Автор: Димитър Божанов, bozhanov
Лесно е да си либерал
Няма нищо по-лесно на тоя свят от това да си либерал. Тази философия е любима на малките деца. Хлапетата са абсолютните либерали. Те са френетични противници на всяко ограничение на личните им свободи, а наставленията от консервативните им родители често биват посрещани с бурни протести, изразявани под различни форми. Нерядко е рев, понякога гладна стачка и най-редовно цупене, лъжа или деликатно прикриване на истината. От много ранна възраст те усвояват умението да изопачават фактите, за да се защитават по-адекватно срещу диктатурата на възрастните, която толкова силно желаят да отхвърлят завинаги. До по-късните етапи от формирането на егото им (към шестата-седмата година) те вече имат богат набор от средства за отстояване на свободите си и за бламиране на изпълнителната власт в микродържавата на собственото си семейство.
Порасналите (поне външно) съвременни либерали се опитват да правят това в глобален мащаб – да бламират „родителите си“ – традиционните ценности. За да не се чудят някои, днешните либерали са, най-общо казано, условно наречените „десни“ сили на политическата карта. Не е съвсем точно това определение, защото технически няма проблем да си левичар с консервативен уклон или полит-икономически да си либерал, а що се отнася до ценности и култура да си с по-консервативни разбирания, нюансите тук са неизбежни. Просто либерализмът е едновременно и полит-икономическа, но и ценностна, и философска рамка. Същото важи и за консерватизма. Това, между впрочем, е и причината да смятам определенията „десни“ и „леви“ за нищо повече от евтин популизъм за произвеждане на определени внушения и разделяне на обществото, но това е друга тема.
Най-общо погледнато, именно т.нар. „десни“ сили (доколкото леви изобщо останаха на официално ниво) са тези, които последователно настояват в хода на историята за прогресивно либерализиране на света и в икономически, и в личностен план. Но докато е съвсем в реда на нещата да позволиш на малкото си дете в един момент и самостоятелно да пресича улицата, за да иде на училище, то определено не е никак полезно за него да го окуражаваш, ако започне да взима наркотици, да се напива всеки ден или да проиграва парите си по ротативки и леки жени.
1. ЛИБЕРАЛИЗЪМ БЕЗ ГРАНИЦИ
Елементарно е и съвсем очевидно. Либерализмът без граници е, разбира се, напълно невъзможен. Поради тази причина и самият либерализъм започва днес да изглежда изчерпан като политически път. Сякаш кривата на развитието му е достигнала точката си на пречупване, отвъд която следва неминуемият срив, който ще приключи с окончателната делегитимация на тази доктрина. Но това съвсем не е необичайно за историческия процес всъщност. Гледали сме филма. Освен това, да се вярва в някаква абстрактна „безгранична“ свобода, е абсолютно нелепо, наивно и нека си го кажем – инфантилно. Това прилича на досадното упорство на кисело, лакомо малко момиченце, на което току що са му отказали втори захарен памук. Искам ПЪК! Искаш, ама няма, моето дете. Като пораснеш, ще разбереш защо.
Е, някои либерали все още не разбират, че няма как да си 46-годишен дърт пръч със седем деца и не щеш ли да откриеш, че „истинската ти идентичност“ всъщност е на 6-годишно момиченце (???!!!?). След това скоропостижно да напуснеш семейството си, което си градил 23 години, за да заживееш с осиновители на преклонна възраст, пред които да се обличаш и държиш като невръстениче… Това, уважаеми, е съвсем реалната история на т.нар. Стефани УолшТ (на английски името се спелува по начин, който мога да определя единствено като скандален, ако не безобразен, дори английският да ти е майчин: Stefonknee (pronounced ‘Stephanie’) Wolschtt). Според авторитетния ежедневник Индипендънт (курсивът е линк към оригиналната история) това са перипетиите на едно трансджендър момиченце. Според мен пък се нарича НЕВМЕНЯЕМОСТ и не е нищо повече от лудостта на един мъж в критическата или по-лошо – егоистичната му, ексцентрична прищявка, глезотия, каприз.
Този мъж на първо време трябва да бъде незабавно хоспитализиран за негово собствено добро и за доброто на семейството му, а не да ми го превръщат в звезда с евтин пиар (чичкото с панделките мигом станал ЛГБТИ знаменитост и част от някаква рекламна кампания за транссексуалост www.thetransgenderproject.com). Ако пък случайно в процеса на диагностицирането му се докаже неговата вменяемост (което не е изключено, такива хора често са просто морално деформирани и сексуално извратени патологични егоисти), той трябва да бъде по съдебен път задължен да плаща пълна издръжка на непълнолетните си деца.
Бихме отишли дори по-далеч като поискаме от него обезщетение и за непоправимите морални щети, които е нанесъл на децата и съпругата си. Или те нямат права? Само трансджендърът, на другите майната им… Да плаща, като е толкоз ексцентричен, после нека си живее като шестгодишно момиченце с осиновителите си, като не го е срам от Господ, и да се прави на малоумник колкото си иска. Но нека обществото знае, че той е просто един извратеняк и нищо повече. Поредният заблуден перверзник, който не осъзнава, че има сериозен психически проблем. Не някаква си „трансджендър“ примадона, Боже опази! Само ми е трудно да си го представя, ако трябва отново да ходи на работа примерно в някой склад, цех или фронт офис, за да изплати обезщетенията на семейството си, как по-точно ще го играе „себе си“?
2. КОНСЕРВАТИЗМЪТ ИСКА ЗРЯЛОСТ
Ето такива нюанси в либерализма ме карат от години да разсъждавам над тази житейска, политическа и икономическа философия, но упорито не успявам да разбера ползите за прогреса на цивилизацията ни от преекспонирането ѝ по такъв начин. Да не кажеш на лудия, че е луд, но да го пратиш обратно в обществото да сее лудостта си??… Насила да превръщаш психопатологията в обичайна норма, ерго и в модел за подражание? Това може да значи единствено, че ти желаеш да разрушиш това общество. Защото е очевидно, че такава идеология почива на нездрава основа, на гнила почва, от която избуява не друго, а наивитетът и магарешката упоритост на инатото малко момиченце, на което преди малко му отказаха втория захарен памук.
Всеки може да е либерал. Защото е най-лесно да позволяваме, но е много по-трудно да се съобразяваме, нали? Лесно е, когато доброто и злото са фиктивна абстракция, в каквото днешните либерали се опитват превърнат тези извечни категории. Фиксираният морал е врата в пустинята, през която минават само глупаците, баят си. Но това всеки го може. Всеки може да вдигне ръце от всичко и да остави нещата на самотек. Горе-долу това бленува неолиберализмът и като полит-икономическа, и като съпътстваща ценностна концепция. Да орежем държавните регулации, апелират. В крайната си форма, при т.нар. либертарианство, имаме тоталната абдикация на държавата от икономическия живот и почти тотален неин отказ от изпълнението на някаква регулативна функция. Радикалните либертарианци всъщност се оказват по-близо до анархистите, отколкото до онова, което условно бихме нарекли днес „дясно“ или дори „крайно дясно“.
Консерватизмът, от друга страна, иска много зрялост и мъжество. Там няма място за детинщини и трансджендър алабализми, защото консерваторът отказва да загуби способността си да различава добро от зло, правилно от грешно, нормално от ненормално, естествено от противоестествено. За либералите това било относително и въпрос на избор. Консерваторът обаче не може да играе такива детински игри. Моралът, разбира се, е върос на избор, но съобразяването с него е въпрос на държавна политика, ясно фиксирана в категорична нормативна регламентация. Е, това само ако желаем обществото да просперира. Ако искаме да го съсипем като демократична общност, свободно управлявана от народите, неолиберализмът ще свърши работа.
Консерватизмът отказва да играе ролята на обидено малко дете и разпознава не зла мащеха, а родна майка в страната си и в ограниченията, които идват с правата ни. Консерватизмът има зрелостта да прави разлика между свобода и слободия и има доблестта да поеме отговорност за добруването членовете на своето семейство. Крайните либерали на свой ред бленуват да нямат такова семейство. То е излишно, настояват надъхани либертарианци. То само ни пречи със забраните си, с данъците си, с моралните си клишета, с границите си.
Ми идете в планината, бе. Качете се на Хималаите и там няма да има кой да ви пречи. Религиозната ви преданост към ницшеанските халюцинации на лудата кукувица Айн Ранд ще добие завършен вид и логична онтологична реализация сред този идиличен екстериор, осовободен от примитивизма на жалкото простолюдие. Обаче там също така няма да има нито на кого да предлагате стоките и услугите си, нито пред кого да изнасяте рециталите си и няма да има как да станете много богати и успешни вследствие на несметния си предприемачески или творчески гений. Той ще се окаже съвършено безполезен и никому ненужен на 8000 метра надморска височина, защото там никой не живее. Но пък е тихо и спокойно, и напълно свободно! Свободно е от всякакви навлеци, консерватори, данъчни, левичари, националисти, синдикати, бедни, болни, гладни, онеправдани и най-вече хора. Там можеш спокойно да се отдадеш на абсолютна и безгранична икономическа, политическа, сексуална и каквато още ти хрумне свобода, либертарианецо. Там ще ти е най-добре!
3. ЗАЛЕЗЪТ НА ЗАПАДА
Гротескният 46-годишен г-н Стефани Уолшт е олицетворение на всичко, което не е наред с този свят. Крайният либерализъм, който малко или повече диктува духа на западната политика и обществени ценности от 60-те насам, няма бъдеще. Може би просто се стигна вече до критичната точка на опън, отвъд която нещо ще се скъса рязко. Щетите изглеждат все още поправими. Петдесетина години всъщност не са толкова дълъг исторически период и са един съвсем достатъчен срок да се видят плодовете на една доктрина. Е, виждаме ги – от Стефани Уолшт, през Кончита Салама до официалните, педофилски политически партии в държави членки на ЕС в ценностен план. В полит-икономически пък бежанска ли криза не щеш, дългова ли, интеграционна ли, каквато ти хрумне, ударила ни е в момента, бъди сигурен.
Ако западната ни цивилизация иска да се съхрани с достиженията си (политически, икономически, културни и най-после ценностни, а в това число и нормативно-правни), каквито либерализмът несъмнено също ни е предложил исторически и все още ни предлага, ще е необходимо неолибералният устрем да забави ход за сметка на нещо, което ще нарека неоконсерватизъм. Виждаме го как се надига все по-мощно и масово сред народите в цяла Европа, а го виждаме съвсем ясно вече и в САЩ. Това категорично не са „крайно десни“ настроения, както се опитват да ги дамгосат някои лобисти на мнение, за да събуждат нацистки асоциации и чувство за вина в обществото. Тази неоконсервативна реакция всъщност е самата имунна система на Запада, която панически се активира, за да опазим каквото ни е останало, а защо не и да изведем цивилизацията ни на ново ниво, вече не толкова само в технологичното, но най-вече в духовното ни развитие. Дори няма да обръщам внимание на все по-натрапчивия факт, че Европа не от вчера проявява един след друг симптомите на късния Рим.
Отговорът е връщане към ценностната основа, на която бе съградена евро-американската цивилизация. Нека САЩ не бъдат прекалено горделиви. Те са издънки именно на нашата, на европейската цивилизация (при това исторически доста късна издънка) и всичко, което съградиха отвъд океана, е построено изцяло с европейски капитал – и интелектуален, и финансов (и, разбира се, с помощта на някои незаконно присвоени територии и активи на туземните жители, но това е друга тема). Западният свят, правната му система, ценностите му и изобщо всичко онова, което бихме нарекли Евроатлантическа цивилизация и култура са съградени като такива на основата на християнството и на християнските ценности.
Към разрушаването на традиционното семейство и традиционните ценности обаче върви неолибералната лудост на съвремието ни, която заплашва да доведе до радикалната саморазруха на цялата ни цивилизация. Християнска Европа на високата култура, прогреса и толерантността ултимативно ще отстъпи място на варварството (екстремната форма на криворазбраната свобода) в политиката, на варварството в икономиката и най-после на варварството в мисленето и поведението на самия човек. Това, разбира се, отдавна се случва, щом и обикновените блогъри пишем за него. Ако пък случайно не сте го забелязали, ами пуснете си новините довечера. Само за това говорят!
Източник: Блогът на Димитър Божанов
