Мартин Маринов e автор на книгите: „13 етюда за надеждата“ – сборник разкази, „Тъмния ъгъл на храма“ – роман, „Блян“ – роман, „Дуенде“ – лирика и проза, „Булото“ – роман, две издания, „Силуети“ – сборник разкази, „Играчки от кал“ – проза и др.
ВЪЛЧИЦАТА
Преди години. Привечер. Все още уж е светло, но тъмното напредва бързо. Слязох от автобуса от Силистра, за да продължа пеш до моето село, на 8 километра от главния път. За зимата две думи: Дунава замръзна. Студът е единствената материя, която остава в пространството след 18 часа вечер. Нищо, никой не се движи в никоя посока – ледена епоха…
През лятото 8 километра се изминават с умерен, пеши ход, при нормално движение за около час и половина. През зимата тази цифра е друга – всички предварителни сметки са грешни. От селото, където слязох от автобуса, до моето, с изключение на два стръмни и дълги баира – когато се излиза от чуждото село и после се влиза в моето, – пътят е равен като добруджанска нива. Само на две места встрани от пътя има малки горички, залесени с млада акация. Изпитанията са само двете стръмни крайности. Като си увих главата с предвидливо сложения в чантата шал, и се наведох напред, с походка на пингвин тръгнах срещу бръснича – вятъра. Улиците бяха пусти като сърце на изоставена жена. Преспите, от двете страни на пътя, се извисяваха внушително като леден кордон. Високи колкото мен. Когато стигнах върха на баира, видях че пътят напред вече е завят. Спрях да размисля, обърнах се назад, към останалото в ниското чуждо село, в което лампите вече светеха и разбрах, че назад път няма. Както нямаше и напред, но трябваше да продължа. Майка ми знаеше, че съм тръгнал. Продължих да се придвижвам с усилие, крачка по крачка, снегът стигаше до коленете и не можеше да се върви бързо. На високото вятърът беше двоен. Трябваше да си измисля някаква загадка, за която да мисля, докато вървя, за да не мисля за дългия път, който ме чакаше. Избрах си вятъра: никога не съм знаел какво представлява и кому е нужен, нито как се образува и появява на определени места. Ето сега например, ако нямаше вятър…
Долових го с осезанието си, което понякога, в опасност, се появява като предвидлив пастир да завърне стадото. Някой вървеше след мен… Обърнах се бавно, в редкия още мрак, и го видях: на стотина метра назад в равното, светло снежно поле, като силует на малка черна пластика, се открояваше… вълк. Прокоба. Само няколко пъти преди това бях виждал, но от прозореца на колата и то много далеч от пътя – глутница, проточила индийската нишка през полето, което водеше навътре в Делиормана, към гъстата гора. По моя път, освен двете малки, редки горички от акация, друго привлекателно место за тях нямаше. И все пак познавах фигурата и онова, което я различава от кучето: гръбнакът на вълка е силно, хищно извит в горната част на тялото и главата обикновено стърчи нагоре – той души непрекъснато. През лятото овчарите бяха убили един мъжки и го бяха проснали в центъра на селото – с гордост и задоволство. Бяха видели обаче и майка с 6 вълчета, които не бяха успели да убият. Дълго говореха в кръчмата за това. Навярно майката вървеше след мен. Стоях в снега и почти парализираното ми съзнание се опитваше да съобразява. Нищо не можех да направя – гледах безсмислено назад, към вълка, който се открояваше като сянка върху белия саван. Все още беше далеч. Поех бавно, като внимателно, предпазливо поставях първо единия си крак в снега, после другия – сякаш се опасявах да не вдигам шум. Наближавах първата горичка и това, неясно защо, ми вдъхваше някаква въображаема увереност, сякаш там щеше да ме чака заредена пушка. Внушавах си, че не изпитвам страх, защото зная, че хищните животни долавят това от голямо разстояние и то ги насърчава. Истината е, че изпитвах. Като повървях малко, спрях и внимателно се извърнах, да видя дали върви след мене. Спря и той. Стори ми се, че разстоянието помежду ни е леко скъсено: опасностите винаги се самопреекспонират. Обърнах се и продължих, видях и горичката и това ми вдъхна още малко кураж. Вече знаех какво ще направя: щях да отчупя дебел клон, тъй като нож нямах. С тояга в ръцете щеше да е по-различно. Но знаех, че ако вълкът реши, изходът няма да е в моя полза. Така и направих. Откърших нисък, дебел клон – младата акация е крехко дърво, – скъсих го до метър и половина и излязох пак на пътя. Силуетът на вълка се бе приближил още малко. Тръгнах. Извърнах се и през рамо видях – тръгна и той. Намирах се горе-долу по средата на пътя. Вторият пояс с другата горичка беше непосредствено преди селото. Помислих си, че ако стигна до там, вероятно ще се избавя. Нямаше никаква логика в това, но си го помислих с услужливата сигурност на корабокрушенец, който си мисли, че дъската към която плува, ще го спаси. Напредвах, подпирайки се на пръта и представяйки си срещата с вълка, който ако реши, щеше да скъси разстоянието помежду ни за около две-три минути, или дори още по-бързо. Непрекъснато се питах защо все още не напада? Няколко пъти се извръщах назад, не рязко и не изведнъж – резките движения са опасни, – и виждах как сянката спира, когато аз спра и тръгва отново, когато аз тръгна. Зловещо дебнене, което продължаваше вече повече от час. Влязох пак в горичката над селото, което вече се бе появило със мижавите си светлинки някъде напред, но вече близо и като се подпрях на една акация, под прикритието на дърветата, се загледах назад, към преследвача. Стоеше все така на пътя, или може би сред нивите, тъй като пътя не личеше, Не помръдваше. Силуетът му, зловещ щрих върху блестящия сняг, напомняше куршум, който може да полети всеки миг. Но близостта до селото беше намалила малко страха, който беше изпълнил главата, дробовете и сърцето ми: представях си кървавата маса, която щеше да остане от мен след съприкосновението. Прогоних гледката и продължих. Спусках се вече по баира и реших да погледна за последно назад. С изумление видях, че силуетът го няма. Вглеждах се напрегнато и почти недостоверното му отсъствие ме изплаши още по-силно, защото си помислих дали не е някъде пред мен, избикаляйки отнякъде. Взирах се като слепец в тъмна стая (бялото на снега бе унищожило половината от зрението ми) и исках да открия сянката. Нямаше го никъде наоколо…
Влязох в селото и първо отидох в кръчмата. Тръшнах се върху първия стол до вратата и веднага извиках на кръчмаря да ми донесе една двойна ракия във водна чаша. Донесе ми и седна при мен на масата.
– Откъде идваш по това време, няма път за никъде – рече той и ме изгледа изпитателно.
– От Венец, пеш – отвърнах и с трепереща ръка отпих от чашата. – Изморих се.
Някой го извика и той стана от масата. Преди да тръгне ме изгледа с кривогледите си очи и нелепо ухилен, каза: – Извадил си късмет, вчера правиха хайка за онези вълци, дето се заселиха тука миналата година. Убили малките, а майката само ранили… -Скоро ще и видят и на нея сметката. И се отдалечи към съседните маси.
Допих ракията, станах и си тръгнах. Разбрах, че ранената вълчица беше кретала след мен и ранена, не се беше решила да ме нападне. Нямаше защо и да го прави, щом бяха убили малките и. Помислих си дори, че докато е вървяла подире ми просто е търсела помощ. Нещо се пречупи в мен, сякаш някой измете от главата ми тежката гледка със следващия ме вълчи силует и виждах само убитите и рожби, които замръзваха далеч от вълчицата някъде в ледената нощ. Мъртви.
Прочетете още: Белетристика Фотофорум
