Рекламата на „Счетоводна къща Минков” гласи:
„Не ви излизат сметките? Оставете ги на нас!”
Естествено, работата изискваше съсредоточеност от служителите и собственикът на къщата г-н Минков беше забранил всичко, което може да ги разсее. След пет години напрегната работа обаче, не можеше да бъде обвинен, че самия той се е разсеял за малко. Така че, в петък сутринта, когато изпрати съпругата си до Париж, подарък за петдесетия й рожден ден, а към обед във счетоводната къща влезе притеснена клиентка, той прикова сините си очи върху нея. Щом разбра какво не е наред в сметките на младата дама, както винаги посегна към телефона, за да я насочи към някой от подчинените си, но не беше достатъчно бърз. Отново прикова сините си очи в клиентката и не пропусна нито една подробност. Искам да кажа, нито една подробност, дори и изпечен счетоводител като него, не би могъл да пропусне, но това не променяше неприятните факти в счетоводството ѝ. Естествено, напрежениетто от притеснената клиентка беше огромно и то премина в г-н Минков. Следващите минути бяха фатални и за двамата – личния му автомобил ги откара до малък крайбрежен хотел за няколко дни над счетоводните книги.
Макар г-н Минков да имаше пари, всяка стотинка от тях му беше скъпа и това пораждаше известна ненавист у съпругата му. Трябва да му се признае обаче скъпата гривна, която подари на притеснената клиентка. Екскурзията до Париж на съпругата му за рожденния й ден, всъщност беше награда за работата й в счетоводната къща. Знаете как е на екскурзия – разглеждане на забележителности: катедрали, художествени галерии, ходене по молове, пазаруване… Последната вечер обаче съпругата му се отдели от групата и седна да изпие чаша калвадос в едно от бистрата описани в „Триумфалната арка” на Ремарк. Хареса й не само калвадоса, а и музиката. Преживяното в бистрото се оказа нещо непредвидено за г-жа Минкова. И най-интересното бе, че тя не го търсеше. Ясно е, че в тълпата влизащи и излизащи мъже през вратата, щеше да й бъде трудно да открие именно онзи, който би могъл да бъде причина за някакво удоволствие. В крайна сметка мъж от тяхната група, отзовал се като нея в бистрото, просто й го сервира на готово. Тя трябваше само да приеме. В началото сякаш не намериха език, на който да заговорят, за да си кажат нещо. Оставиха се на езика на зазвучалата мелодия, която им подейства дори с диезите и бемолите, а в блус като този те бяха в изобилие. Започнаха разговор и така изминаха почти три часа, докато нещо у г-жа Минкова призова за тръгване и ставането й прекъсна поредния блус между ре и ла бемол, а кой обича дисонанса! Тогава мъжът направи нещо, което в действителност си беше съвсем очаквано – покани я да прекарат заедно нощта. За някои от вас това предложение може да предизвиква завист, по сметките на г-жа Минкова обаче започналото познанство с фа диез, стигнало до горно ла, трябваше да приключи. Колкото и да ѝ се искаше, колкото и да пресмяташе поканата, подавайки ръка, каза: лека нощ. Лека нощ, отвърна той. Вече в стаята си, г-жа Минкова разбра, че е постъпила съвършено правилно – екскурзията бе само начин малко да се разсее от сметките в счетоводната къща.
След завръщането си, г-жа Минкова се потопи в ритъма на работата и в старите си задължения. Беше точна в изчисленията. Това нямаше нищо общо с тричасовото ѝ познанство с мъжа. Не би могла пред никого да опише тези три часа, които прекарали заедно. Не се и опитваше. Три часа? Какво, за Бога, са три часа!? Пък и нищо не се е случило, освен разговори. А за какво разговаряли? За това, че тя обича песента „Милиони, милиони, алых роз… , една ретро песен, която вече рядко звучи по радиото. „Преставяте ли си, казала му г-жа Минкова, цял площад обсипан с рози за една жена!” Бил чувал тази мелодия. За какво още разговаряли? За Елиът и Дън, и за един забравен Финдли. Верно? Да, и за новороденото коте, което той като дете пуснал в реката. Смятал, че котето може да плува, а то потънало на дъното. „Не си имал намерение да вършиш подобна пакост” – опитала се да го утеши тя. „Да, но пакостта е налице и никога вече не можеш да я поправиш!” – настоявал той. И, докато я питал, дали Бог дава прошка за невинната жестокост, започнал да драска върху празна цигарена кутия „Житан”, оставена от преден клиент. Г-жа Минкова не виждала какво точно пише върху кутията, но си спомнила, как някой като него се питал, „кой пали на светулките фенерите, /кой подковава кончетата водни”?, а мъжът продължил да драска върху кутията „Житан” и въодушевено разказвал за Амунд Сен и замръзналия Робърт Скот на „оня къс земя с лед огромен”.
Почти месец г-жа Минкова видимо не промени навиците си. Беше все така точна в изчисленията. Уви. В края на един задъхан, делови работен ден, докато търсеше червилото си в чантата, между многото неща тя не го намери. Затърси в страничните джобове на чантата и в един от тях, вместо червило, извади цигарената кутия „Житан”. Отвори я и видя нарисувано петолиние с ключ сол. Вместо ноти обаче, по петолинието бяха нарисувани рози. Изглеждаха толкова многобройни, че броят им не можеше да се предвиди – сякаш извираха от невидими дълбини и се наместваха в г-жа Минкова като ноти, независимо и категорично от сметките в счетоводната къща.
А г-н Минков? Не мислете за него. Сигурно си имате по-големи грижи.