Из електронната книга на Иван Костадинов “Олтарът“. Цялата книга можете да прочетете тук: Олтарът
ЧАКАЛНЯТА
На Алекс
Ти знаеш защо!
Минавам покрай магазина за мобилни телефони и краката ми сами спират пред неугледната табела.
Ако искате да разкажете
своята история,
ЗАПОВЯДАЙТЕ
при нас!!!
Оглеждам се, но никой не ми обръща внимание. Покрай мен минават майка и дъщеря, забързани нанякъде. Млад мъж почти ме блъсва, опитвайки се да избегне локвите по тротоара. От близкия булевард се носи ръмженето на автомобилни двигатели. Звук на клаксон пронизва тихата уличка. Две деца тичат по отсрещния тротоар, вдигнали найлонови торбички над главите си в безполезен опит да се предпазят от засилващия се дъжд. Чувствам внезапен и изненадващ срам. От какво? От една табела? Усмихвам се и отново прочитам надписа. Отпечатан е на обикновен лист хартия, размер А3, и залепен на дървено табло. Поизгнил триножник поддържа таблото. Нищо и никакво съобщение, но все пак има нещо странно. Хартията не е покрита с нищо, но дъждът не я е докоснал. Вдигам глава към сградата от лявата ми страна. На две крачки от табелата има врата, която е близнак на повечето врати по зданията на тези улици. Старинна двукрила порта, покрита с дърворезби, спомени от отминали векове и наподобяващи виенското изящество. Няма звънец. В средата и на двете крила има по едно ръждясало мандало във формата на вълча глава. Няма никакви надписи или етикети. Липсват дори обичайните рекламни афиши по стените до вратата. Сградата над мен е на два етажа, като вторият е леко издаден над улицата и за разлика от този под него, целият е опасан с големи прозорци. Притварям очи заради тежките дъждовни капки. Скоро сумрачният ден ще премине в нощ, но прозорците не светят. Зад зацапаните стъкла се виждат тежки завеси, оставящи съвсем тесни процепи към тъмната вътрешност. Една съвсем обикновена сграда, но…
Табелата отново привлича вниманието ми. Докосвам черните букви. Няма и следа от влага по хартията. Мастилото изглежда съвсем прясно, но не се е разтекло. А листът… листът като че ли излъчва светлина. Като че ли притежава свое собствено сияние, което дъждът и приближаващият здрач не могат да помрачат.
„Заповядай!“
Рязко се обръщам, но зад мен няма никой. Няма никой и по другия тротоар, както и в автомобилите наоколо. Не забелязвам хора и по централната улица. Продължавам да чувам шума от булеварда, но като че ли всички хора около мен са изчезнали. Тогава кой ми каза…
„Заповядай!“
Вдигам глава нагоре, очаквайки да видя нечие лице на някой от прозорците на втория етаж или дори надвесено тяло и протегната ръка. Надявам се да зърна притежателя на този тих дълбок глас.
Но и там няма никой. Прозорците са си все така тъмни. Завесите не са прибрани. Поклащам глава и за пореден път поглеждам табелата.
Налага ми се да присвия очи. Сиянието е станало по-силно. Пронизва очите ми и пулсира в главата ми като морски фар. Черните думи сякаш се отпечатват в съзнанието ми. Изстенвам и неусетно правя крачка към вратата.
Спирам ръката си на път към мандалото. Затварям очи. Това не може да бъде. Не е възможно да видя табела, която, дори и с такъв абсурден текст, да е напълно суха при този дъжд. Не е възможно никой да не минава покрай мен в този делничен следобед. Не е възможно обикновен лист хартия да сияе. Не е възможно и да чувам гласове. Освен ако…, освен ако…
„Луд? Не си луд. Заповядай при мен!“
Устните ми сами се разтварят. В гърлото ми заклокочва писък. Стомахът ми се присвива. Очите ми се разширяват. Отмятам глава назад и разпервам ръце към сивото небе.
От устата ми не излиза нито звук. Кълна се, че усещам трептенето на гласните си струни, кълна се, че гърлото ми почти се раздира от нечовешкия писък. Но не чувам нищо. Нищо друго освен бученето на автомобилния трафик.
Превивам се и почти падам на колене. В последния момент вдигам ръка и се облягам на вратата. Мислите ми бушуват под напора на безброй емоции. Сърцето ми ускорява хода си до степен да разбие крехкия си затвор и да изскочи навън в дъжда. В дъжда и до табелата.
С неимоверни усилия се изправям. Опитвам се да успокоя дишането си. Кръвта пулсира в слепоочията ми. Тъпа болка пронизва тила ми. И въпреки всички тези усещания, чувствам сетивата си страшно изострени. Усещам дрехите си мокри и впили се в кожата ми като пиявици. Подушвам всяка една миризма, носеща се от улиците, контейнерите за боклук и колите по булеварда. Залива ме какофония от звуци и всеки един като че ли пронизва главата ми с нажежено желязо. Виждам всичко прекалено ярко и контрастно – всяка една пукнатина по плочките на тротоара, всеки един цвят във всяка една дъждовна капка. Всяка една растерна точка във всяка една буква на надписа на…
Табелата е обърната към мен. Само преди миг я подминах на път към вратата и сега би трябвало да виждам гърба на неугледното дърво, но отново се взирам в искрящата хартия.
„Заповядай при мен!“
Тихият дълбок глас преминава бариерата на мислите ми и се вкопчва в сърцето ми. Всички емоции, всички представи се оттичат от мен. Пулсът ми се забавя. Зрението, слухът и обонянието ми отслабват до нормалните си нива. Тялото ми се отпуска, спасено от хватката на внезапния ужас, който изпитах. Ужас ли?! Дори вече не си спомням какво точно изпитах…, а минаха едва няколко секунди…
Тръсвам глава и поглеждам вратата. Какво пък? Имам среща за по бира с брат ми, но той може малко да ме изчака. Защо да не проверя към какво точно приканва тази табела? Не че имам да разказвам кой знае какво – та аз съм обикновен млад мъж, с обикновена работа, обикновена приятелка, за която сигурно ще се оженя. Млад човек с обикновен живот. Но да, Иво може да ме изчака и сам да изпие някоя бира. Любопитството ми пламва като пожар. Усмихвам се и пръстите ми обгръщат едната вълча глава.
Вратата поддава под натиска. Очаквам да чуя изскърцване на стари панти, стенание на дърво, но крилото потъва съвсем тихо в мрачен коридор. Поколебавам се на прага. След това тялото ми само се задвижва и влизам. Правя няколко крачки. Силно щракване се разнася зад гърба ми и рязко се обръщам. Вратата се е затворила. Паника пролазва в главата ми. Долепям длани до крилото, което току-що бях отворил и търся бравата. Не откривам абсолютно нищо. Нито дръжка, нито дори обикновена ръкохватка. Не напипвам и ключалка. Опитвам се да пъхна пръсти в процепа в средата, но не успявам. Навеждам се, напрягайки зрението си в мрака. Сърцето ми отново забързва хода си. Паниката се засилва. За какво ми беше да отварям тая врата и да търся значението на глупавата табела?! Абсурдно е хартията да не е мокра. Още повече пък да излъчва някакво си сияние. Може би наистина полудявам.
„Не си мисли глупости! Ела при мен!“
Гласът е все така тих и дълбок, но вече не е спокоен. Долавям наченки на гняв и звучи като безпрекословна заповед. Без да се замислям, се обръщам и се насочвам към стълбите в дъното на късия коридор. Мракът постепенно остава зад мен. Не виждам никакви източници на светлина, но с всяка следваща крачка около мен става все по-светло. Когато достигам първото стъпало, като че ли се намирам навън в ясен слънчев ден. Изкачвам се нагоре. Стените са голи. Изградени са от сиви, гладки камъни. Прокарвам пръсти по тях. Не съм виждал такива камъни досега. Няма сграда в града, построена от този материал. Сигурен съм в това. Щях да запомня, ако бях виждал подобен камък. Имам чувството, че се изкачвам в изкуствена пещера. Стълбите се вият нагоре. Изкачването продължава твърде дълго. Отвън сградата има два етажа, но съм убеден, че се намирам на много по-високо ниво над улицата. Около мен няма замазка, тапети или каквито и да било украси. Сивите стълби се извиват между сивите стени. Времето губи своето значение. Плахо колебание забавя стъпките ми, но бързо изчезва. Любопитството ми се засилва до болезнено парене. Мисля само за табелата пред вратата, която оставих далеч под себе си. И за тихия, дълбок глас, приканващ ме да отида при него. Нямам представа какво ще разказвам, но искам да срещна собственика на гласа. Толкова силно го искам, като че ли от това зависи смисълът на живота ми.
Внезапно стъпалата свършват пред двукрила врата, близнак на входната долу. Същото дърво, същата дърворезба, изобразяваща непознати, причудливи форми. Същите метални вълчи глави. Без да се колебая, почуквам с едното мандало. Разнася се звън на камбана. Подскачам стреснато, заобиколен от оглушително ехо. Звукът се удря и трепти в сивите стени. Подскача към мен и се отдалечава. Заобикаля ме, гмурва се във вратата, след това отново се появява, засилва се и се впива в главата ми. Но не със силата на оглушителен грохот, а с мекотата на нежна мелодия.
Резбованите крила бавно потъват навътре. Тялото ми само се задвижва. Отново ме посреща тъмнина. Не спирам. Дори не се обръщам, когато вратата се затваря сама зад мен. Сигурен съм, че и този път няма да намеря брава и ключалка. Но не се и замислям за това. Мислите ми се замъгляват. Просто продължавам да вървя.
Мракът потръпва. Появява се червеникаво сияние. Тъмнината се пръсва и сенки плъзват към стените, като откриват просторно антре. Подът е покрит с мек вишнев мокет. По високите стени висят картини. На някои от тях са изобразени приказни същества. Еднорози, дракони, елфи и джуджета бродят из сенчести гори, безконечни степи и величествени планински върхове. На други картини виждам същества, за които нямам имена. Същества с чудни форми и цветове. На следващите платна се вихрят свирепи битки. Мечовете, секирите и броните отстъпват място на пистолети, карабини и бронежилетки. На свой ред идват картини, които разказват футуристични истории, развиващи се сред непознати пейзажи. А в самия край на антрето виждам няколко платна, изпъстрени с блясъка на слънца и планети.
Вървя, а очите ми пробягват по прекрасните изображения. Въображението ми заиграва неподозиран танц, възбудено от приказните фигури и случки. Страхът и паниката, които изпитах по-рано, се стапят пред сцените, развиващи се между красивите дървени рамки на картините. Мислите ми се понасят към трясъка на оръжия, гърмежите на оръдия. Отлитат на крилете на великолепен сребърен дракон. Подтичват сред дърветата заедно със стройните елфи. Понасят се сред необятните космически пространства. Образите и пейзажите сякаш излизат от картините и ме заобикалят, изпълвайки ме с невероятната си красота. Напълно забравям за страха и притеснението. Съзнанието ми потъва в урагана от цветове.
Сепвам се пред тежки червени завеси. Протягам ръка и ги разгръщам. Очаквам да видя високите прозорци, които гледат към уличката, окъпана от следобедния дъжд. Пристъпвам напред. Наляво и надясно се простира дълъг коридор. Същият мокет, същите стени, нови и нови картини по стените. В големи, луксозни столове седят хора и разговарят. Коридорът се простира в двете посоки. Не виждам какво има в двата му края. По протежението му няма врати. Няма и други завеси. Но не това ме изумява. Приближавам се до отсрещната страна. Зад гърба ми остават червените завеси и стените с окачените по тях картини. Пред мен… пред мен са прозорците. А през тях струи ослепителна слънчева светлина. Долепям лице до стъклото и поглеждам навън. Паниката отново пролазва в гърдите ми с ледени пръсти. Дъхът ми секва.
Улицата, автомобилите, сградите и дъждът са изчезнали. Целият град като че ли се е изпарил. И не само това, а сякаш тази къща се е пренесла в съвършено различно място. Пред прозорците се разстила тревиста равнина. Вдясно се виждат масивите на вековна гора. А право напред проблясват снежните върхове на величествени планини.
Затварям очи. Тънко гласче мърмори в мислите ми, молейки се всичко това да е някакъв сън. Сън, от който да се събудя. Разумът ми се бори с това, което видях. Не е възможно. Просто не е възможно.
Отварям очи и изстенвам. Вятърът навън все така тича сред високата трева. Далечните снегове все така блестят с девствената си чистота.
Не може да бъде. Това не е…
Едва не изкрещявам, когато топла ръка ляга на рамото ми.
Обръщам се сковано и се оказвам лице в лице с млада жена. Коса с цвят на мед обгражда красиво лице с бяла кожа. Нежна усмивка грее върху пълни червени устни. Зелени очи, дълбоки като езера, се взират в мен. Жената е облечена в ефирна бяла рокля и като че ли излъчва някакво сияние. Сияние – също като на абсурдната табела долу на тротоара.
Смъква ръката си от рамото ми и казва:
– Няма от какво да се страхуваш, Мартине.
Буцата, появила се в гърлото ми, изчезва и аз осъзнавам, че вече мога да говоря. Поемам дъх и прошепвам:
– Какво става тук? Къде съм?
Жената се усмихва по-широко:
– Точно където трябва да си – отново слага длан на рамо то ми. – В безопасност си.
– Но… прозорците… улицата… – не мога да продължа. Съзнанието ми не може да осмисли това, което видях навън. Поглеждам отново зад гърба си. Равнината и планините все още са там. Няма сгради, няма улица. Няма го светът, в който живея. Поклащам глава. – Не може да бъде.
Жената кимва:
– Скоро ще разбереш всичко – посочва ми един от свободните столове, тапицирани с червено кадифе, – можеш да седнеш да изчакаш реда си.
– Ред ли? Какъв ред?
Тънките ѝ вежди се смръщват:
– Нали дойде, за да разкажеш историята си? Всеки тук е дошъл за това и всеки трябва да изчака реда си.
Отдръпвам се и поклащам глава:
– Нямам какво да разказвам. Дойдох само да видя докъде води табелата и сега искам да си тръгвам.
– Не можеш да си тръгнеш, Мартине. Не и преди да разкажеш за себе си.
Гласът ѝ не се променя, но усещам някаква скрита заплаха. Какво ли се крие под тази приятна външност?
– Наистина нямам какво да разказвам и си тръгвам. Брат ми ме чака и…
Жената отново се усмихва и махва към завесите:
– Добре, както искаш. До скоро – обръща се и тръгва по коридора.
Заглеждам се за миг в изкусителните движения на бедрата ѝ. Вместо да скрива, полупрозрачната рокля по-скоро подчертава прелестите ѝ. В мислите ми се появява лицето на приятелката ми, но бързо изчезва при вида на походката на тази странна жена. С усилие поглеждам към червените завеси. След миг осъзнавам, че вече не чувам разговорите на хората, насядали в столовете. Поглеждам към тях и в миг жуженето на разговорите им ме обгръща.
Рязка болка пронизва главата ми. Пред погледа ми причернява и залитам напред. В последния момент протягам ръка към облегалката на един от столовете и тежко се отпускам на червеното кадифе. Чернота и празнота ме обгръщат в мека прегръдка и времето спира…
– Господине, добре ли сте?
Вдигам глава. Светлината, нахлуваща през прозорците, пронизва очите ми. Пред мен стои момче с тъмни очила. Стъклата са непрогледно черни.
– Да, добре съм – думите излизат с мъка от устата ми.
За миг не мога да си спомня къде съм. Присвивам очи и оглеждам дългия коридор. Искрящата табела изниква неканена в мислите ми и паметта ми се прояснява. Тук съм, за да разкажа своята история. Но каква история имам за разказване?
Момчето се усмихва:
– Не изглеждате много добре, но…
– Борко – прекъсва го женски глас, – остави човека на спокойствие.
Приближава се млада жена с бяла манта и касинка, затъкната в естествено червената ѝ коса. Отдясно на мантата е извезан червен кръст. Насилвам се да се усмихна:
– Добре съм, госпожице. Момчето не ми пречи.
Жената ме поглежда с недоверие и слага ръка на рамото на младежа:
– Хайде, извикаха ни.
Момчето посяга към мен и след секунда махане във въздуха потупва ръката ми:
– Довиждане, господине.
Този път усмивката идва много по-лесно:
– Довиждане.
Двамата се отдалечават покрай столовете и тогава прозрението ме изпълва. Борко е сляп, а тази сестра го придружава.
Заглеждам се след тях. Вървят, хванати за ръце. По столовете има и други хора, но никой не им обръща внимание. Двамата от време на време си казват нещо, но не забавят крачка. В края на коридора стигат до двукрила врата, пред която ги очаква жената с ефирната рокля. За миг спират до последния стол и поглеждат прегърбена фигура, увита в нещо като чаршаф. Присвивам очи, като се опитвам да различа нещо. Разстоянието не е толкова голямо, но като че ли около този силует витае нещо мрачно и чуждо. Нещо, което замъглява зрението ми.
Момчето и медицинската сестра отново преплитат пръсти и влизат през вратата. Жената с прозрачните дрехи затваря след тях.
Няколко мига продължавам да се взирам в тъмния силует. След това погледът ми сам плъзва по останалите, насядали до стената. Има хора на всякакви възрасти. Възрастен мъж, облечен в дрипав пуловер и вехт панталон, седи сам и гледа през прозореца. През няколко стола от него висок мъж с тъмен костюм и черен шлифер ровичка в черното си куфарче. На съседния стол десетина годишно момче си играе с някаква метална кутийка. Млада двойка мъж и жена се прегръщат и целуват и незнайно защо по лицето на жената се стичат сълзи, а мъжът се усмихва. Друг младеж с пълна екипировка за алпинизъм затяга металните котки на здравите си туристически ботуши и непрестанно опипва пикела, който виси от колана му…
Тръсвам глава. За първи път виждам толкова странни хора. Всеки е погълнат от това, с което се занимава, и се държи, сякаш около него няма никой друг. Те като че ли изобщо не се забелязват, макар да седят един до друг.
Внезапно се появява красавицата с прозирната рокля:
– Желаете ли нещо за пиене?
За кой ли път оглеждам бедрата и ханша ѝ.
– Не, благодаря. Искам само да питам – кои са тези хора?
– Същите като теб. Тук са, за да разказват.
Гневът сякаш избухва в мен. Ставам и изкрещявам:
– Какво да разказват? Какво става тук? Какво ми правите?
Жената дори не се отдръпва. Усмихва се успокояващо:
– Никой нищо не ви прави. Вие сте тук по собствена воля… – поколебава се за миг. Усмивката ѝ се разширява. – Е, не съвсем, но почти.
Стисвам ръката ѝ. Кожата ѝ е хладна и много нежна.
– Какво трябва да означава това?
Тя не се отдръпва. Продължава да се усмихва и да ме гледа право в очите:
– Ще разберете.
– Не искам нищо да разбирам. Искам само да си тръгна оттук. Имам среща с брат ми.
Жената насмешливо накланя глава:
– Брат ли, Мартине? Какъв брат?
Думите ми замръзват. Брат ми, с когото имаме среща за по бира. Брат ми, който… който… Брат… Брат? Какъв брат наистина?
Мислите ми се извиват в черна вихрушка. Виждам бялата табела, виждам улицата навън, усещам дъжда, мисля за брат си, виждам сляпото момче и медицинската сестра, виждам стареца с пуловера, виждам брат ми, бялата табела, младия алпинист, виждам момчето с играчката и мъжа с шлифера и куфарчето, виждам вадичките, стичащи се в канавките, огряното от слънцето поле и лазурното небе, виждам бялата табела. Всичко се завърта все по-бързо и по-бързо. Образите се сливат. Появява се и тъмната фигура до вратата. За момент напълно превзема съзнанието ми. След това е изместена от бялата табела със странния надпис. Странен ли? Брат? Какво…
Силен рев ме откъсва от унеса. В коридора се е появил още някой. Светлината не се е променила, но не успявам да видя кой е. Или какво. Фигурата като че ли е обгърната от мъгла, която се вихри във влудяващи спирали. Откриват се изключително едри ръка и крак с пулсиращи вени под лъскавата кожа. Внезапно черна козина покрива крайниците и мъглата отново се завихря. Силуетът се уголемява и почти достига тавана. Пронизителен вой се впива в мислите ми и се опитва да ги разкъса. Облакът изтънява и от него се подава остра черна муцуна. Огромни кучешки зъби се разтварят, а над тях блесват златни очи. Могъщи лапи се отпускат на дебелия мокет. Черни нокти раздират вишневия плат. Съществото застива, обгърнато от сивата вихрушка. И рязко обръща глава към мен. Потъвам в жълтите очи. Част от мен ме кара да се изправя и да се втурна към тези нечовешки очи.
Мека длан докосва главата ми. Едва вдигам поглед към изкусителната асистентка. Тя се усмихва топло:
– Остави го. Той пристигна току-що и още е в шок.
Обръщам се към съществото и питам:
– Какво е „той“?
Тя спира близо до него, завърта леко глава към мен и се подсмихва:
– Един от многото. Също като теб.
Младата жена се приближава до вихрите от мъгла. Създанието диша тежко и неравномерно. Чувам тихо ръмжене. Черна опашка се изправя хоризонтално назад, здрави космати крака се приготвят за скок, слюнка капе от вълчата муцуна. Жената не спира, дори не се поколебава. Протяга ръка и заравя пръсти в гъстата козина. Ръмженето стихва. Съществото се отпуска. Мъглата отново се задвижва. Като че ли самото пространство се изкривява. Миг по-късно на пода лежи едър гол мъж. Присвива се и се разтреперва. Непознатата асистентка коленичи до него и нежно го прегръща. Шепне, но аз я чувам. Както виждам и чувам всичко, което се случва тук.
– Спокойно, Фрек, спокойно! Сега си на сигурно място. Няма от какво да се страхуваш.
Дишането на мъжа се успокоява. Той се изправя и се оставя да го заведе до един от празните столове. Тя взима тежко наметало от облегалката и го завива. Мъжът отмята глава назад и се отпуска.
Нещо в мен се скъсва. Знам, че това, което видях, е напълно невъзможно. Никой не може да се появява от нищото. Никой не може да се превръща в някакво изчадие, излязло като че ли от кошмар. Никой не може след това да се върне към човешкия си облик, да седне и да заспи, завит с наметало, за което съм сигурен, че не съществуваше допреди няколко минути.
Тих плач ме откъсва от влудяващите мисли. През два стола вдясно от мен седят млад мъж и по-възрастна жена. Той я прегръща през раменете и гали посивялата ѝ коса. Жената се е сгушила в гърдите му и се тресе от силни хлипове.
Странният човек-вълк отново се опитва да завладее мислите ми. Тръсвам глава, ставам и тръгвам към мъжа и жената.
– Извинявайте, може ли да седна до Вас?
Двамата не помръдват. Като че ли не ме чуват. Навеждам се напред и докосвам мъжа:
– Извинявайте! Може ли да седна до Вас?
Той се сепва и ме поглежда уплашено. За миг си помислям, че ще изкрещи, но той се съвзема и кимва:
– Да, разбира се.
Сядам и се обръщам към тях в опит да ги заговоря, но следващите му думи спират дъха ми:
– Не знаех, че има и някой друг тук.
Оглеждам се наляво и надясно. Коридорът свършва с двукрилата врата, през която влязоха сляпото момче и медицинската сестра. В другата посока сякаш продължава до безкрайност. Покрай прозорците има плътно наредени еднакви столове и повечето от тях са заети. А този човек…
– Кога дойдохте тук? – пита ме той.
Замислям се какво да му отговоря. Може би е полудял, може би жената също е луда. А дали… дали аз не съм луд? Дойдох от улицата, подмамен от някаква си табела. Качих се на втория етаж и когато погледна през прозорците, виждам не отсрещните сгради и паркираните автомобили, а полета и далечни планини. Посрещна ме ослепителна красавица, която сякаш изниква от въздуха, а преди малко близо до мен заспа човек, който се превръща в чудовище.
Чувам се да казвам:
– Мисля, че преди няколко часа.
Мъжът се навежда отново към жената. Не спира да я гали:
– Не знам ние откога сме тук. Мама не спира да плаче.
– Защо дойдохте? – питам го.
Той не ме поглежда:
– Мама излезе от затвора наскоро. Ходихме до гробища да запали свещ на гроба на баща ми. На тръгване видяхме една малка къща с табела отпред и решихме да влезем.
Стисвам го за лакътя:
– Каква табела?
Мъжът обръща глава към мен:
– Канеше ни да разкажем историята си.
Черна пелена се спуска пред очите ми. Смътно усещам писък, който се кани да изригне навън. Столът ми се килва напред. Цяла вечност летя към вишневия мокет. Всичко, което ми се случи от момента, в който видях табелата, минава пред погледа ми като снимки от черно-бяла лента. Дъжд. Плочки. Врата. Вълчо мандало. Стълби. Сиви стени. Червени завеси. Столове. Картини. Хора. Поля. Планини. Момче. Човек-вълк. Дъжд, плочки, врата, мандало, стълби, стени, завеси, столове картини хораполяпланинимомчевълк…
От бездната ме изтръгва топъл глас:
– Събуди се. Дойде и твоят ред.
Реалността се връща към мен. Имам усещането, че изплувам през дълъг черен тунел. Бавно излизам на повърхността. Слаба надежда ми нашепва, че всичко е един сън. Обаче сънят се оказва блян. Лежа на мекия мокет, а до мен е коленичила жената с прозрачната рокля. Опитвам се да се надигна, но тялото ми отказва да ме слуша. Тя пъхва пръсти под мишниците ми. В следващия миг съм на крака. Прегръща ме през кръста и ме повежда към двойната врата. Младият мъж ми махва, без да спира да милва хлипащата си майка. Никой друг дори не ме поглежда. Повечето хора седят тихо, потънали в собствените си светове. Някои, седящи един до друг, тихо разговарят. Аз сякаш не съществувам.
Вратата се приближава.
Изпитвам необясним страх. Съзнанието ми се опитва да се справи с невероятните неща, които виждам, чувам и усещам. Ами ако съм полудял? Ако сега лежа навън на тротоара или още по-лошо – ако се намирам в психодиспансера, упоен с лекарства? Какво ли ще си каже брат ми?
Брат ли? Какъв брат? Аз май нямам брат.
Краката ми се заковават малко преди вратата.
На последния стол седи черната фигура, която забелязах още при влизането си. Мъжът е изключително висок, облечен изцяло в черно. Черни ръкавици покриват ръцете му. Дълбока черна качулка скрива лицето му. От нея се подават само два кичура бяла коса, падащи на гърдите. Седи със сведена глава, без да помръдва. Като че ли дори не диша.
Понечвам да се приближа, но жената ме спира:
– Недей, остави го!
– Кой е той?
– Не знам. Той е тук преди мен. Мисля, че е тук още от началото.
Стисвам я за лакътя:
– Какво начало? Какво прави тук? – махвам към коридора и хората зад нас. Гласът ми изневерява и изригва едновременно като рев и като писък. – КАКВО ПРАВЯ АЗ ТУК?
Тя пристъпва до мен. Плъзва длани по лицето ми, надига се на пръсти и ме целува. Топлият ѝ дъх отмива яростта и страха. В един миг бях готов да се втурна назад и да започна да троша столовете, да късам завесите, да блъскам и удрям хората, а в следващия се успокоявам като по магия. В едно смаляващо се кътче на съзнанието си се опитвам да осъзная какво се случва, но скръбните вопли затихват, докато накрая изчезват напълно. Поглеждам за последен път високия силует на стола. Под качулката светват две сини очи и се впиват в мен. Уплахата и несигурността се отцеждат от мен. Завъртам се на пети и хващам едната вълча глава на вратата. Крилото се отваря без никакъв звук. Виждам през рамо как асистентката ми махва и бутва вратата зад мен. Асистентката. Асистентка на кого?
Отговаря ми тихият дълбок глас:
– Добре дошъл, Мартине! Заповядай!
Мъжът седи зад голямо старинно писалище. Стената зад гърба му е покрита с лавици с книги. Стотици заглавия сияят със златни букви на твърди луксозни подвързии. Отляво също има огромна библиотека, чиито рафтове се огъват от тежестта на други безброй издания. Вдясно виждам прозорец с дръпнати червени завеси. Стъклата са затъмнени и приглушават силната слънчева светлина отвън. Дали и тук ще видя обширните поля и далечните планини? Или пък ще видя улицата, по която дойдох? Не усещам как се насочвам към прозореца, но усещам погледа на мъжа. Впива се в мен като нажежена игла и ме приковава на място. Нещо ме кара да се обърна към него. Очите му са скрити в сянка под тежки вежди. Над тях се открива високо чело, а косата му е дълга, вързана на стегната опашка на тила. Лицето му е изпито. На плътните устни играе едва доловима усмивка.
Мъжът скръства ръце и се обляга във високия си стол:
– Знам, че недоумяваш защо си тук и кой съм аз. Накратко, аз пожелах да си тук.
Не мога да говоря. Искам да възразя, да се възпротивя, но не мога. Как си позволява да ми казва, че той си пожелал да съм тук? За кого се мисли, какво цели? Опитвам се да произнеса поне една дума, но не мога. Усещам всичко кристално ясно. Виждам всеки един детайл в луксозно обзаведената стая, подушвам аромата на старо дърво и лак, както и упойващия, несравним мирис на книги. Чувам проскърцването на кожената тапицерия на стола. Чувствам всяка една частица от тялото си. Но то вече не е под моя власт. Сякаш същността ми се намира в някакво друго измерение на тази влудяваща реалност.
Той се подсмихва:
– Искаш да говориш, нали? – махва с ръка. – Добре, говори.
Несломимите прегради изведнъж падат и аз пак поемам контрола върху самия себе си. Не знам как, не знам защо, но този мъж като че ли може да ме командва с един жест. И мисля, че не само мен.
Стотици въпроси препускат в съзнанието ми и изстрелвам първия, който успявам да уловя:
– Къде съм?
Мъжът кимва с неизменната лека усмивка:
– Браво, това е точният въпрос. Ти си в моя кабинет.
– Но къде е този кабинет? През прозорците в коридора видях някаква долина и планини, а аз като че ли дойдох от улицата навън.
Той се навежда напред и се обляга на лъскавия плот на писалището:
– Това с долината и планините е интересно, но „като че ли“ е съвсем на място. – Сенките под веждите му се оттеглят и погледът му светва, черен и дълбок. – Ти идваш от улицата, Мартине. И в същото време не идваш отникъде.
– Как така отникъде?! Мисля, че отивах на среща с… с… – поклащам глава. – Не помня с кого.
Мъжът посочва стола през бюрото. Знам, че този стол допреди малко не беше там, но не обръщам особено внимание. Отпускам се в кожената му прегръдка. Силна болка пулсира в слепоочията ми. Мислите ми отново се завихрят около образите и фигурите, които видях в коридора. Спомням си табелата на входа, вратата, стълбите, столовете и мокета. Но не си спомням нищо отпреди това. Защо не си спомням нищо?!
Дълбокият му глас ме обгръща:
– Не идваш отникъде, защото аз те създадох, Мартине. Ти си една от моите фантазии и си ми нужен. Както си видял на табелата, която написах, искам да ми разкажеш своята история.
Вдигам глава към него:
– История ли? Аз не помня нищо. Абсолютно нищо.
Усмивката му се разширява:
– Помниш, Мартине. Помниш всичко за коридора отвън. И точно от това имам нужда. Искам да знам как изглежда, кой седи и чака там, кой те доведе при мен – всичко.
Стисвам ръба на бюрото:
– Това е абсурдно. Защо искаш да ти разказвам за коридора, който е зад онази врата?! През него се стига дотук!
– Да, така е, но.. Не мога да обясня напълно. Както не мога да обясня напълно и всичко останало в този свят. Толкова по-различно е от моята реалност.
Изкрещявам:
– ТИ СИ ЛУД! КАКВА ТВОЯ РЕАЛНОСТ?!
Гласът му не се променя, усмивката му не изчезва, погледът му не помръква. Просто седи и се взира в мен.
– Този свят, Мартине, е създаден от мен. Въпреки това много малка част от него ми е позната и тепърва трябва да опознавам останалата. Разказът ти за коридора и за всички там е стъпка към познанието.
Очаквам да не успея да се овладея, но се изправям, без нищо да ме спре, и се приближавам до прозореца. Долината блести с умопомрачителната си красота. Внезапно върху мен пада сянка. От чистото небе се спуска чудовищна фигура. Огромни ципести криле задържат змиевидно тяло. Глава на влечуго, увенчана със закривени рога, се приближава към стъклото. Сърцето ми сякаш спира. Инстинктивно отскачам назад. Спъвам се в крака на стола и политам. Две силни ръце ме задържат. Едва успявам да погледна нагоре. Странният мъж ме поставя на стола. Пръстите му лягат на рамото ми.
– Не се плаши. Това е Силвър. С него сме стари приятели.
Пристъпва до прозореца и долепя длан до стъклото. Чудовището отвън допира димящи ноздри, след което се извърта и се издига на широки спирали.
Гласът ми се връща:
– Видях такова нещо на някои от картините навън!
– Нещо? – Мъжът се засмива. – Силвър е дракон, при това един от най-могъщите.
– Дракон ли? Дракони не съществуват.
Той накланя глава:
– Сигурен ли си? Току-що го видя. – С широки крачки минава зад писалището и отново се настанява в стола си. – Всичко е възможно, всичко съществува в този свят. А сега, моля те, разкажи ми за чакалнята отвън, защото нямам много време.
– За втори път казваш „този свят“… – изведнъж се сепвам. – Чакалня ли?!
Усмивката изчезва:
– Да – чакалня. Да не губим повече време. Това тук е моят кабинет, а отвън е чакалнята. Ти и онези, които са отвън, сте тук, за да ми разкажете своите истории. А аз ще ги напиша.
Въздухът на бюрото се размива и изкривява. От нищото се появява включен лаптоп. Мъжът го премества пред себе си и натиска няколко клавиша:
– Моля те, започвай!
Потресът и изненадата ми се изпаряват. Преди минута видях дракон, а сега от въздуха се появява компютър. Обаче какво толкова странно има в това? Аз дойдох, за да разкажа своята история и точно за това ме моли този странен мъж. Облягам се удобно назад. Обзема ме пълно спокойствие.
– Имам само един въпрос – казвам аз. – Кой си ти?
Мъжът вдига глава. Усмивката отново грее на устните му:
– Аз съм разказвач. Разказвам истории.
Неволно поглеждам библиотеката на стената. Златните заглавия са различни, но имената на автора са едни и същи на всички книги. Мъжът проследява погледа ми:
– Това е една от мечтите ми – да видя библиотека с безброй мои творби.
– Значи можеш да сбъдваш мечтите си?
– Разбира се – отговаря той. – Не се ли опитва всеки един писател да прави точно това?
Кимвам и започвам. Разказвам му за табелата, за вратата, за стълбите, за завесите, за прозорците, за картините, за мокета, за столовете. С пълни подробности му разказвам за сексапилната асистентка, при което той подмята:
– Иска ми се да я видя на живо – Поглежда ме изпод вежди. – Да взема да я извикам при нас, а?
Засмивам се и продължавам. Описвам му всеки един от хората, които видях навън. Мъжът промърморва някакви имена, когато стигам до сляпото момче и медицинската сестра. Разказвам му за появата на превъплъщенеца, за младежа и плачещата му майка. И през цялото време той не спира да трака по клавиатурата на лаптопа. Дори не ме поглежда. Острото му лице е огряно от светлината на монитора и е придобило призрачни черти.
Когато стигам до високата черна фигура до вратата, той махва с ръка:
– Него го познавам, разказвал съм някои от историите му и съм сигурен, че има и още.
Завършвам с влизането ми в кабинета.
Мъжът дописва нещо и рязко затваря лаптопа. Изправя се, заобикаля бюрото и хваща ръката ми:
– Благодаря ти, Мартине!
Не знам защо ми благодари, но думите му ми доставят истинско удоволствие. Аз също ставам и казвам:
– Няма защо.
Той не ме пуска:
– Ако искаш, сега можеш да се срещнеш с брат си.
Брат?!
– Брат ли? – питам го. – Аз нямам брат.
Всичко си идва на мястото. Пъзелът се нарежда и последното парче влиза на мястото си. Приближавам се към вратата, стисвам вълчата глава и казвам през рамо:
– Пак ще се видим, нали?
Той кимва:
– Да, Мартине, пак ще се видим.
Отварям, излизам в чакалнята и затварям зад гърба си. Забелязвам нови посетители, но засега не им обръщам внимание. Сигурен съм, че ще имам достатъчно време да ги огледам и да се запозная с тях. Приближавам се до неподвижния черен силует и се настанявам до него. Като че ли качулката му леко потреперва и той ме поглежда. Подсмихвам се и се облягам назад. След миг идва и красивата асистентка:
– Здравей отново. Не предполагах, че ще се върнеш. Почти никой не се връща отново тук.
Завъртам глава към фигурата до мен:
– Освен него, нали? – Поглеждам я отново и ѝ намигвам. – Той може да е тук от самото начало, но аз имам чувството, че ще остана до самия край.
Тя смръщва леко вежди. Махвам към вратата:
– Той има да разказва още много истории и ще се нуждае от мен.
Като че ли не ме разбира напълно, но кимва и докосва лицето ми:
– Радвам се за това. Искаш ли да ти донеса нещо?
Отново се облягам и ѝ намигвам:
– Вече бих пил една бира.
Тя тръгва по коридора. Ефирната ѝ рокля се поклаща в ритъма на тялото ѝ. Смехът ѝ се носи като призрачен воал зад нея.
