Завършил съм журналистика, на 25 г. съм и пиша приказки.
Ловци на русалки
Един млад гларус, който преди няколко седмици беше свалил и последното перце от бебешката си перушина, стоеше и гледаше морето. Вълните гневно се разбиваха в плажната ивица на Иракли. Птицата направи няколко крачки към водата, но бързо се върна, защото се притесни да не бъде залята. Повтори това упражнение няколко пъти, след което видя как един бръмбар си проправя път през мокрите песъчинки. Дъждът беше спрял и до началото на следващия месец нямаше да започне отново. Жегата, която беше изчезнала за половиния час, през който валя, лепнейки се завръщаше по кожата на всичко живо, което обитаваше плажа. Гларусът ловко изяде буболечката и отново се загледа в морето. Изграчи сякаш за да му се скара, че е бурно и че не му позволява да си хване риба, а после полетя към гората. Там къмпингуващите излизаха от палатките си, за да се насладят на свежия въздух. При тях винаги успяваше да намери нещо за ядене.
– Опъни от другата страна! Не виждаш ли, че е криво?
– Крива си ти, съвсем точно си е! – отвърна Петър спокойно, докато, без да поглежда приятелката си, забиваше колчето във влажната земя.
– Както кажеш, не аз разпъвам палатка от 20 минути.
Тя отиде до него, за да го целуне по врата.
– Но пък и валя, може затова да си толкова бавен. – каза закачливо тя.
– Ако не ме разсейваше толкова, може би щях да свърша по-бързо. – отвърна той и изпъна врата си, за да я целуне, но тя пъргаво му се измъкна и отиде към малкия процеп в дърветата, от където се виждаше морето.
– Виж колко е бурно. Много е красиво! Тук трябва да сложим хамака.
Тя отново отиде до него, седна и го прегърна.
– Чу ли?
Той не отговори.
– Чу ли? – повтори тя.
Петър рязко се обърна и я целуна. Тя се засмя. Тръпчинките на двете й бузи се бяха превърнали в любимото му нещо на света, защото изпъкваха най-ясно, когато тя се усмихваше.
– Чух! А ти чу ли?
– Какво да чуя?
– Че те обичам. – каза спокойно той и започна да забива и последното колче на палатката.
За пръв път, откакто бяха пристигнали, тя замълча. Той усети как липсата на отговор кара корема му да се свие. Тя го прегърна още по-силно. Едвам се долавяше тихо хлипане. Той се обърна и я стисна здраво. Двамата постояха така известно време.
– За пръв път някой ми го казва и аз знам, че е истина. – каза тя. – И аз те обичам! Ох, много съм глупава, развалих момента. Извинявай!
Той я целуна по челото.
– Нищо не си развалила. Спокойно.
Тя се намести в прегръдката му.
– Може би само палатката? – отвърна тя.
– Моля?
Още преди да успее да реагира, тя го бутна към палатката, той се извъртя и двамата се озоваха вътре в нея. Тя беше отгоре му и го гледаше с игрив поглед.
– Някой ден трябва да те науча как да се бориш, защото си много слаб. – каза тя.
– Абе ей… – той понечи да се размърда, но тя сложи ръце на лицето му и го целуна нежно, което прекрати всички опити за борба.
– Виждаш ли, супер слаб. – каза тя с усмивка докато го целуваше.
Стените се бяха запотили, а лекият ветрец, който се прокрадваше през входа на малката палатка приятно галеше телата им, когато чуха някого да си тананика. Петър подаде глава, за да погледне навън. По пътеката до мястото, на което се бяха разположили, минаваше мъж. Той се разхождаше бос, единствено с чифт опърпани шорти и огромен куп съчки, който беше прегърнал така че да скрие изрисуваното му с татуировки загоряло тяло. Когато видя Петър, инстинктивно вдигна главата си, за да поздрави, което развали баланса му и го накара да изтърве товара си. Момчето обу шортите си и излезе от палатката, за да му помогне да го събере.
– Няма нужда. – каза мъжът с лъчезарна усмивка. – Вече пет пъти го изтървам, но ме мързи да отида на два пъти да събирам дървета. Митко съм аз!
– Петър. – отвърна той. – Дай да ти помогна все пак.
По-отблизо мъжът приличаше на герой от приказките. Косата му беше дълга и рошава, на места се виждаха и ситно сплетени плитки. Имаше няколко бели косъма, които го караха да изглежда сякаш вече е обиколил света, но още много му предстоеше. Татуировките му бяха свързани с морето като на гърба си имаше огромна русалка, която беше толкова красиво нарисувана, че сякаш те следваше с очите си. Двамата доста бързо успяха да съберат изпопадалите съчки.
– Благодаря ти, братле! Ако нещо ти трябва, аз съм точно под твоята палатка, само че отдолу на плажа, за да пазя русалките.
И двамата се засмяха.
Петър се върна в палатката. Приятелката му го чакаше гола. Помисли си, че дори и да вали през цялото време докато са тук, нямаше да е голям проблем. Чувстваше се сякаш и двамата са намерили мястото си. Когато излязоха навън, облаците бяха изчезнали, а слънцето залязваше.
– Искаш ли да се разходим по плажа?
– Трябва да съберем дървета за огън. – отвърна Петър. – Не ми се иска да го палим по тъмно.
– Ще съберем, спокойно. Хайде, моля те.
Той склони. За да стигнат плажа, трябваше да минат по тясна пътека, която беше заобиколена от високи дървета, храсти и всякаква друга растителност, която беше достатъчно смела да заживее на брега на Черно море. Птиците и люлеещите се зелените корони придаваха на мястото мистична атмосфера. Дърветата бяха пораснали по начин, който отказваше да се подчини на законите на физиката. Всяко се кривеше по всевъзможен начин в опитите си едновременно да се предпази от ветровете и да стигне слънцето на върха. В края на всичко се виждаше морето.
А то беше бурно. Не беше неестествено морето да се вълнува след буря, но в случая то изглеждаше сякаш копнее за кръв и не крие това по никакъв начин. Вълните се врязваха в плажа и всеки път си прибираха част от него, смалявайки го все повече. Двамата се намираха по средата на ивицата. Точно до последната палатка, която ясно се различаваше от другите, защото беше значително по-далеч от тях и ясно личеше, че е създадена от нечии две ръце, а не е купена от магазина. Около нея бяха подредени най-различни талисмани – от големи до миниатюрни, които образуваха малко дворче. Всичките бяха изработени само от материалите, които морето предлагаше. Петър веднага се досети на кого принадлежи палатката.
– Сега ще те запозная с пича, за когото ти говорех. Да видиш пират. – обърна се той към приятелката си, която в транс се любуваше на гледката. – Митко?
Усети как морето заглуши гласа му, въпреки че той се бе провикнал. Извика още по-силно. Не получи отговор. Приятелката му гледаше към морето.
– Това да не е твоя човек? – попита тя.
Митко излизаше от водата и на гърба си носеше голяма мрежа, пълна догоре с рапани. Той се движеше спокойно, въпреки че вълните на няколко пъти успяваха да го скрият целия. Беше се оставил на морето да го изведе. Отне му цели пет минути да стъпи на сухо. Когато съзря наблюдаващите го с изумление младежи, които го чакаха пред палатката, се усмихна широко.
– Пепи! – провикна се той.
– Човече, не те ли е страх да влизаш в такова море? – попита момчето.
– Страх, страх, като си безсмъртен – от нищо не те е страх. – засмя се той. – Митко, приятно ми е!
Той хвърли мрежата на брега, изпуфтя и подаде ръка на приятелката му.
– Йоана, приятно ми е! – отвърна тя.
– Харесва ли ви „лятна резиденция де Митко“? – попита той. – Сам съм си я правил. И на ураган може да издържи.
– Като собственика.
– Той, собственикът, от всичко по този плаж си е взел малко. Вярно – нищо не може да го събори. – каза гордо той. – Вие какво ще правите тази вечер?
– Нямаме планове. – отвърна Петър.
– Тогава ви каня да изядем тези рапани, защото аз със сигурност няма да мога сам. Хем ще ви разкажа и някои работи за плажа.
– Навита ли си?
– Аз смятах цяла вечер да правим секс, но истории край огъня с пират определено звучи по-добре! – отвърна Йоана.
Петър обожаваше, колко директна и открита бе тя.
– А, моля, моля, пират бях за малко. Вече съм само пазител на русалки. – каза с усмивка той.
– Но първо ще си довършим разходката по плажа.
Петър искаше да прекара още малко време с приятелката си преди слънцето да изчезне зад хоризонта. Йоана помаха на пазителя на русалките, след което продължи да си играе с вълните, които нежно я мокреха. Двамата с приятеля й продължиха по различен пясък в една и съща посока. Тя си играеше с всичко, което привлечеше вниманието й. Косата й беше тъмна, но лятото я изсветляваше и променяше изцяло. Не беше къса и с всяко трепване на вятъра танцуваше. Тя събираше мидички. Дори и морето не беше достатъчно могъщо, за да откъсне погледа на Петър от нея. Под жълтата си лятна рокля беше гола. А роклята бе изпъстрена с капки морска вода. Сякаш беше едно цяло с всяка песъчинка, по която стъпваше. Изведнъж двамата просто се озоваха в края на плажа, а там природата бе присвоила пътя напред.
– Прегърни ме, че ми е стана студено. – каза тя и се сгуши в него.
Той изпълни молбата й без да се замисли. Тя гледаше морето. Седнаха на пясъка и изчакаха слънцето да залезе. Плажът беше красив и на връщане. Митко подреждаше съчки в огнището от камъни, което си беше сътворил в единия край на малката лятна резиденция.
– Охо, моите хора! – възкликна той като ги видя. – Тамън паля огъня.
Йоана го поздрави и седна на пясъка.
– Аз ще отида до горе да взема одеяла и някакви горници, че ще замръзнем дори и да сме до огъня. – каза Петър.
Митко му направи знак да се приближи.
– Братле,… горе…, ако… такова… ако имате нещо за пиене… че не съм кусвал от много време. – мъжът говореше сякаш го беше срам.
– Няма проблеми, разбрах те. – отвърна Петър и сложи ръка на рамото му. – Имаме колкото искаш.
– Ако не е проблем…
– Никакъв, ей сега се връщам.
Петър стъпи накриво в пясъка, залитна и за малко да бутне един от талисманите.
– Опа, да не го събориш, че ще ни намерят бракониерите.
Мъжът отново се съсредоточи в паленето на огъня, а Петър се запъти нагоре по пътечката.
Рапаните, с изключение на някоя и друга песъчинка, която беше останала в тях, бяха страхотни. Единствената подправка, която имаха, беше солената морска вода. Бутилките джин и мента, които смесиха с тоник, също помогнаха всичко да е много по-вкусно. Тримата успяха да изядат малко повече от половината, останалото върнаха в морето. След това чуха подробната история на плажа Иракли.
– Чакайте, чакайте, само да ви разкажа, че се сетих сега , едно време аз, като дойдох за пръв път… Кога беше?! – 1593-та, да кажем… – Петър и Йоана се засмяха. Почти не успяваха да вземат думата, а и не искаха. Димитър разказваше изключително увлекателно. – Ох, вече забравям и за какво дойдохме въобще тука.
– Може просто да ви е харесала гледката. – вметна Петър.
– Не, не, гледки бол като пътуваш. Нямам предвид, че забравям, ами просто толкова пъти съм я разказвал тази история, че вече не помня кое съм добавял за красота и кое е чистата истина. А пък не искам да ви лъжа.
– Спомням си, че луната пак се качваше в небето. Изядена. – каза замечтано той. – Спомням си, на кораба завиждахме на този, който яде толкова много.
Димитър отпи от чашата си.
– Бяхме дошли за лятото… – мъжът въздъхна и замълча.
Йоана и Петър изчакаха той да продължи, но мъжът просто се беше загледал в огъня.
– Йо, искаш ли да лягаме? – тихо попита приятелка си.
– Нека да погледаме още малко луната.
– Гледайте, гледайте. – каза Димитър. – Аз ще се поопъна тук.
Мъжът легна директно на пясъка, сложи блажено ръце под тила си и заспа за секунди. Петър прегърна приятелката си и двамата се завиха с едно одеяло, което беше по-старо от тях, но топлеше като печка.
– Според теб, дали някой ден ще спре да изгрява? – попита го тя замислено.
– Сигурно. – каза той.
– Mоля се да си до мен, когато се случи. – отвърна тя и се намести в него.
Пазителят на русалки сънуваше по-хубави времена.
Корабът, или това, което беше останало от него, започваше да потъва, а с него и пламъците, които го бяха погълнали.
– Ще ми липсва.
***************************************************************************
От екипажа бяха останали само трима.
– Там, където отиваме, няма да ни трябват. – Мехмед готвачът започна да гребе с усмивка. – Сега проблемите ни ще изчезнат с него.
– Очаква ни вечно лято, момчета. – тихо каза морякът със зелените очи, чието име Димитър не можеше да си спомни дори и в сънищата си.
Всички замълчаха. Денят беше хубав и тишината не му пречеше. Морето беше спокойно и вълните леко галеха дървената лодка. Капитанът осъзна, че е целият е в сажди, пусна ръка във водата, загреба и изми лицето си. Въздъхна и се вгледа в приближаващия се залив, след което разгърна пред себе си окъсания празен лист. В единия му край се появи червена линия, която се спря по средата на листа. Остатъкът от нея я последва, докато линията не се превърна в точица. След малко и точицата изчезна. Изведнъж по листа започна да се изрисува залива, който седеше пред тях. Изведнъж изчезна и той. Отново по листа се появи картина. Този път беше плаж, който граничеше с гора. Червената линия отново се появи и се скри между две дървета. Листът отново стана бял. Червената линия започна да се появява в единия край, но капитанът го нагъна и прибра в палтото си.
– Наистина, това е мястото. – каза капитанът и енергично разтърси моряка пред себе си. – Живни малко, де! Онзи старец не е излъгал. Заеби я лодката, ще има и други!
Мъжът пред него се усмихна.
– Така си е.
******************************************************************************
Димитър се събуди по средата на нощта. От огъня беше останало само едно парченце жар, което все още светеше с последни сили. Устата му беше суха, но около него нямаше нищо за пиене. Мъжът се изправи. Лунната светлина караше татуировката на гърба му да придобива най-различни нюанси. Всяка една люспа от опашката на русалката блестеше в различен цвят. Той взе одеялото под палатката, отново легна под звездите, зави се и заспа. Не видя, че докато са се качвали към палатката си, младежите са съборили единия от талисманите.
Йоана се беше свила в ембрионална поза и дълбоко спеше върху гърдите на приятеля си. Той беше свикнал да не може да се движи, когато беше в едно легло с нея и вече почти не се схващаше. Вечерта беше спокойна. На моменти момичето започваше да скърца със зъби, при което Петър я прегръщаше по-силно. Това понякога помагаше. Той леко притвори едното си око, за да види дали ще успее да проследи движението на блещукащите звезди, които се виждаха през малкия процеп на върха на палатката. Заспа няколко минути след това. Звездите продължиха да се движат.
Събуди ги шумотевица пред палатката.
– Тук ли са? – извика някой.
Чу се звучен удар.
– Ще избия целия шибан плаж, ако продължиш да мълчиш!
Петър веднага се облече.
– Не излизай! – прошепна приятелката му и го хвана за ръката.
Той я целуна нежно и разкопча ципа на палатката. От другата страна го посрещна ритник в гърдите, който го върна обратно върху синия надуваем матрак, който не издържа и се спука звучно. Йоана започна да вика. Видя как една мускулеста ръка се подаде през отвора и я грабна за косата. Мъжът с лекота я дръпна навън и тя изхвърча сякаш нямаше тежест. Той държеше пистолет. В другия край на поляната лежеше Димитър. Бе целият в кръв и внимателно следеше всяко действие на мъжа.
– Излизай! – извика нападателят и направи знак с пистолета към Йоана. – Ти, отивай при… онзи!
Петър все още не беше сигурен, че не сънува. Ритникът беше изкрал всичкия му въздух. Нямаше сили да се изправи. Земята му се струваше изключително твърда. Мъжът разклати леко палатката.
– Не ме карай да повтарям, момче!
Петър успя да вдиша. Цялото му тяло се беше стегнало. Въздухът в палатката беше изпълнен с аромата на приятелката му. Той не успя да оцени колко прекрасно беше това. Излезе бавно навън. По другите лагери също се чуваше суматоха. Тяхната палатка не беше единствената нападната. Отпред стоеше огромен мъж, изрисуван с татуировки. Единственото място от тялото му, където можеше да се види истинският цвят на кожата му, бяха двете длани, които изглеждаха толкова големи, че караха пистолета да прилича на детска играчка.
Йоана трепереше и неуспешно се опитваше да скрие голото си тяло с ръце. Сълзите напълно бяха замъглили зрението й, но тя не знаеше как да спре да плаче. Видя как силуетът на Димитър бавно се изправя. Усети как в нея назрява нова вълна паника. Пазителят на русалките се хвърли към огромния мъж. Чуха се два изстрела. Йоана видя как исполинът отиде до безжизненото тяло и леко го ритна.
– Мамка му, сега трябва да го чакам да се събуди…
Йоана припадна.
******************************************************************************
Ставаше все по-гъсто с всяка крачка. Пътят назад изчезна още в мига, в който стъпиха в гората. И тримата мъже съжаляваха, че не са взели провизии. Имаха чувството, че обикалят от седмици, но нямаха представа колко пъти досега е залязло слънцето. Всичко се случваше сякаш наведнъж. Вървяха в абсолютна тишина. Нямаше птици, животни, нито дори вятър. Листата понякога се люшкаха, докато отварят пътя напред и само тогава моряците за миг успяваха да чуят нещо различно от собственото си дишане и сърцебиене. Чувстваха се сякаш са в капан от растителност. Единственото, което ги караше да продължават напред, беше страхът, че ако спрат, ще станат едно с гората. Най-подлудяващото беше, че колкото и да се движеха, не спираше да мирише на море. Сякаш не бяха помръднали от плажа. А продължаваха само напред, водата отдавна трябваше да е далеч.
Капитанът вървеше най-отпред. Главата му беше забита в картата, която постоянно огряваше лицето му с най-различни цветове. Останалите двама от екипажа просто бяха забили глави в земята и внимаваха да не се спънат в нещо, вървейки. Понякога той леко избързваше, сякаш за да се огледа, но около него имаше единствено безкрайни храсталаци. Изглеждаше забравил, че не е сам. И тримата изглеждаха така.
Изведнъж капитанът се спря.
– Пристигнахме. – гласът му звучеше тих и далечен.
Мъжете не реагираха. Продължаваха да вървят. Той застана пред тях и разтвори ръцете си, но нямаше никаква реакция. Мъжете продължаваха да вървят напред. Той бързо извади картата и я сложи пред тях. Цветовете огряха лицата им. В този миг храстите, които ги бяха заобиколили, изчезнаха и пред краката им се появи огромна пропаст, която свършваше със скали, заострени от разбиващите се в тях вълни. От другата им страна имаше колиба, в която се бяха вплели няколко огромни дървета. Те бяха толкова високи, че около короните им се прокрадваха малки облачета, които не бързаха за никъде. Пред входната врата стоеше гларус и любопитно навеждаше глава, докато оглеждаше странните същества пред себе си.
– Божичко… – смотолеви мъжът без име.
– Колко време вървяхме до тук? – попита Мехмед.
– Имам чувството, че бяха месеци…
– Почти половин ден. – отвърна капитанът. – Вие не спирахте да вървите. Бяхте като в транс. – той спря за миг. – А, като се замисля, вероятно и аз, защото не си спомням много от пътуването.
Мехмед погледна надолу. Корените на дърветата се подаваха от няколко места по скалата, преплитаха се и отново влизаха в почвата. Бяха създали мрежа, която се грижеше земята да не се свлече в морето.
– Добре, че все пак спряхме… – каза уплашено той. – Сега какво трябва да правим?
Гларусът продължаваше да ги гледа любопитно.
– Не знам. Картата спря да показва каквото и да било. – отвърна капитанът.
Мъжът, чието име Димитър не можеше да си спомни, тръгна към колибата. Гларусът изведнъж стана враждебен и се опита да го клъвне, при което той леко ритна птицата. Тя изграчи, излетя и се сви наранено на един от клоните над малката къщичка. Мъжът не й обърна внимание и отвори вратата.
Вътре беше много по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Колибата продължаваше дълбоко навътре в дърветата. Представляваше една зала, в която имаше огромна камина, едно кресло пред нея и огромна библиотека, чиито край не се виждаше. Вътре беше приятно топло и миришеше на смолата, капеща от тавана и се събираща се в няколко кехлибарени басейна, които огряваха цялото помещение. Креслото беше празно, а до него стоеше голяма жълта книга с кожена подвързия.
Мъжете внимателно влязоха в колибата. Мехмед затвори вратата след себе си.
– Май намерихме мястото.
Той и се запъти към креслото, за да седне, но преди да го направи, отнякъде чу женски глас.
– Вие, хората, сте много нагли същества.
– Чухте ли? – попита той уплашено.
– Какво да сме чули? – отвърна мъжът със забравеното име.
– Някаква жена…
– Причуло ти се е. – каза капитанът.
– Или пък може би не му се е причуло… – и той чу жената.
Огромният мъж подскочи от уплаха. Гърбът му настръхна.
– И аз я чух! – извика той.
Тримата застанаха един до друг и започнаха да се оглеждат.
– Може да е някаква магия. Това място не може да съществува без магия.
– Прав си… – този път и тримата я чуха.
Изведнъж светлината в помещението изчезна, а пред тях се появи сияеща жена. Русата й коса стигаше до земята и приличаше на сатенена пелерина. Тя си играеше с тънка плитка, която беше вързана с бял конец, който светеше по-ярко от нея. В лице изглеждаше като нарисувана. И тримата виждаха жената на мечтите си. Тя знаеше това и леко им се усмихна.
– Доста нагли същества, както казах…
Мъжете стояха прави и мълчаха като малки деца, които чакат наказанието си.
– Първо ми ритнахте гларусчето, сега сте в дома ми, а да не говорим, че гората ми не е за такива като вас…
Тя отиде до креслото и седна, а камината пред нея отново се разпали, но огънят не огряваше нищо повече от красивата жена пред тях.
– Какво ви води насам?
Мъжете мълчаха.
– Хайде, де! Не хапя. – каза още по-мило тя.
Те се приближиха към нея.
– Чухме, че тук можем да намерим вечното лято. – каза капитанът. – Тази карта ни показа пътя.
– Ха-ха, знаете ли откога търся този пергамент?! – изчурулика щастливо тя. – Сигурно някоя от сестрите ми го е взела и е забравила да го върне. Благодаря ви!
Мъжете се почувстваха така сякаш някой погали душите им. Изведнъж картата излетя от ръцете на капитана и се загуби в тъмнината.
– А сега сигурно ще искате някаква награда?
– Чухме, че тук можем да намерим как да направим така, че винаги да е лято. – плахо започна Мехмед.
– Въпросът е вие тримата какво разбирате под вечно лято?
– Да можем спокойно да живеем на плажа. – започна Мехмед.
– И да живеете вечно, нали?
– Да! – отвърна замечтано той.
– И не искаш да страдаш, нали? И това трябва да го има.
Тя се засмя, когато видя копнежа в очите на хората пред себе си.
– Чела съм толкова много книги и мога да го направя, да. Но сигурни ли сте, че го искате?
– ДА! – отвърнаха и тримата в един глас.
– Тогава всичко по реда си! – извика тя и се изправи пред тях.
Започна бързо да изрежда думи, които не значеха нищо за тримата мъже. Камината отново изгасна и единствената светлина идваше от жената, която ставаше все по-ярка и по-ярка.
– Всичко по реда си! – отново извика тя. – Първо вие двамата ще сте безсмъртни! – тя посочи мъжът без име и капитана.
Те направиха крачка напред. Мехмед стоеше и гледаше като хипнотизиран.
– Капитанът, нали така? – И той кимна. – Тъй като ми изглеждаш като мъж с чест и съвест, а това е странно за човешко същество, … Боже, колко ви мразя… – тя се усмихваше горчиво. – Ти ще пазиш природата, за разлика от другите ти себеподобни.
Атмосферата в колибата ставаше все по-задушна.
– Ти ще пазиш русалките – един изчезващ вид. – жената светеше все по-ярко. – Докато има и една русалка, чието сърце все още бие, ти ще си жив и ще се наслаждаваш на лятото или на каквото си там искаш…
Капитанът усети изпепеляваща болка.
– Тази картина винаги ще ти напомня за какво живееш!
По гърба му се изрисуваха няколко русалки, пред които стоеше красив щит. Болката го накара да се свие на земята.
– Сега е твой ред, ….- мъжът без име усети как гърба му започна да пари.
– Аз не съм сигурен. – отвърна уплашено той.
– Вече е твърде късно. – усмихна се тя. – Ти ще си точно обратното. Ловец на русалки, защото и тях мразя почти колкото хората! – жената отново се засмя. Смехът й беше изключително мелодичен. – Докато сърцето на последната русалка бие, ти ще си жив, но ще живееш на брега като гларусите, които риташ. – тя изцъка с език. – Ако се отделиш от брега или морето за повече от месец, ще изпитваш агония, която ще те кара да се молиш за смъртта. След като уловиш и последната, сам ще решиш дали да умреш, или да продължиш да живееш във вечното лято.
Той усети изключителна болка в тялото си, как потта избива по кожата му. Усети как се изпълни с живот, но губи всяко желание да го живее. И той се срина на земята.
– Твоята картина ще е тази русалка. Абсолютния трофей!
Мехмед продължаваше да гледа жената в очите, сякаш беше в транс и не виждаше какво се случва около него.
А ти, миличък, ти ме обичаш, нали? – той поклати глава. – След като си толкова влюбен… – щастливо като кученце, мъжът очакваше следващите й думи. – ти ще трябва да умреш, за да може приятелите ти да получат наградите си. Съгласен ли си?
– Да! – извика щастливо той.
Приятелите му чуваха какво се случва, но не можеха да направят нищо, защото болката ги бе приковала към дървения под.
– Скачай тогава! – обърна се тя за последно към Мехмед.
– Не, не, не… – тихо повтаряше капитанът.
Един от кехлибарените басейни освети част от рафтовете с книги. Турчинът с вяла походка тръгна натам. Лицето му беше безизразно. Приятелите му отчаяно се опитваха да лазят към светлината и правеха безуспешни опити да го спрат. В звуците им имаше животинска ярост. След като Мехмед направи първата крачка в лепкавия капан, по лицето му се появи блажена усмивка. Тялото му видимо се отпусна и след като смолата мина коленете му, той леко се килна на една страна точно като оловен войник, който се накланя, за да избегне стопяващата жега. Смолата от тавана бавно капеше по лицето му. Жената се изправи и нежно му помаха. Той изведнъж се стегна и отвърна на жеста й с високо вдигната ръка. Всичко се случваше изключително бавно. Той продължаваше да маха. След като главата му се потопи, спазмите на ръката показваха последната искрица живот, докато и последния пръст не изчезна заедно със светлината, която смолата излъчваше.
– А, вие вече можете да тръгвате. Сбогом!
Жената плесна с ръце.
************************************************************************************
Димитър се събуди на плажа. Беше умирал няколко пъти и винаги, когато това се случеше, съзнанието се връщаше към този спомен. Жената пляскаше с ръце и той отново си поемаше дъх. Разликата беше, че вече не изпитваше същата ярост като първия път, когато се събуди след проклятието. След всяко умиране светът ставаше една идея по-сив, а самият той с нищо не се променяше. Никога не беше смятал, че ще завижда толкова много на Мехмед.
Плажът беше празен, а морето – плашещо спокойно. Единствената следa от къмпингуващите, които бяха окупирали огромния плаж допреди няколко часа, бяха изоставените им палатки. Първото нещо, което Димитър видя, беше окървавеното лицето на Петър, който лежеше безпомощно в пясъка и при всяко вдишване от носа му се появяваше балонче с кръв. Капитанът замислено гледаше огъня, правещ татуировките му да изглеждат като живи.
– Трябваше да се занимавам с нещо, докато те нямаше… – каза тихо той.
Димитър се поизправи. До него Йоана седеше безмълвно и отнесено се опитваше да крие голото си тяло с една малко по-голяма тениска.
– Видя ли го? – попита огромният мъж.
Не получи отговор.
– Всеки път потъва по един и същ начин… – продължи той. – Помниш ли как готвеше?
– Няма да ти кажа откъде ще я вземат. – отвърна тихо Димитър.
– Знам, че го вярваш. – мъжът беше значително по-спокоен от момента, в който застреля стария си приятел. – Дълбоко в себе си и аз го вярвам, но и двамата знаем, че ще се пробвам да те накарам… И момчето ще пострада още заради това.
Капитанът се изправи. Оранжевият пламък на огъня правеше трептящата му сянка да изглежда продълговата и три пъти по-голяма от истинския размер на исполина. Димитър се изправи на колене. Ръцете му бяха вързани. Той започна да се доближава към Петър.
– Не, не, човеко, не го прави… моля те… остави момчето на мира. – по окървавеното лице на мъжа се стичаха сълзи. Зелените му очи отразяваха гледката пред него.
Капитанът хвана Петър и внимателно го изправи. Момчето едвам се държеше на крака. Мъжът му подаде вода и попи част от лицето му с кърпа.
– И тримата не искаме това да се случва! – обърна се той към Димитър. – Най-вече момчето! Кажи ми кога ще дойдат да я приберат! – той посочи Йоана.
Петър успя да види това и адреналинът в тялото му още повече се повиши.
– Знам, че е русалка. Знам и коя е майка й. Знаеш ли защо знам?
– Не умряха ли достатъчно хора? – Димитър продължаваше да се моли.
– Точно това е! Достатъчно хора! – той продължаваше да сочи момичето. – Не някакви риби!
– Те са като нас! – извика пазителят на русалките.
– Не са като нас! – изкрещя мъжът и стовари юмрука си в корема на Петър. Йоана изпищя веднъж и после просто продължи тихо да плаче. Той падна на колене в пясъка и положи огромни усилия да не припадне.
– Прав си, не са като нас, не са като нас… – умолително каза той. – Моля те остави момчето на мира. То няма никаква вина.
Капитанът изморено погледна към стария си приятел.
– Просто ми кажи откъде ще я вземат. Искам да се свърши. Просто искам да си отида вече. Ти живей, щом ти се живее. Аз искам да си отида. – той също говореше умолително. – Знам, че тези са последните.
– Това не зависи от нас. – Пълзейки, Димитър се доближаваше към него. Зад гърба си беше стиснал здраво двете си ръце. – Аз разбрах какво е искала да ми каже шибаната вещица. Разбрах проклятието й. Тя просто иска да се унищожим сами и да повлечем всичко след себе си.
– Да, но поне ще се свърши… – вяло каза той.
– Откъде знаеш? – извика Димитър. – Откъде знаеш какво се случва след това? Откъде знаеш, че не е по-добре ние да живеем, отколкото русалките да умрат?
Мъжът стоеше и мълчеше. Докато викаше пазителя на русалките, рязко натисна ставата на палеца си, тя се счупи и въжето успя да се плъзне по изгарящата от болка китка. Той по никакъв начин не разкри, че това се е случило.
– Ти решаваш дали ще й угодиш. – каза по-тихо Димитър.
– Мехмед вече й угоди… Тя уби брат ти… Помниш ли, че ти беше брат? Или и това надживя?
– Човекът от онази колиба умря в морето… – отвърна той.
– Отвращаваш ме… Помниш ли поне, как ти беше името?
Димитър замълча.
– Безволево същество… но пък и аз се отказах да ги пазя… какво ли те съдя. Всяка татуировка е една убита русалка. Не си ги слагам сам. Дори и докато ти пречех ти да ги трепеш, пак излизаха. Аз просто забързах процеса, разбираш ли?
Мъжът извади пистолета си и го насочи към Петър. Димитър напрегна всичките си мускули.
– Ще задам въпроса така. Понеже знам кога се случва по принцип, искам да разбера къде русалките ще си вземат последното отроче от баща му? Те не знаят, нали – че си й баща?!
Йоана местеше погледа си между двамата мъже и плачеше без да има каквато и да било представа за случващото се.
– Няма да питам отново.
В този момент Петър рязко се изправи и се хвърли към пистолета. Чу се кратък изстрел и момчето падна отново на пясъка с дупка в лицето. Йоана се разпищя. Димитър реагира бързо. Хвърли се към мъжа и го бутна на земята. Пистолетът отново гръмна. Пазителят на русалките се насочи към момичето и с цялата си сила я вдигна на крака.
– Бягай в гората! Там няма да може да ни намери! – извика той, след което я бутна към дърветата зад палатката му.
Тя се втурна към дърветата, а той беше плътно до нея. Гората не изглеждаше чак толкова гъста, че мъжът да ги изгуби, но тя нямаше време да мисли за това, нито за падналите клони, които се забиваха в босите й крака. Зад тях мъжът се изправи и стреля три пъти. Пазителят на русалките загърна момичето с тялото си и отново я бутна между две дървета. Единият куршум се заби в рамото му, но той не забави темпото си, докато двамата не се озоваха в пашкул от растителност, който изглеждаше сякаш не може да бъде пробит. Стъпките на преследвача им вече не се чуваха.
– Спри, спри, спри! – извика той на момичето. – Не натам.
Тя дишаше тежко, а ходилата й кървяха. Спря и погледна мъжа.
– Ти… ти… ти беше умрял. – уплашено каза тя и се дръпна леко назад. – Аз те видях. Ти беше умрял. Сега, сега си пред мен. – тя започна още по-рязко да се дърпа настрани от Димитър.
Мъжът не й отговори. Изглеждаше изключително уморен, а лявата му ръка висеше неестествено.
– Спокойно, всичко ще ти обясня.
Момичето се дърпаше все по-назад. Нервно придърпваше вече изцапаната синята тениска, която се беше скъсала на няколко места, но въпреки това все още успяваше да скрива тялото й.
– Ти кървиш. – каза му тя.
Той леко натисна дупката в рамото си и рязко пое въздух.
– Поне куршумът не е останал вътре. – той погледна краката й. – Можеш ли да ходиш?
– Да… – тихо отвърна тя. – Не знам как попаднахме в този капан. Не си спомням как стигнахме до тук.
Йоана пак започваше да плаче.
– Спокойно, тук някъде трябва да има извор, ще си промием раните и ще продължим напред.
– Луд ли си? Как ще излезем от този храсталак? – истерично извика тя.
– Моля да се успокоиш.
Той говореше истински изморено. Седна на един камък и въздъхна.
– Вземи това, аз тази гора я знам наизуст. Нямам нужда да виждам.
Той изкара от джоба си синя раковина, която сияеше като скъпоценен камък. Приличаше на малък пръстен. Момичето внимателно се приближи, взе я и я разгледа.
– Погледни през нея! – каза мъжът.
Йоана сложи раковината пред лицето си и на момента зелените стени около нея започнаха да се отдръпват. Откри се малък път, който се виеше през огромна гора. Дърветата преплитаха клоните си, а по тях подскачаха най-различни животни, които сияеха със своя собствена светлина. Тя никога през живота си не беше виждала толкова красиво място. За миг забрави всичко, което се беше случило до сега, а освен това и да диша. Една огромна птица изчурулика и излетя в далечината. Клонът, на който седеше, се разклати и от него паднаха няколко листа, които изведнъж започнаха да греят в зелено и постепенно загубиха светлината си, докато падаха. Птицата направи няколко кръга около короните, след което се стрелна и без никаква причина се заби в едно червено кръгче, което се движеше по кората на дърво, дебело поне 3 метра. Озова се на пътя, при което недоволно изтръска крилете си и с няколко мощни замаха отново се озова във въздуха, далеч от изумения поглед на Йоана. Тя погледна по-внимателно светещата точка и видя как под нея бавно се движи бръмбър, чиито прозрачни червени крила бяха застанали така, че отразяваха и оцеветяваха светлината, която тяло му излъчваше, карайки го да прилича на странен малък фенер. След секунди той разпери криле и полетя, озарявайки част от околността му. Беше малко по-малък от врабче.
– Ела тук! – извика й Димитър.
Той беше застанал до извор, който нощните светлини караха да изглежда като течно стъкло.
– Какво е това място? – попита тя в захлас.
– Просто гора… Измий се, ще ти помогне.
Мъжът плакнеше с вода кървящата рана на рамото си. Йоана седна на тревата и потопи краката си. Беше приятно свежа и съвсем леко щипеше отворените рани.
– Как можеш да кажеш, че това е просто гора? – попита тя.
– Нямаш представа колко места по света има, които са скрити… и са толкова красиви. – той направи кратка пауза. – Пред тях, това наистина е просто гора.
Двамата поседяха сред звуците на природата.
– Трябва да тръгваме.
Димитър се изправи и тръгна по пътя.
– Въпреки, че знам пътя, ще трябва да ме напътстваш, защото раковината е в теб. Аз виждам само шубрак.
Йоана също се изправи. Краката й не я боляха, а земята беше станала някак по-мека.
– Сигурно имаш много въпроси… – започна той, след като повървяха известно време.
– Честно казано, мисля, че това е сън. – отвърна тя вяло.
Мъжът запази тишина известно време.
– Не е сън. Съжалявам за Петър, наистина не знам как капитанът ни откри. – той въздъхна тежко. – Ти наистина си русалка. А аз… съм ти баща.
– Това не може да е вярно!
– Днес имаш рожден ден. – тихо каза той.
Момичето изглеждаше така, сякаш намираше повече отговори в тишината, отколкото в думите на мъжа.
– Преди 109 години, майка ти ме спаси от удавяне. Беше на твоята възраст. Тогава все още ловях вида ви. Съжалявам, не съм много добър в обясняването.
Той отново замълча.
– Стигнем ли до залива, откъдето ще те вземат твоите хора, всичко трябва да ти се изясни. Ще трябва да ми повярваш.
След тези думи мълчанието съпътстваше цялото им пътуване. Йоана на няколко пъти започваше тихо да плаче, но се стремеше да го крие. Никога преди не й се беше случвало да е толкова щастлива, колкото последния път, когато заспа до приятеля си. Опитваше се да мисли само за това, но колкото и да се стараеше, винаги стигаше до събитията, които я събудиха. При всяко прикрито хлипане сърцето на баща й прескачаше.
Пътят ги изведе до края на гората, където между четири дървета се беше сгушила малка къщурка.
– Излязохме ли от гората? – попита Димитър.
– Да.
Той седна на земята и затвори очи.
– Ще трябва да изчакаш и аз да изляза от шубрака. Ако искаш разгледай наоколо, но не влизай нито в къщата, нито в гората. След десетина минути илюзията ще отшуми и ще продължим.
Йоана се огледа наоколо. Намираха се на нос, който беше висок поне 200 метра. Скалите, където морето се разбиваше, бяха остри и гарантираха сигурна смърт за всеки, който би посмял да се доближи до тях. Корените на гората се показваха на няколко места и сякаш държаха земята над водата. От едната страна на носа се виждаше тясна пътека, която водеше до див плаж в далечината. Димитър поседя няколко минути със затворени очи.
– Хората са много глупави същества, не мислиш ли? – Йоана чу женски глас.
– Какво беше това? – попита тя.
Димитър изведнъж се изправи, но малко преди да успее да мръдне повече, женският глас се провикна.
– Спри! В момента мога да те изритам от скалата, да се събудиш на плажа, а онзи идиот, който бавно напредва в гората – да убие една от последните русалки на света.
Жената се появи пред Димитър. Все още беше красива като в спомените му. Тя се доближи, леко го погали по гърдите, след което наведе глава към него и целуна раната му. Той потрепна, но не посмя да се помръдне от място си.
– Кажи ми защо не трябва да го правя? – продължи тя.
– Защото искам да разбера какво се случва! – извика Йоана и тръгна напред.
Очите й бяха насълзени и объркани. Тя изглеждаше като загубено дете, което вече е осъзнало, че не може да се прибере. Жената гордо изпъчи главата си и започна да си играе с малката плитка на косата си. Под сияйната й лятна рокля тялото й се стегна. Беше с поне глава по-висока от Йоана. Момичето се спря пред нея и, въпреки че я гледаха отвисоко, не прекъсваше контакта със сините очи на жената пред себе си.
– Какво точно искаш да разбереш, малка русалке? – гласът й беше надменен.
Момичето не отговори. Знаеше, че битката е на друго място.
– Вземи мен, аз я доведох тук… – обади се Димитър.
– Млъкни, глупако, теб вече те имам! – жената вдигна заплашително пръста си. – Аххх…
Тя затвори очи и наведе глава. След това по лицето й отново се разля надменна усмивка.
– Добре, ще ти покажа… Ще ти покажа защо си тук. – тя се запъти към колибата. – Хайде с мен.
Йоана и Димитър се спогледаха и послушно тръгнаха след жената, чиято походка напомняше танц. Вътре в колибата беше тъмно. Виждаха се няколко библиотеки с книги, а между тях имаше голямо кръгло кехлибарено огледало. От него идваше единствената светлина в помещението.
– Хайде, русалке, погледни! – изчурулика жената.
Светлината на кехлибара започна да трепти.
********************************************************************************
Ловецът на русалки се опитваше да държи главата си над водата. От всички начини, по които беше умирал за последните 300 години, най-много мразеше удавянето. Болката от пълнещите се с вода дробове беше непоносима, а най-дразнещото беше, че никога не знаеше колко точно пъти ще му се наложи да става храна за рибите, преди да успее да излезе отново на брега. Последният път му беше отнело цели два месеца, за да излезе от Северно море. Добре, че вече в по-студените места не бяха останали русалки. Морето продължаваше да го размята като ненужен боклук. През следващия век мъжът щеше да се удави още само веднъж, но не тази вечер. Той все още не знаеше това. Нито, че това беше последният му лов.
Но пък беше сигурен, че тази нощ в морето има русалки. Само те можеха да накарат водата да се разбунтува, когато няма следа от вятър. Небето беше чисто, луната не беше изгряла, а звездите блестяха така, сякаш са на една ръка разстояние и могат да бъдат докоснати. Мъжът се държеше за последното парче от разбитата си лодка и все по-спокойно приемаше съдбата. Въпреки това все още изпитваше тръпка от това, че е намерил плячка. Чувстваше се доволен от това, че е бил прав да се върне на мястото от където е започнало всичко. Надяваше се само нещата да не станат по-зле.
Изненадващо морето започна да утихва. За минути то се успокои до такава степен, че заприлича на огледало. Мъжът се намираше сред звездите, но знаеше какво се задава. Около него нямаше нищо. Изведнъж усети как покрай крака му мина нещо голямо и изключително бързо. Той напрегна всичките си мускули в готовност да се защитава, въпреки че във водата битката щеше да е доста неравностойна.
На няколко метра от него се появи женска глава. Настана пълна тишина, докато русалката не се осмели да проговори.
– Тук съм, за да ти помогна.
През всичките години до сега ловецът никога не беше разговарял с жертвите си. Никога не беше подозирал, че те говорят езика му.
– Ти знаеш ли кой съм аз? – попита невярващо той.
– Още като сме малки ни разказват за мъжа с русалката на гърба… Но никое същество не заслужава да страда. Ще те изкарам на брега. – гласът й леко трепереше.
– И как мислиш, че ще се случи това?
Мъжът беше загубил всичките си оръжия заедно с лодката. Разполагаше единствено с голите си ръце. Русалката започна бавно да се приближава.
– Стой там! – извика той.
Тя не го послуша.
– Ако исках да те завлека към дъното, щях да го направя без да ме видиш. Подай ми ръката си!
Ловецът нямаше какво да губи и изпълни командата. Тя нежно хвана ръката му и я сложи върху крехкия си врат.
– Сега и другата.
Вече и двете му ръце бяха на врата й. Никога не беше докосвал по-меко нещо. До сега беше пипал русалки единствено, когато те се превръщаха в морска пяна.
– Сега, ако нещо ти се стори нередно, можеш да ме удушиш. И на двама ни животът е в ръцете на другия.
Тя го прегърна и внимателно го понесе към брега. При всяко плясване на опашката й скоростта, с която се движеха. се увеличаваше драстично. Тя беше красива. Той не можеше да определи цвета на очите й, защото беше тъмно и нощното небе се отразяваше в тях. Мъжът бавно отлепи ръце врата й и също я прегърна. Осъзна, че тя можеше да го завлече на дълбини, където главата му да се пръсне преди той дори да си помисли да я стисне за врата. Тялото й беше изключително мощно.
Когато стигнаха брега, луната вече беше започнала да се издига в небето и образуваше златна пътека до тях, която свързваше плажа с морето.
– Благодаря ти! – каза той.
Тя неловко се усмихна и на бузите й се появиха две тръпчинки. Неволно той й отвърна по същия начин.
– Може ли да те попитам нещо? – продължи ловецът.
– Давай!
– Вярно ли е, че когато една русалката… сещаш се… може да стъпи на лунната пътека и да бъде човек за една нощ?
Тя се поколеба преди да отговори.
– Вярно е.
Човекът я хвана за ръката и нежно я придърпа към себе си. Докато се рееха сред лунната светлина, той не откъсваше поглед от очите й. Изведнъж тя сякаш започна да изкачва стълбище. Пред него постепенно се откриваше голото й тяло, а от опашката нямаше и следа. Той гледаше в захлас. Върху водата вече стоеше жена, а не русалка. Изведнъж тя потъна. Той бързо я сграбчи и отново я извади на повърхността. Тя си пое дълбоко въздух. Гледаше изплашено. Той я целуна…
– Ти ще си ми първият… – каза тя, когато луната вече беше преполовила пътя си към хоризонта.
Водата беше приятно топла и нежно галеше телата им. Заедно с първите лъчи на деня, той излезе от водата сам. Знаеше, че ще трябва да чака цяла година, преди да успее да я види отново, но времето отдавана беше спряло да има значение за него.
Заживя на този плаж. Когато я видя отново, на пъпа й имаше обеца с малка перла, която светеше като звезда. С всяка година перлата започваше да става все по-ярка. Двамата прекараха 90 вълшебни вечери заедно, преди да се роди Йоана.
– През първите 18 години тя трябва да живее на сушата – каза му русалката, когато я донесе.
Тя изглеждаше изключително изплашена. Когато му поднесе дъщеря им, ръцете й трепереха. Малкото бебе по нищо не приличаше на русалка. Единствената разлика между нея и човешките деца, беше размера й. Новороденото беше поне два пъти по-малко. Изглеждаше изключително беззащитно.
– Надявам се да я видя отново. – русалката погали главата на бебето.
– След година. – отвърна й той и я целуна.
Тя просто се усмихна горчиво.
– Някой е започнал да върши твоята работа. – тя направи кратка пауза. – И явно е по-добър от теб. Вече останахме съвсем малко.
– Кой? – изненада се той.
– Не зная. Обичам те! Пази се и най-вече нея!
Луната вече изчезваше. Тя го целуна и влезе във водата. Плуваше с лице към брега , докато той не изчезна в далечината.
През следващите месеци човекът постави специални талисмани из плажа, който го криеха от всеки, който иска да го намери. Йоана беше здрава и обичаше да гледа морето. Беше му изключително трудно да гледа дъщеря си на плажа. Често не спеше, за да бди над нея. Страхуваше се, че е изключително неподготвен, ако нещо се случеше.
След година русалката не се появи. Мъжът всяка вечер стоеше на брега и се оглеждаше за нея. Детето вече по нищо не се различаваше от човешко. За съжаление обаче започваше да става летаргично. Мъжът не знаеше какво да направи. Когато една вечер детето заспа и на сутринта едвам дишаше, той я взе и я закара в болница. Там закрепиха състоянието й. Той успя да издържи два месеца до леглото й. След това осъзна, че не може да я отгледа.
Знаеше, че тя трябва да се върне на този плаж, за да стане русалка. Беше готов да я чака. Вечерта, когато я изостави, започна да пие. Същата вечер морето беше бурно. Духаше вятър, който накланяше дърветата сякаш бяха стръкчета трева. Въпреки това в омагьосаната гора беше спокойно. На него това не му харесваше. Той излезе в бурята. Вятърът враждебно го буташе към морето. Той не се дърпаше.
Ловецът на русалки потъна в него завинаги.
*********************************************************************************
Пазителят на русалките плачеше. Кехлибареното огледало се втечни и като огромна капка цамбурна в дупката под него. Продължи да свети с нежна светлина.
– Явно съм грешала за теб. – по лицето на сияещата жена се четеше изненада. – Аз мислих, че просто си се отказал да ги ловиш, а ти си бил влюбен. И то истински.
Йоана стоеше безмълвно. Всичко това й беше дошло в повече. Беше получила много повече въпроси, отколкото отговори.
– А ти… ти приличаш на майка си! – засмя се жената.
– Зла вещица… – просъска Димитър.
– А, а, а, не така! Защо трябваше да го казваш това? – жената бързо направи недоволна гримаса.
– Защото е така. – обади се глухо и момичето.
Жената завъртя очи и изпуфка раздразнено.
– Боже, колко сте скучни и двамата. Реших! Няма да ви помогна. – Тя направи знак с ръка. Йоана и Димитър затаиха дъх. – Но няма и да ви преча. Интересно ми е какво ще се случи – дали любовта ще доведе до нещо добро поне веднъж в този живот.
Жената се засмя. Двамата се спогледаха шокирано.
– Какво се гледате? Не бях ясна ли? – тя им помаха, сякаш ги пъдеше. – Убиецът на майка ти ще е тук след точно 5 минути и си води компания, а русалките чакат в скрития залив да дойде времето да те вземат. Можете да ги изненадате. Или да ги изненада той, не знам. Едно от двете неща ще се случи.
Мъжът и момичето не чакаха второ подканване. Веднага се запътиха към вратата, но жената се провикна след тях.
– А, и…, Димитър, – той се спря. – преди години проклех мъжа, който влезе тук, но не и теб. Мисля, че той ще загине, успееш ли да спасиш дъщеря му, а ти ще си свободен. Надявам се, ме разбираш.
Мъжът кимна отнесено с глава и продължи напред. От много време насам беше спрял да се интересува от това какво ще се случи с него.
Двамата с Йоана се затичаха към пътеката, която водеше до плажа от южната страна на носа. По нея обаче можеха да вървят единствено бавно един зад друг, защото беше изключително тясна и стръмна. Скалите под тях изглеждаха зловещо. Когато преполовиха тясната пътека, видяха, че капитанът, заедно с още десетина човека, е точно зад тях. Той се движеше много по-бързо и устремено от другите.
– Побързай! – извика Димитър.
Беше й изключително трудно да се движи. Пътят бе мокър. Тя чувстваше краката си дървени. Главата й беше замаяна, а въздухът ставаше все по-тежък с всяка изминала секунда. Въпреки това момичето положи всички усилия да бяга леко по смъртоносната пътека. От тук можеше да види русалките, които се бяха събрали около скалите край брега.
– Скрийте се! – извика им Димитър и започна да ръкомаха.
Една от тях го видя и привлече вниманието на другите към случващото се на скалата. В този момент капитанът направи знак на хората си, те се спряха и откриха огън към русалките. На мига на няколко места водата се разпени. Чуха се писъци, след това оцелелите митичните същества се скриха в морето. Капитанът изрева от болка. По последната му останала кожа се появиха 3 нови татуировки, но това не забави темпото му.
Димитър и Йоана стигнаха плажа.
– Влизай във водата. – там ще си в безопасност. – Спаси вида си!
– Но, аз не знам… – Йоана сякаш се вцепени.
– Бързо! – изрева Димитър.
Капитанът започна да стреля и идваше все по-близо. Димитър побягна заедно с момичето, като се опитваше да я пази от куршумите, които се забиваха в пясъка. Един попадна в крака му и той се строполи малко преди тя да докосне водата. Видя как старият му приятел идваше все по-близо. Ужасът, че ще се провали, изпълваше душата му. Отчаяно започна да замеря с пясък наближаващия убиец, но той подмина мъжа сякаш не съществуваше. Въпреки това вече никой не можеше да спре младата русалка да се спаси.
Първоначално нищо не се променяше. Йоана драпаше във водата, която вече беше до кръста й. Въпреки всичко, което се случваше, тя изпитваше облекчение. Сякаш морето не й пречеше по никакъв начин. Колкото по-навътре влизаше, толкова повече се засилваше чувството на свобода, което цял живот й беше липсвало. Тя се гмурна, а след нея опашката плясна и изчезна.
Хората на капитана продължаваха да стрелят, но той спря и бавно се приближи до стария си приятел, който лежеше на пясъка.
– Ти се провали, приятелю… – каза Димитър.
– Знам. – отвърна глухо той.
– Знаеш, че тя ще те накаже, задето доведе хора в гората й, нали…
Капитанът насочи автомата си към главата на Димитър и стреля веднъж. Нямаше желанието да говори. Нямаше желание за нищо. Неговите хора изведнъж престанаха да стрелят. Той седна до безжизнения пазител на русалки. Последният, който някога щеше да се роди. Загледа се в морето.
Поседя така няколко минути преди да види сиянието на жената да се отразява в спокойното море. Вечното лято за него приключи.
