бара, викаше по нея че ще й удържи от парите за няколкото счупени чаши тази вечер. Момичето си правеше пас и метеше на две на три, и от прозореца на колата изглеждаше все едно тя прави по-голям боклук отвън, а онзи чупи здрави чаши. Въобще мястото приличаше на пълна дупка, която скоро ще затвори, ако някой не заплаши, че ще се самоубива. Помислих, че това място си е горе долу същото като бар “Разбити сърца”, с евентуалната разлика, че тук нямат сносни пържени пилешки сърца ако ще и наистина да си пръснеш мозъка пред всички. А пък сториш ли го, никой няма да завърше мърльотията, за да има с какво да се гордее заведението. За теб ще остане кефът да кръстят бара с името “Пръснатият мозък”.
Оставихме Ърни да сънува глупости, а аз и момата решихме да проверим дали ще ни предложат нещо в капанчето.
– Пичове, мястото вече не бачка, елате утре – не беше грубо да кажем, че сервитьорката беше или смъртно уморена или умерено пияна, но обръщението определено си го биваше.
– Мисля, че ще можем да се разберем с бармана за някакво средно предложение.
Тя като че ли не чу цялото изречение, но и нямаше сили и време за повторение, така че само кимна и продължи да се прави, че все едно чисти нещо там.
– Приятел – обърнах се към бармана – май затваряте.
– Имате безпогрешна интуиция.
– Може ли да го отложим.
– Няма как да стане, понеже…
– Ето как ще го направим – продължих аз – ще платя цялото пиене което имате зад бара, като гаранция, че няма да загубите нищо ако ни оставите ключовете до сутринта. Когато дойдете утре ние ще сме тук. Става ли.
– Такива филми няма – плащате за колкото бутилки искате и си ги пиете в колата.
И тяхната не стана. Платих им, за да стоят един час, платих алкохола си, а после взехме една бутилка с черен етикет и череп за из път. Към края вече всички спяха по столовете, а аз и дамата се качихме в колата и напълно пиян потеглих без никаква представа накъде. Добре, че колата си знае пътя, както се казва в случая.
Час по-късно си казах “от това заведение нищо няма да излезе” – така или иначе нали е заключено. Това му беше хубавото – в цялото замайване около барманите Мардж незабелязано превлече едрото тяло на Ърни в дамската тоалетна и го остави да спи там. Усещането, че си разкачил от твоя отговорност един спящ приятел на непознато за него място, заедно с много вероятния културен шок, който го очаква след това действа хем тонизиращо, хем унасящо и дори отнякъде довява мирис на печени наденички с кнедли и някакви момичета от южните острови. Въобще готина и тарикатска работа между приятели. Бих добавил само дано Ърни има афинитет към писане на пътеписи – дал съм му тласък на духа. И, разбира се, дано никой не го препикае срещу зли уроки, преди всичко.
Изпълнил гражданския си дълг и то едно към едно с повелите на конституцията от 1776 доволен отбих колата встрани и на свой ред заспах и аз.
Когато се събудих, колата беше заобиколена от безброй овце, беше пекнало някакво много яко слънце, а Мардж се караше ожестожено с мъж, който приличаше на пастир. Интересна картинка.
Мъжът настояваше да платим за някакви щети, които наричаше сгазена овца и стъпкано пасище. Мардж настоя да плащаме и то бързо, защото от един час спорела с него, но диалектът му бил толкова сериозен, че комуникацията се губела много здраво и единственото, което горе-долу са уточнили, било, че тя не е правила секс в колата, а пък аз й направих забележка – можеше да го кажеш поне заради мен. При което тя направи гримаса и се върна в колата и остави на мен губещата се комуникация.
– Приятелче – рекох на стареца, който беше едно към едно с Гандалф от Властелина – още тая вечер ще ти докарам вместо една три овце, брат ми е фермер.
– От същата порода – каза той и посочи с пръст едно заклано животно.
– Да, да от същата, айде ще бягаме с жената. Ти нали си тук тая вечер.
Той каза да. А пък аз на ум да, бе, да.
След километър спряхме в близко село, за да купим бензин в туба. На втория километър – спряхме, за да закусим, на третия – за да разквася гърлото си с една бира и както бе тръгнало до месец щяхме да се приберем. И то само при добро време и абсолютна липса на бира по пътя. От все още оскъдните ми наблдения второ място като бар “Разбити сърца” нямаше та затова таех надежда, че ще успея да се прибера. До края на сезона.
В колата я попитах, мисля, че вече имах седем бири за разграждане в кръвта си, Мардж ти влюбвала ли си се, душице. Тя каза не знам. Аз пак я подкачам помисли си, не си на десет, тя пак не зная. И аз така още седем осем пъти, тя все не знае, по едно време ми идваше наум да взема едно празно бирено шише от задната седалка и да я лупна с нея по главата. Но се отказах, защото във филмите се чупят бутилките, а в нашия случай можеше да се счупи друго.
– Има един човек. Беше в гимназията. Бях пощуряла, някаква магия, илюзии, фойерверки и то за няколко целувки. Държеше се твърд след това, ухажваше безсрамно още много други момичета. Беше съблазнител. Колкото по-гаден ставаше, толкова повече го желаех. Исках да го побъркам, да е само за мен, да го отвлека нанякъде и друга да не го види. Имаше някакво сурово и едновременно лежерно, непукистко отношение, колкото и напечено да ставаше наоколо той се усмихваше. Винаги миришеше хубаво, умът ми запечатваше тая миризма, и след като го видех за няколко минути после с дни всичко ми миреше по този начин, а най- непоносимо ставаше когато започвах да го сънувам. Започвах да се разпадам, той ме беше обсебил напълно, имах чувството че ще рухна ще се разпадна на дребни атоми и ще се залутам самотно в пространството, като малки невидими въздишки и бавно ще се разтапям в атмосферата на още по-малките си ядра до пълното си заличаване. Той ставаше все по-голям, по-застрашителен и все по-хубав – струваше ми се, че има някаква лека светлина около тялото му, имаше великолепен език, можеше да говори така сякаш ангел му нашепва най-подходящите думи, те се защипват за небцето и устата ти пресъхва бързо като го слушаш, запомняш всичко и чакаш удобен момент, за да му подхвърлиш някоя фраза срещу него, колкото да погъделичкаш самолюбието му. Имаше самочувстие, което го надхвърляше като самостойност, но на него не му пукаше, ако ще и последната отрепка да е, той те гледа право в очите и дори да те мрази, знае какво да ти каже, в кой момент случайно да те докосне, знае точно от какъв смс можеш да плачеш, знае точно колко време да не се появява някъде, за да разпредели интереса си. И говореше конкретно за маловажните неща подреждаше ги перфектно, иронията му растеше всеки път и това, за което всички искаха да се отъркат в него бе чувството му за хумор. Този хумор струваше колкото билет за кино. И очите – гледате те право в очите пет минути, когато говори те гледа, а когато не те съблича. Важни неща за него нямаше, важни неща не съществуваха – не и по-важни от това да се изкъпеш и да си легнеш сит. И в същото време той беше влюбен в някакво напълно невзрачно момиче, което наполовина се интересуваше от него. Това го дразнеше до там, че тихо и незабележимо си отмъщаваше за нея на другите. Така силата му никога не стихваше. Имаше малък идеален кръг около него и винаги имаше как да излезе с пет различни момичета в пет различни дни. Просто ужасен. Всичко което не се нарича любов беше той.
– Абсолютен гений.
– Абсолютен.
– Имаш ли представа къде живее той?
– Не.
– Няма „не“.
– Не си спомням точно.
– Без съмнение това от онези хора, които са в редичката на ума ти преди да умреш. Първо премисляш децата, после родителите ти, ако са живи, дали си изгасила лампата в килера, дали са платени сметките. Накрая се замисляш за него и умираш с малка надежда, че не е свършило всичко и може да го видиш горе. Няма как да не знаеш къде живее. Мислиш по двайсет пъти на ден. Казвай.
– Всеки път преди да заспя и да не го ща пак се сещам за него. Все ми се струва, че го мразя. Но разбрах, че всъщност само се насилвам. Живее, живее…
– Живее?
– В съседния град.
– Значи отиваме там.
– Каквоооооооо, ти полудя ли?
– Моля те, сложи си колана, скъпа, карам пиян. – настъпих газта толкова здраво, колкото да речем един гаден тип би го направил – само днес всички мечти се сбъдват.
– Томас, ти наистина си луд.
– А ти си на двайсет и шест.
– Благодаря.
– И аз.
И понеже вместо да ставам лош, реших да съм добър и я попитах дали не иска да шофира вместо мен. Тя охотно прие с уговорката, че никога преди не го е правила. Не се иска философия, да караш е като да правиш любов, просто следвай желанията си и от време на време проверявай дали колата е добре.
Това беше най-точният съвет. След сто метра спрях колата, за да сменим местата си, а след още сто метра ни спря едно дърво, пак за да сменим местата си.
– Скъпа, подай ми френския ключ. – колата пушеше само леко и дори не бяхме ранени. Ако се правеше, че й няма нищо колата спокойно можеше да продължи.
– Дали ще помогне?
– Не, но ще я натроша и от другата страна, за да е симетрично.
Джаснах я няколко пъти колкото да не се срамуваме от вечната любов на Марголина. Пътят продължи в тържествена тишина и леки дамски вълнения, отстрани в поляните се гонеха диви зайци, а на мен зверски ми се спеше. Миришех на пот и алкохол, затворих телефона на съпругата си и не се явих на работа, както и дамата до мен. Изчаквах да изляза от махмурлука, за да видя по кое време мога да взема разумно решение. За сега не се насилвах за такова, но дано когато удари часът да имам и бензин, за да стигна от точка а до б.
Постепенно погледът ми започна да се премрежва и ставаше все по-трудно и по-трудно. Някъде в далечината на късогледството ми започна да ми се привижда Съни. Държи ме за ръка и някъде ме води, около нас е тъмно. До нас свети лампа, а напред вече няма нищо, една стръмна улица и толкоз, в края й самотна къща. Аз настоявам да останем под лампата и да се целуваме, а тя се държи като малко момиче и иска само да се държим за ръце. Приближавам устните си към нейните, а тя ловко и свенливо ги отбягва, извърта глава настрани и ми поднася врата си. Пак я поглеждам в очите и я питам какво има, а тя не знае какво да каже и рязко я дръпвам към себе си. Питам я защо не иска да ме целуне.
– Ти нали си проститутка.
– Моля, кой е проститутка? Томас Романо спирай колата. – този глас определено не идваше от Съни, ококорих очи.
Бях задрямал – цяло чудо, че не сме се блъснали никъде.
– Спирай колата, мръснико.
– Защо, бе, какво е станало?
– Нарече ме уличница.
– Едва ли съм имал предвид теб, тук нещо съм бълнувал.
– Настоявам, спирай проклетата кола.
Рязко набих спирачки и двамата шибнахме главите си в таблото. Леко комоцио.
Полицейската сграда бе от онези същите, в които натикват случайни хора, обличат ги в сини униформи за респект и внимават да не направят някоя глупост. По-главните полицаи следяха по-неглавните да не идват пияни на работа, да не се явяват тук-там нетрезви и да вършат някаква работа с документи. Каква – никой не знаеше, дори и те самите. Просто надвесваха гърбовете си над бюрото и попълваха в празните полета на документи някакви невъобразими глупости. Целият им маниер на писане пазеше написаното в дълбока тайна, всеки стоеше гърбом от другия, за да не се вижда, че горе-долу нищо не върши или в по-добрия случай, че върши нещо пак неясно какво. Онези с големите заплати, събираха отчетите и документите, казваха “да капитане, добра работа сме свършили, дори малко над средната за страната, да, тук имаме ххх случая на разкрити убийства и толкоз и толкоз такива работи”. Взема бумащината и я предава на някой по-горе, а онзи вече съвсем се сащисва от тоталния полицейски нихилизъм и започва да скубе коси каква информация да даде на медиите, защото, това което има е чиста проба измишльотини на администрацията. Но вика двама трима от журналистите храни ги по ресторантите няколко дни и накрая там уговарят някакви усреднени цифри за това и онова, накрая нахвърлят един куп печати, облизват си пръстите, стискат си ръцете, разменят си жените ако някой държи на тия работи и накрая съвсем забравят за какво са се срещнали и целият товар пада върху хората, които четат новините в ефир. Те получават един бял лист, на него отдолу стои нечий подпис и изписана сума пари и празно поле за неговия подпис. Нашият човек влиза гордо в студиото и казва:
– Полицейските служители са отбелязали изключително висока разкриваемост сред умишлените престъпления на територията на щат Калифорния. В името на Америка те на х-пъти са правили операции под прикритие, при които са заловени….
И така всички са доволни. Накрая само дето, за да се затвърди имиджа на американския полицай, от Пентагона се пращат луди пари за киностудиата в Холивуд, където всички полицаи са готини, спасяват де що могат и умират да тичат с пистолети наляво и надясно сякаш нямат по-важна работа.
Но някъде там се случват и такива неща, че някой взел да направи добро като качил двама катастрофирали в колата си, а пък онези го заподозрели в нещо лошо.
– Господин полицай, не съм бил хората. Не, не, не е имало такова нещо. Забелязах една спряла кола насред платното, зачудих се какво е станало, спрях моята таратайка, макар че бързах и то много. Слязох и видях, че хората са пострадали, преместих телата им в моята кола и продължих с отговорността, че возя двама пострадали към най-близката болница. Когато полицейската кола ме спря казах, че возя двама ранени и настоях да не ме задържат. Те не вярваха на думите ми и настояха да ме проверят за употреба на алкохол, отворих каросерията на буса и им показах двамата, които бях положил на пода, защото друго място нямах. От тук насетне започнаха големите разправии. Както и да е след двайсетминутен спор и изясняване на обстоялтелствата аз настоях да ме пуснат да откарам двамата пострадали пък после да продължим приказките. Те тръгнаха след мен и след половин час вече бяхме там.
– Къде там – попита строго по-едрият от двамата полицаи в малката стаичка. От двама полицаи единият задължително е дебел, а другият е с мустаци. Така е, за да има с какво един на друг да се шегуват.
– В болницата. Оставих ги на лекарите, но зачаках да разбера дали ще оживеят. Полицаите седнаха до мен на пейката. После единият от тях стана за кафе, а другият заспа дълбоко с глава към тавана. Някой сигурно е дал грешна информация, че някъде полицай чака за операция на апендисит, защото се появи лекар огледа се и за да не буди униформения погледна мене, като най-близък до него и тихо ме попита дали полицаят чака за операция за апендисит. Аз отговорих, че нищо такова не знам. Но онзи добави няма кой друг да е, вие знаете ли дали мога да извадя документите му от дрехите преди да го съблечем и дали това въобще е някакво закононарушение. Аз му отвърнах, че и това не зная. След това ме попита дали е алергичен към нещо, а аз рекох, че за един час откакто сме заедно не съм чул да е казвал нещо такова, след това го качиха на една количка, лепнаха му една маска на носа и устата и онзи тъкмо се разбуди и пак заспа от упойката. И така го откараха да му махат апендисита. След десет минути дойде другия полицай и ме попита къде е колегата му. Казах му за операцията, а той се плесна по челото и рече, че само се е пошегувал.
– Дали не ни лъжете – дебелият се въртеше в кръг, а другият с мустаците подозираше, че някой му е спретнал скрита камера, като му е пратил тоя луд за разпит. – и какво по-натам.
– Ами нищо особено. Лекарят по първата операция излезе и ми съобщи, че двамата са били с разбити сърца и се е наложила трансплантация. Нещо там от удара на главите им се разнесло до сърцата, натоварило жестоко камерите и предсърдията им, те не издържали и малко преди да ги качат на масите се разбили. Разбити сърца, така каза, все едно, че говореше за пържени пилешки сърца. Беше спорно дали са извадили късмет, но щели да живеят. Аз вече нямах работа там и понечих да си тръгна, казах на колегата ви за това, а неговата приказка беше, че остава да чака колегата си и да му се извини. Това е. Обади се на вас, за да доизясним случая и ето ме мене тука. Какво правя при вас и аз не зная. Рекох да помогна на двама души в безсъзнание, а сам ще припадна от цялата история, в която колкото действие, толкова и приказки.
Онези двамата се спогледаха и не знаеха какво да решат.
Щом отворих очите си и поисках да стана, някакъв човек се приближи до мен и ми каза да не се напрягам, а да остана да лежа. След това взе малко фенерче и светна в очите ми. Каза, че състоянието е абсолютно същото като другия. Някакъв друг. След това откопча ризата и се вторачи в раната на гърдите ми, лицето му беше по-скоро приветливо, отколкото тревожно. Гледаше ме като новороден.
– С това сърце можете да изкарате още сто години.
Отбеляза нещо в една голяма тетрадка и каза на сестрата да ми дадат хапчетата.
След седмица, може би и повече, в една от разходките пред болницата видях една жена, тя се приближи до мен и каза, че иска да слезе. Пита ме защо не съм й позволил да слезе. Някаква напълно луда. Имаше типична физиономия и ако някога бях имал работа с такива като нея щях дори да кажа, че ми е позната от някъде.
Понеже минаха много дни докторите започнаха да се съвещават кога могат да ме пуснат. Взеха да го отлагат, но все пак намалиха дозите хапчета. Дните бяха бавни и протяжни, започнах да избягвам разходките заради онази лудата от женското отделение. Тя непрекъснато ме преследваше и повтаряше пусни ме да сляза. Казах й, че въобще не я задържам, да иде където ще. И тогава тя попита ще ме закараш ли до съседния град.
А аз въобще не знаех мога ли да карам кола.
Лекарите ми казаха да не й обръщам внимание, тя наистинала имала психични проблеми.
Веднъж много дипломатично сестрата ме викна в кабинета на главния лекар. Той стоеше зад бюрото си с физиномия, с каквато се изрича хубава новина.
– Романо, ти вече си свободен, още утре можеш да си отидеш вкъщи. Твоето възстановяване може да продължи вкъщи. Продължаваш да пиеш лекарствата си и това е. През месец ще идваш на контролни прегледи.
– Докторе, много малко спомени имам.
– Нормално е. Ти дойде със сътресение на мозъка и увредено сърце. Наложи се да ти присадим друго.
– Чие е било сърцето.
– На някакъв човек, дето починал в тоалетна. По-късно разбрахме, че е имал болест, от която внезапно е заспивал. Но не се страхувай- усмихна се отново той, явно номера с усмивките е нещо отренирано по съвет на психолозите, за да изричат едни наистина сериозни новини, с един наистина приветлив вид. От това започваш да се питаш дали наистина скоро не ти предстои да умреш – тази болест не може да пренесе върху теб. Не се мъчи да си спомняш разни неща. Те ще си дойдат постепенно. Просто почивай и бъди там, където се чувстваш добре.
– Ами добре – въздъхнах дълбоко аз.
Дръжката на вратата бе много студена, после изскърца и хлопна твърдо. Преминах пез коридора и останах в леглото си докато дойде утрото.
Таксито ме спря на адреса, който ми даде жена ми. Наистина все още много малко неща помнех. Когато стъпих на асфалта разбрах, че скоро е валяло. В локвата дето бях стъпил имаше червени отблясъци от надпис и гигантско сърце. Обърнах се и в дъното на мрачната утрин, встрани от закусвалня и магазин за домашни любимци имаше някаква кръчма с, признавам, великолепното име Бар “Разбити сърца”. До буквите стоеше голямо релефно неоново сърце, което изглеждаше сякаш скоро ще се пръсне, а в средата му имаше хронометър. Платих на таксиметровия шофьор и реших да се приближа към заведението. До входната врата имаше рисунка на мъжка глава и отдолу надпис “Ърни завинаги”, а някой беше добавил “пиян”.
Влязох. Мястото беше маниашко. Някаква смесица от долнопробно заведение и ъндърграунд атмосфера за хора с готини професии и много време за много глупости. Просто влизаш и разбираш, че никога не е било толкова хубаво да бъдеш отрепка. До бара имаше редица щъркели. Наместих се удобно върху един от тях и щедро започнах да се заглеждам по грозната сервитьорка. Въобще не разбирам как, но бях невероятно привлечен от нея.
– Томас – изрече високо тя и в това имаше колкото доза неочакваност, толкова и някаква далечна жал – какво ще пиеш?
Всички в заведенито се обърнаха към мен.
– Нямам представа дали съм Томас, но със сигурност знам, че имам ново сърце, така че сто уиски.
На следващия ден си припомних думите на доткора да бъда там, където се чувствам добре, издебнах момента когато жена ми излезе до някъде и отидох пак в онзи бар. Там всички ме познаваха, а пък аз не познвах никого. И все пак сервитьорката имаше прекалено добър задник, за да бъда някъде другаде.
На бара стояха обичайните непознати физиономии, всеки смучеше нещо и от време на време изтърсваше нещо съвсем извън контекста на мръсната тишина. Аз допивах четвъртото “сто уиски” и се радвах на новата машина в гърдите.
– Да пием за онзи пич, Ърни, завинаги в сърцата ни.- подхванах аз за наздравица, а грозната сервитьорка пусна сълза, мръсна като малко парче въглен, нацапоти лявата й буза и някак страховито се откъсна от брадичката й, за да спре върху щедрата гръд.
Тогава влезе онази лудата, от болницата, и каза, че заради мен е осъществила мечтата си и отишла при някакъв, в когото била влюбена отдавна. Обаче онзи сега бил грозен като мърша и почти я отвратил, но сега поне се чувствала лека и свободна и реши да ме почерпи. Накрая, след като говори точно един час за разни неща и от време на време изричаше и моето име, а аз нищо особено не запомних, защото много ми се пиеше и все се заглеждах по сервитьорката и тогава тя ме попита дали искам да отидем в 301. И аз отново трябваше да й обяснявам, че не знам какво е 301 и не помня нищо. Пък взе, че ме хвана яд и се развиках.
– Нямам никаква представа какво става тук, Мардж – изстрелях някакво име напосоки, колкото да не съм без обръщение – ние имаме чисто нови сърца – и чисто интуитивно се качих на огнената маса, за да танцувам с още девет момичета върху нея.
След думите ми музиката гръмна с гласа на bono vox и около краката ми пламна огън.
Един час след полунощ в бара влязоха полицаи и казаха, че всички сме задържани – пред входа на заведението имало чувал с изтръгнати сърца. Всички излязохме отвън и се вторачихме в сивия чувал, който винаги стоеше тук. И наистина – той беше пълен с човешки сърца.
– И все пак това не е ли нормално за бар с такова име – попитa едно момиче на име Съни, което ме държеше за ръката.
