Часовникът е спрял и чувам само тежкото му дишане.
Не мога!
Пръскам се!
Чутовен глас зад врата крещи.
Кани се да влезе и казва, че ще помогне.
По-силен е от вятъра, по твърд от скала.
Чакай!
Навън вали, няма как да отворя, защото заедно с него в жълтия хол, ще нахлуят сиви облаци и черен дъжд. Не ме чува, а шума отвън заглушава крясъците ми.
Часовникът е спрял.
Чайникът крещи, че водата е вряла и мога да си направя чай, а на мен ми се пие нещо силно, по-силно от него. Горещo кафе от джаз, коняк и шоколад. По стените се разлива лепкавата смола на спомените.
Оцветява всичко в черно и тук-таме излизат катранени ръце, лица и емоции.
ВЯРА!
Знам, че в този момент ми трябва тя и малко МИЛОСТ, но нямам сили да ги проявя.
Чупя се!
Светкавица пада наблизо, а аз се чупя на парчета евтин, син порцелан.
Дишам, вдишвам кафето с коняк от джаз, коняк, шоколад и цигарен дим.
Труповете на вчерашния ден и всички останали дни лежат в задния ми двор и ако не е силната миризма на мухъл от застоялия ми живот, ще мога да усетя дъха им на разложено.
Иначе все още чувствам, поне с това мога да се похваля. Чувствам как часовникът е спрял, чувствам как в окото ми се е загнездил образ, който мога да видя само в огледалото и той е толкова млад и красив, че не смея да го погледна. Чувствам как цвят от орхидея е залепнал върху устата ми, а красивите ноти от танго галят дланите ми, а няма кого да докосна, за да ги споделим.
Крещя от ужас пред стена с тапети от цветя и дантели, а срещу мен е насочен юмрук, който чака подготвено и сигурно да ми разбие и малкото останали зъби.
Красиви странници ме канят да ги последвам, без шапки и гологлави, но знаещи как да се движат сред тълпата, сякаш играят шах, без да губят.
Стани!
Ставам и настъпвам. Крака, пръсти, его и сексуалност. Докосвам потни ръце, сухи устни, редки, мазни коси, сочни надежди и усещам как спирам вълните с тяло.
Зад мене е пенливо и живо, пред мен пясъкът е мокър и изсъхващ.
Лежа по средата на тук и там, а часовникът е спрял и чувам само тежкото му дишане.
