Счупен часовник
Момчето, което ми донесе слънцето. Искам да поговоря за него. Познавам го, защото той не бягаше в началото. Беше като минзухарче, което се надига в снега и започва да грее. Отвори се за прегръдка и махна бариерата, която отделяше моя от неговия свят. Предпазливо се насочи към мен, любопитен какво се крие зад бронята ми. Страхове или решетки, които чакаха присъда, за да затворят вътре нещата, да ги изгубят завинаги…Понякога го режех с нож, но той устояваше. Разсякох го наполовина с брадва, но той събра двете си половини и усмихнат каза: “Правиш глупости”. Развалях го като пясъчен замък, оковавах го с каторжническа верига…Ако се доближеше до мен, се затварях като лале. Нито можеше да види красотата на моя свят, нито уродливата му гротеска. Сърцето му беше чисто, неопетнено от агония, девствено за отчаянието. Не разбираше сложността на моите преплетени мисли. Някои от тях му връзваха ръцете, други му запушваха устата. Като горски нимфи, които мамят дърварите…. Лекомислено развяващи коси сред тревите. Тогава го отблъсна моят страх, толкова нелеп и безумен, че той се преви надве и затвори очи. След това вече не ме виждаше. Аз се превърнах в точка и после споменът за мен се загуби.
Плувах в океан от съмнения, страстите ме дърпаха към дъното, без да забележа колко далече е той от мен вече. Аз го виках, защото знаех, че неговата топлина е единственото, което можеше да ме разтопи, неговата прегръдка да ме защити и неговият глас да ме събуди… Но той не беше там. Вместо него се издигаше голям камък, на когото колкото и да говорех, думите рикошираха на всички страни и ме удряха отново и отново.
Момчето, което можеше да ми подари слънце. Това беше той. Слънцето бавно се разля на малка локва, която той прескочи и си тръгна. Не се нуждаех от неговата прошка, макар, че му се молих, да забрави, че аз сама развалих всичко. Но не него исках да накарам да забрави, а аз , аз исках да забравя. Тогава, когато той още не ме познаваше, не знаеше колко се нуждая от него, може би щеше да ми даде своята светлина, да я имам за миг преди да продължи нататък. Той търсеше нещо истинско, нещо което да пробуди пламъка в кръвта му, което да го погълне дълбоко, за да може да намери себе си. Бяха го ограбвали частица по частица, докато разбере, че вече няма какво да даде. Но търсеше онази единствената, изтъкана само от светлина, без сенки, горда и силна като него. Някъде там в истинския свят, където вече не съществувах. Защото се бях предала на илюзиите. Погледна ме още веднъж, аз не горях, напротив, аз просто се самоунищожавах като взрив и разпръснах върху него своите отломки.
И той стоеше там. Без да разбере каква сила го кара да гледа как аз сменям цветовете си, разливам се като вода и потъвам в плитчините. В ума му това, което правеше не беше редно, защото нямаше смисъл, неговата чиста логика се сблъскваше с хаоса на моите емоции, в които той не намираше и зрънце истина за себе си. Объркан още от самото начало що за същество съм аз, той продължи да ме гледа както дете гледа странна буболечка в ръката си. Можеше да я стисне и да приключи с нея само за секунди… Но неговата ръка беше топла, той беше държал слънцето…. и ме докосна. В мига, когато аз усетих, че той няма да ме убие, аз забравих за себе си и го нарекох мой спасител. Ох, ако можеше всичко да е по-просто! Нещата да бяха безгрижни като водни кончета, танцуващи във водата, мимолетно докосващи се, докато се появи слънчевия лъч, който ги разделя… И толкова.
Недоумяващ, като дете току що разхвърляло пясъка, той се огледа и ме видя, свита в краката му, да шепна безсмислици, а чистият му смях се превърна в думи и той каза: ” Само калчища имаш в главата си!”
Както го гледах, засмян, а зелените му очи се стрелкаха като на дива котка, ми се стори, че …той сякаш беше забравил. Тогава аз се усмихнах, докоснах стената между нас с ръка и отговорих: ” Вече не!”.
Прочетете още: Белетристика Фотофорум
