Владимир Илиев Илиев е роден на 18 февруари 1999 г. в град Карнобат. Координатор е на БМЧК – Карнобат.
Две години подред е лауреат в конкурса на фонация ,, Комунитас” – 1000 стипендии. Има първо място с разказа ,,Залък страница на ден” в националния конкурса на БНТ И МОН – ,,Вдъхновителите” . Първо място с разказа ,,Десет кила свинско и трюфели” на Фондация ,,Братя Мормареви”. Първо място в Националния конкурс ,,Вълшебният свят на Ангел Каралийчев” с разказа ,,С дъх на пролет”. Специалната награда на литературно списание ,,Море” в международния конкурс ,,Изкуство против дрогата” с разказа ,,Реквием за две огледала и една бананова торта”. Специална награда в конкурса ,,Душата на един извор” с разказа ,,Не изнасилвайте розите”.
“Литературата е моята страст. Начинът, по който тълкувам света около себе си. Литературата е моят психолог. Обичам да пиша разкази и стихотворения. Носител съм на много награди от международни и национални литературни конкурси, но най-важното за мен е – чрез творчеството си да вълнувам душите на хората.“
Десет кила свинско и трюфели
(Аз, плодът)
разказ
Аз струвам 18 000 лева. Аз съм плод поставен зад прозорец в стената. Българско производство. В лъскав магазин ли? Не.
Нямаш право да ме докосваш. Трябва от пръв поглед да ме избереш. Иначе рискуваш цялото ми съществуване. И като нищо мога да се превърна в зеленчук. Бракуван. Незабележим. Гниещ. Още неузрял. Рискуваш и да промениш местонахождението ми. Бързо ще се превърна във внос. Може би за Гърция. Или за Италия. Още ли не си разбрал кой съм аз? Побързай, защото срокът ми на годност изтича. Тик- так, тик- так. Черен контейнер или кошарка в синьо ще е леглото ми?
Това съм аз. Дете за осиновяване. Купуват ме на едро. Продаван от дребни душици. На хора с големи сърца, но със скъсани джобове. Колкото съм по-малък, толкова съм по-скъп. Алчността е бездна. Една душа не може да я запълни. Аз съм просто стока. Един от многото.
Купиха ме малко преди първия ми рожден ден. Тогава съм тежал девет килограма, което прави две хиляди лева на кило. Колкото десет килограма черни трюфели(при това сравнително евтино) или десет килограма био свинско от щастливо гледани прасета, хранени с обогатени жълъди и нежно умъртвявани на симфонична музика.
Изгодна сделка съм бил. Вместо суета в самотата родителите ми са избрали да си купят мен. Защо са ме избрали? Защо толкова не са можели да чакат? Защото за тях аз съм бил дете. За тези, които ме продавали – вещ. Да бяха откраднали едно от улицата, щеше да е по-лесно, но те са избрали мен. За да не чакат за друго, са дали всичките си пари. За мен. Осемнайсет хиляди може да са малко пари за някого. Но не и за родителите ми. Баща ми е бил болен, а толкова е искал да има син. Затова са теглили заем. Да може да ми се порадва поне година- две. Той вече е в Рая. А майка ми всеки месец още погасява радостта му в банката.
Майка ми. Моята майка.Чувах(и все още чувам) как я питат:
– Дали ще излезе стока? Венците му да не са сини? Боже, не те ли е страх какво ще излезе от него като порасне?
От малък знаех, че съм стока. Затова се ядосвах на коментарите, че няма да изляза стока. Какво съм разбирал тогава? Какво разбирам сега? Още усещам тежестта на етикета си, който е здраво закрепен на челото ми. Всички ме гледат с жестоко сухи очи и не зад гърба ми, а целия ме полазват съскайки:
– Горкото дете – храненик, купен, осиновен, изоставен.
Добрите мили съседи и добрите мили роднини. Кой няма такива?
Аз струвам 18 000 лева. Толкова поискаха. За толкова ме купиха. Такава бе цената ми. Като за качествен плод. Доказано здрав. Синеок и бледолик. Бели зъби, розови венци. Всъщност, имал съм едва осем зъба, когато през стъклото между четирите болнични стени са ме показали на майка ми и баща ми. На купувачите. Усмихнал съм се с тези няколко зъбчета, цъфнал съм с целия чар на слабичко бебе с поглед на възрастен и душа, която току- що се е открила.
Харесали са ме отведнъж. Завинаги. И са броили парите. Не съм питал на кого. Имената на подобни търговци имат елегантни светещи табели пред домовете си и скъпи визитки с рогати букви и няколко лесно запомнящи се телефонни номера на тях.
18 000 са жителите в града, където живея. Как това да не ми е любимо число? Толкова могат да са само една трета от запалянковците на футболен мач в Южна Америка. 18 000 километра е разстоянието от моя град до далечна Нова Зеландия.
Лотарийни билети на стойност 18 000 лева се издраскават от 6 000 човека за около десет минути. Това кратко време са имали моите осиновители да решат купуват ли ме или не. Без да знаят дали печелят или билетът им е с вечно право на участие в шоуто на осемнайсет хилядната публика в града ми.
Аз, плодът, съм в светлината на прожекторите. И грея. И топля. Осветявам звездите на всички купени и продадени бебета. И съм щастлив плод. И съм много жив.
Покланям се с неочаквана благодарност на ококорената публика и една жена без име се разплаква с глас. Хълца и в настъпилата тишина се чува как сълзите й се удрят по белите й обувки. Дум- дум- дум. Градушка от плач. Без опрощения.
Аз, плодът, напускам сцената и знам, че у дома в кухнята мама ми е направила любимите печени кренвирши с кашкавал. Нито са био, нито са изровени от трюфелни кучета. Кашкавалът вероятно е недозрял. Като мен.
Обаче в кухнята на мама всичко е безценно. Там съм синът, който през отворения прозорец посреща живота.
Навън момчета с кални кецове играят късен футбол, а от съседски телевизор обявяват поредния участник, спечелил от лотариен билет. И Нова Зеландия не е толкова далече, ще отида там някой ден.
Но сега ще изям любимата си вечеря от кренвирши с кашкавал. И ще благодаря на мама. И на Господ. И на безименната жена с мокрите от сълзи бели обувки.
