Късната модерност и глобализираният капитализъм

Късната модерност и глобализираният капитализъм

От началото на 90-те години на ХХ век започва да се говори за криза и изчерпване на постмодернистката вълна в интерпретация на съвременността с нейния акцент върху хетерогенността и различията и властовите функции на знанието и започва да се появява отново интерес към класически разбраната модерност. Популярни бестселъри в социалните науки като “Краят на историята” и “Сблъсъкът на цивилизациите” са типични модернистки интерпретации на съвременната ситуация. Постструктурализмът и постмодернизмът са подложени на нарастваща критика. В предговора на публикуваното през 2007 г. второ издание на своята влиятелна книга “Консуматорската култура и постмодернизмът” (първото излиза през 1991 г.) ще признае, че за разлика от преди 15 години постмодернизмът днес вече “е изпаднал от полезрението и не повече, моден термин, всъщност за много той е абсолютно demodé.”¹ И за да оправдае излизането на второ издание на своята книга, в която постмодернизмът е основен интелектуален инструмент, той ще изтъкне: “Постмодернизмът може да е залязъл по своето значение, но теоретическият импулс, който той даде, насърчи търсенето на алтернативни модуси на критическо познание”.²

Започва дискусия дали става дума за една или за много модерности. Особена влиятелност през този период вече са придобили работите на Антъни Гидънс и Улрих Бек, които разгръщат идеи, характеризиращи настоящата епоха с понятия като “късна”, “рефлексивна”, “развита”, “втора”, “висока” (“висша”) или “глобална” модерност, „радикализирана модерност”, “рисково общество” и “рефлексивна модернизация”. Те се опитват да отговорят на много от въпросите, които стоят и пред постмодернистите като нарастващата несигурност и случайност, отслабването на бинарните противопоставяния, фрагментизацията на социалния живот и дори акумулират, вземат предвид редица постмодернистки аргументи, имплантирайки ги в своите теоретични модели. Това, което ги отличава, е, че отхвърлят тезата, че светът се намира в постмодерна ситуация и утвърждават, че става дума за определен период на модерността, свързан с глобализацията, завръщане отчасти на традицията и индивидуализация.³ Този период става възможен с развитието на електронните медии и комуникационните технологии, които от своя страна подпомагат мобилността на капитала, глобализацията и следващите от това промени в политиката, основните институции, човешкото поведение и в останалите сфери на живот.

Въвеждането на понятието за „късна модерност” е свързано с две основни тези. Първата е да се избегне неяснотата на тези, които говорят за модерността като константа, неразграничавайки в нея различни исторически фази. Другата е да се разбере тази нова фаза повече като радикализация и интензификация на модерността отколкото като нейната смърт.⁴

Преди да пристъпя към характеристиките на културата на късната модерност, ще обърна внимание на няколко момента, свързани с различията между отделните автори, занимаващи се с тази проблематика. Първият е, че различните автори, пишещи по въпроса, акцентират на различни термини, извеждайки на преден план и различни характеристики – рефлективна модерност, втора модерност, глобална модерност, развита (advanced) модерност, рисково общество, хипермодерност. Това, което е характерно за всички, е, че те разглеждат съвременния стадий не като скъсване с предходния период, а като свързан с него, отчитайки както приемствеността, така и промяната в него. Това е късен етап, в който се проявяват в особено силна форма и стават значими тенденции, заложени в предишни етапи, които обаче всеки от тях вижда по различен начин. Към „късна модерност” и „рефлективна модерност” се насочва Антъни Гидънс, а Улрих Бек го характеризира освен като „рефлексивна модерност” още като „втора модерност” и „рисково общество”, докато за Жил Липовецки това е „хипермодерност”, за Зигмунт Бауман – “текуща модерност”, за Фредерик Джеймисън – “късен модернизъм” и „втора модерност”.⁵

Вторият момент е свързан с песимизма и оптимизма на визията за сегашното и бъдещо състояние. Като цяло то е свързано с нарастваща несигурност и динамика и е далеч от някогашния просвещенски оптимизъм. Основната част от изследователите на тоза състояние са склонни да виждат неговата сложност, противоречивост като относително най-голям оптимист е може би Липовецки, Гидънс прави анализ и търси пътища за решаване на проблемите, докато опасенията и страховете на Бек и на Бауман за справяне на човечеството с това състояние на нещата достигат висока степен на тревожност. Втората модерност не носи оптимизъм на Бауман, защото повече от всякога води до нарастващо неравенство, до социална и икономическа поляризация, до маргинализация на огромно количество хора, докато за Бек тя рязко увеличава рискове от всякакъв вид за човека и човечеството.

Третият момент е свързан с факта, че отделните автори идват до идеята за съвременната модерност като етап от модерността по два различни пътя. Гидънс и Бек се противопоставят поначало на постмодернистката традиция и търсят нейна алтернатива, докато Жил Липовецки, Зигмунт Бауман, Фредерик Джемсън идват от идеите на постмодернизма, модифицирайки своите схващания. За Липовецки постмодернизмът е разгледан като кратък преходен период от предходната модерност към нейния най-висш и развит стадий днес на хипермодерността, докато Бауман просто се отказва от предходните си надежди за изграждане на постмодернистка социология. Той публикува от 2000 година насам пет книги, в чиито заглавия има термина „текущ” (liquid) („Текуща модерност”, „Текуща любов”, „Текущ живот”, „Текущ страх”, „Текущи времена”) с нова концепция, в която разграничава „твърда” и „текуща модерност”⁶. В тях той признава, че скъсването изцяло с модерността, провъзгласено от постмодернистите, не се е състояло и в много отношения ние сме така модерни, както и преди сто години. От своя страна Липовецки ще възкликне: “Хиперкапитализъм, хиперкласа, хипермощ, хипертероризъм, хипериндивидуализъм, хиперпазар, хипертекст, какво още не е ”хипер”? Име ли нещо още, което да не разкрива модерността, издигната до силата на най-високата степен?⁷ От своя страна Фредерик Джеймсън ще заяви, че теорията на Лиотар за края на големите разкази сама представлява голям разказ и на предходното постмодернистко дискредетиране на философията в традиционния й смисъл на дисциплина е сложен край и сме свидетели на едно възвръщане на традиционната философия в световен мащаб, особено на такива нейни части като етиката и естетиката.⁸

Кои са основните характеристики на късната модерност като етап на развитие, при който съвременната обществена реалност се възприема през призмата на хегемонното налагане на определени културно-идеологически феномени? Очевидно е, че тяхното дефиниране може да стане по различен начин в зависимост от общата концептуална схема на възприятие на късната модерност. За тази цел в случая ще предложа теза, която е в разрез с утвърдената от Даниел Бел традиция от началото на 70-те години на ХХ век развитието и особеностите на функциониране на отделните сфери на социален живот да се разглеждат съобразно различни критерии или оси, като презумпцията е, че те притежават автономност и различна логика, различни принципи на функциониране. Известно е, че тази негова теза намира завършен израз в класическата му работа от 1976 г. “Културните противоречия на капитализма”⁹, където политиката, културата и икономиката са обособени сфери и не може да се каже, че някоя има каузално доминиращо предимство спрямо останалите. Моята теза е, че по това време на върхово развитие на социалната държава, която демаркетизира значителни сегменти от обществения живот, включително и културата, Бел има определени основания. Неслучайно в тези условия се появява и държавният социализъм като специфична форма на ускорена модернизация, в която политиката и културата играят особено активна роля в процеса на социална промяна, действайки мощно като автономни сфери на обществен живот. След това обаче с възхода на глобалния капитализъм благодарение на третата индустриална революция и неолибералната вълна на приватизация и маркетизация нещата се променят по посока на падане на границите и утвърждаване тотално на една обща логика на функциониране на всички сфери на социален живот – маркетизираната логика на глобалната и конкурентна икономическа система, в която в условията на третата индустриална революция ключово конкурентно предимство са ускорените иновации, брандингът, възможността за ускорено движение на всички фактори на производството на глобалната сцена.

Още в Манифест на комунистическата партия Маркс описва капитализма като формация, която под натиска на стремежа за печалба е склонен към постоянна експанзия и показва как капиталът е склонен да проникне във всяко кътче на земното кълбо. В епохата на социалната държава на Запад и социалистическата на Изток той обаче е подложен на силни ограничения в рамките на националните държави. С глобализацията всичко се променя. Появява се нов вид глобализиран казино капитализъм, при който предходните ограничения пред експанзията на пазара в множество демаркетизирани по-рано сфери окончателно са паднали. Започва усилена маркетизация на области, които по-рано са се възприемали като нещо отделено и различно от пазара.

Първо. В пазарен оборот се включва цялата планета, като имаме гигантско движение на всички фактори на производството при максимална либерализация за такова движение. Второ, това е личната сфера на човека, неговото лично пространство, което се е възприемало по-рано като обособено от публичната сфера и пазарните транзакции. Трето. Пазарът включва в пазарен оборот човешката телесност и огромни печалби започват да се трупат за външния вид, здравето, сигурността на това тяло, огромни средства са хвърлят в козметичната индустрия и естетичната хирургия, а цялата гигантска високоиновативна фармацевтична и биотехнологична индустрия са ориентирани към нови и нови стоки, свързани с човешката телесност. Четвърто. В пазарен оборот се включва цялото минало, всеки възможен археологически предмет, всяка интерпретация, всяко събитие. Пето. Маркетизират и започват да действат в конкурентен контекст при пазарно или квазипазарно поведение религията, астрологията, различни магически техники, всякакви суеверия, за които има терсене и има и значимо предаване. Шесто. В този контекст върви тотална маркетизация и на политиката и на културата, които са изцяло пронизани от логиката на функциониране на късния капитализъм. Появява се понятието за политически пазари, които вплитат и пазарите на масовата шоу култура, чрез които се правят и имижди на политици. В този смисъл може да бъде формулирана тезата, че късната модерност в културно отношение по същество е късният или глобалният капитализъм, основаващ се на комуникационните технологии на третата индустриална революция. Логиката на функциониране на културата възпроизвежда глобализираната маркетизирана икономическа рационалност. Така моята теза се съдържа в преформулировка, която бих направил на заглавието на знаменитата работа на Фредерик Джеймсън от 1991 г. „Постмодернизмът или културната логика на късния капитализъм”, където той говори, че днес производството на естетическото се е интегрирало в стоковото производство изобщо.¹⁰ Съгласявайки се с това твърдение, аз обаче бих говорил по-скоро за „Късната модерност или културната логика на късния капитализъм”, още повече, че самият Джеймсън днес има съмнения към понятието за постмодернизъм. Кои са някои нейни основни характеристики, според мен?

1. Нови универсализиращи тенденции и общи черти
Ключова идея, която Гидънс, Бек, а и редица свързани с техния кръг автори като Дейвид Хелд и Робъртсън противопоставят на постмодернисткото твърдение за фрагментизацията, плурализацията, дисоциацията, дезагрегацията на модерността е, че наред с тези характеристики паралелно се появяват нови, чрез които протичат процеси на универсализация, обединяване, свързване, глобализиране. Съвременният глобализиран свят, в който имаме компресия на времето с пространството, е повече от всякога преди това в историята единен свят. В него все повече проблеми са валидни за всички и изискват общи решения, предполагащи всички да възприемаме себе си като общочовешко “ние” , което нямат срещу себе си “други”, както излиза от постмодернистката риторика. Още в началото на 70-те години Римският клуб е започнал да фиксира глобалните проблеми, които са общовалидни и обединяват всички, а не само разединяват човечеството.

Затова и в контекста на идеята за късната модерност може да бъде отхвърлена централната теза на постмодернистите, че ключова характеристика на нашето време е фрагментацията и да приемем тезата на Гидънс, че паралелно имаме движение към нови универсалности и нови форми на глобална обвързаност. Наред с регионалните култури се оформят глобална културна среда, глобални медии, глобално публично пространство, в които се води непрекъсната дискусия по общи за всички проблеми – от рисковете за околната среда, през глобални пандемии като тази от СПИН или свински грип и се стигне до кризата на глобалните финансови пазари и глобалната икономическа криза, които засягат всички. Не фрагментацията, а опосредстванията и взаимосвързаността на глобално и локално, на институционално и лично, възможности и рискове, имат водещо значение за социалната организация на късната модерност.

Глобализацията и свързаните с нея институционални промени предлагат нова рамка за мислене и нови универсализиращи тенденции, изискващи нови политически реакции, които постмодернистите пренебрегват.

2. Текущият характер на късната модерност
Понятието за „текуща модерност” е формулирано от Бауман. То се противопоставя от него на предходния етап на модерността, който той характеризира като “твърда модерност”, характеризираща се със строги дисциплинарни практики на надзор и контрол, както и с централизация на институционалната власт, която се разгръща при прехода от традиционна към правно-бюрократична легитимация на властта. Тази власт е “твърда”, но не е абсолютна, защото е свързана, харизматични легитимации и рефлексивност могат да се превърнат във фактори, които да водят до нейното размекване или дезинтеграция. В периода на късната модерност рязко нарастват факторите, които водят до размекване на структурите на предходната модерност. На първо място такъв фактор е възходът на подвижен финансов капитал, заменящ господството на предходния “твърд” индустриален капитал или капитала, свързан с различни видове недвижима собственост. Това от своя страна води до рязко повишаване на подвижността на гъвкавостта в трудовите отношения и трудовата заетост и започва да оформя нов характер на отношенията между труда и капитала. Работната сила се опитва да възпроизвежда подвижността на капитала на глобалната сцена и да се придвижва много по-бързо и масирано от всякога в глобалното пазарно пространство, да променя своята квалификация, да се ангажира с най-различни форми на гъвкаво работно време. Това много по-ускорено от всякога откъсва отделния работещ от конкретно пространство, общност и взаимовръзки и прави всички социални отношения преходни, подвижни, мимолетни.

Това, което характеризира сегашното състояние на модерността, е, че социалните форми и институции повече нямат време да се утвърдят и да служат като координатна система на човешките действия и основа за правене на дългосрочни жизнени планове. Планирането на индивидуалните действия и преценката на загубите, печалбите, провалите в тях става в условия на постоянна несигурност. Това принуждава индивидите към нова организация на техния живот около голямо количество краткотрайни проекти и епизоди, в които няма предходна последователност, която е обхващана в периода на „твърдата модерност” от понятия като „кариера” и „прогрес”. Тази фрагментираност на техния живот изисква от индивидите да бъдат гъвкави и адаптивни, бързо да променят тактиките на поведение, да умеят лесно и без съжаление да се отказват от ангажименти и лоялности, да умеят да реагират на наличните възможности, а не да изчакват нещо в бъдещето.

Преходността замества предходната трайност и продължителност в йерархията от ценностите. Това, което се цени на първо място, е да бъдеш постоянно в движение. Ако разширим приложението на една знаменита фраза на Питър Дръкър, посветена на конкурентните отношения между компаниите, можем да кажем, че ако порано “големите изяждат малките, сега по-бързите изяждат по-бавните”. По-раншното предимство е това на мащаба, сегашното предимство е на скоростта и на иновацията. Който избърза, печели, който се забавя, губи. Това създава култа към бързия оборот, към бързата промяна на всичко. Нито един ангажимент повече не е “докато смъртта ни раздели”, както в предходни периоди, нито едно желание не е последно, нищо не е завинаги. Отново се връщаме към античната философска ситуация, че човек не може да влезе два пъти в една течаща река. Текущият характер на всичко край нас води като че ли до повишени усещания за свобода, но в същото време е фактор за непрекъснаразпад на социални връзки, което става предизвикателство за нашите усещания за сигурност.

3. Рисковост и постоянна несигурност
Търсейки спецификата на късната и рефлективна модерност, Улрих Бек през 1992 г., а след това и Антъни Гидънс формулират идеята за рисковото общество, идващо на смяна на предходното индустриално общество на първата модерност. Понятието за „рисково общество” описва „една фаза от развитието на модерното общество, в което предизвиканите от динамиката на обновление социални, политически, екологични и индивидуални рискове с нарастващо темпо се изплъзват от институциите на контрол и сигурност в индустриалното общество… Така институциите на индустриалното общество стават производители и легитиматори на опасности, които не са в състояние да контролират”.¹¹

Според Бек социалните институти на индустриалното общество през последните десетилетия са дошли до исторически безпрецедентната възможност за самоунищожение на хората в резултат на съответните решения, които те вземат. Обществото на риска е нова реалност, свързана с висока степен на нестабилност и склонност към саморазрушение на съществуващия социум, в който прогнозите от най-различен вид заплашително не се сбъдват, независимо от огромни аналитични колективи, които ги правят. Глобализацията заедно с процесите на ускорени технически иновации, навлизащи с огромна скорост в нашия живот, играят ключова роля в този процес, защото водят до ситуация, при която технологическото развитие изпреварва способността на човека да осъзнае последствията от този процес; до “свиване на пространството” и бърза глобализация на локалните рискове.¹² Почти всички социални и политически процеси изостават от техническите въведения и това се проявява в съответно ниското качество на вземаните решения от страна на институциите и елитите в обществата. Формиращото се днес глобално общество е вероятностно, слабо прогнозируемо и контролируемо, с непрекъснато нарастваща степен на неопределеност. В него дребни промени пораждат дългосрочни преобразувания.

Четете В зоната на възможното невъзможно бащинство / Кристиян Енчев

В индустриалното общество имаме доминиращо съгласие за прогреса и оправдания на всичко, което се прави, чрез неговите придобивки и позитивни страни, разбрани като икономически растеж, заетост, подобрено качество на живот, системи на социална сигурност и пр. Споровете са за разпределението на благата от развитието. При рисковото общество на преден план застават споровете за негативните следствия на индустриалната модерност и за това кой носи отговорност за тях. Това е очевидно при споровете за рисковете, свързани с ядрените и химически технологии, с биотехнологиите, заплахите за природната среда. При това характерно за тях е, че тези заплахи не могат изцяло да бъдат предвидени, преценени, познати. Те възникват в хода на процеса на модернизация и променят принципите на предходното индустриално общество. В рисковото общество самата идея за контролируемост, сигурност или безопасност, която е от фундаментално значение преди това, търпи провал.¹³

В крайна сметка можем да изведем на преден план следните характеристики на новите рискови ситуации, свързани със създаваната в резултат на научното развитие от човека техногенна среда:¹⁴

– Вредни въздействия, които не са ограничени във времето и пространството, както е например при ядрена катастрофа, при която определени участъци остават заразени с векове, а въздействието няма граници.

– Независимо от състоянието на науката, тя не може да даде достатъчно надеждно обяснение на формираните в резултат на нейните открития сложни ситуации, нито да предвиди със сигурност тяхното развитие. Сциентистката вяра, че науката носи със себе си само позитиви, психологически не се различава от религиозната и надали е оправдана, тъй като фактите сочат нещо различно. Опитът показва, че в много случаи тя пренебрегва значими опасности за човека. Факт е например, че Френската академия на науките греши за почти всички рискове за здравето на човека през последните десетилетия – по отношение на азбеста, диоксина, “лудата крава”, генно-модифицираните храни, генетичните манипулации изобщо. Във всички тези случаи тя хвали иновациите и осъжда като консерватори тези, които изразяват тревога от техните последствия.¹⁵

– Тъй като научната информация става все по-противоречива, предполагаща различни отговори, съществува силен стремеж в обществения живот към обръщане към по-сигурни форми на познание и разбиране за получаване на по-голяма сигурност. При това положение във възход отново са религията, суеверията, псевдонауката, политическата харизма като средства за завръщането към един свят, който изгежда стабилен, на който можем да се доверяваме и да се чувстваме сигурно.

– Отговорността за появата на съответния проблем или риск не може да бъде възложена едностранно на вземащите едно или друго решение субекти, тъй като в този процес участвуват твърде много фактори. Киселинният дъжд например е заплаха, резултат на действието на много хора и е трудно да се проследят всички причини.

– Новите рискове са абстрактни, което означава, че в много отношения не можеш предварително да ги усетиш пряко, а чрез научни измервания – например на радиацията или на вредните вещества в един или друг хранителен продукт.

– Разпознаването и осъзнаването на вероятните опасности става възможно обикновено след като съответната технология е влязла в действие и обществото в много отношения се превръща в неин полигон.

– В рисковото общество рисковете не са повече определени моменти, в които се появяват опасности и заплахи в някакъв процес, те присъстват непрекъснато и навсякъде, те са самият процес.

4. Трансформации на политиката и появата на субполитика
Стои въпросът каква трябва да бъде политиката на сигурност в рисковото общество, като се има предвид, че създадените от предходния период на развитие на капитализма институции на либерална демокрация все повече не работят, независимо че от времето на Джон Лок до Джон Кейнс са били възприемани като най-висш резултат на западната модернизация. Националната държава обаче в рамките, на която те са регулирали едни или други процеси, изглежда все по-безсилна пред ситуацията на глобализацията на всички фактори на производствения процес в резултат на глобалната експанзия на капитализма – движението на капитали, хора, консумация на глобалната сцена. Затова и политиците все повече губят доверие, а представителната демокрация е изправена пред остри кризисни процеси. Капитализмът, който роди либералната демокрация, сега в глобализирания си вариант се превръща постепенно в гробокопач на либералната демокрация. В тази ситуация обаче нарастват всички рискове и несигурности пред хората и стои въпросът какво да се прави. Възможни са две алтернативни решения.¹⁶ Първото е да видим настоящото като разпад на предходния ред, който трябва да възстановим и запазим, което предполага засилването на институциите и решенията, които са работили по-рано. Това е политика обаче на своеобразна съпротива на промяната, израз на носталгия към миналото, която се опитва да възстанови идеи и институции, които също бързо се променят и са неспособни да изпълнят вече изискванията, които можем да предявим към тях.

Второто решение е да приемем политика на рисковото общество, което е даденост, от която не можем да избягаме. Това изисква нов език за описание какво става и готовност да се живее и търсят решения в условията на риск и несигурност. Ако политиците и правителствата не разберат това, ще се натъкват на нарастващ публичен скептицизъм и загуба на политическа легитимност поради неспособността им да осигурят чрез досегашните институции достатъчно сигурност в обществото. В рисковото общество, както ще смята и Гидънс, всичко е подвижно, изменящо се, несигурно, включително и човешкият живот. В него не можем да разчитаме на политиците да отговарят на нашите въпроси, да ни защитават от случайностите и рисковете на живота. В него трябва да се разбере, че ние повече не можем да разчитаме на експертите като авторитети, които да ръководят нашите избори, които трябва да правим в условия на конфликтираща информация и ситуация, при която науката губи своята традиционна роля на институция, от която произтича ролята на учените като експерти. Противодействието на рисковете не може да залага повече на традиционните институции на националната държава, нито само на политиците, нито само на експертите. Политиката на рисковото общество предполага взаимоотношение между граждани, експерти (учени), политици, в което те в дух на взаимно уважение и демократичен диалог търсят решения на проблемите. Политиците могат да възвърнат доверието към себе си по посока на едно “активно сонепие”, идващо от демократичен ангажимент и открит диалог. В рисковото общество публичната политика трябва да бъде насочена към дългосрочно планиране на несигурността, но не като резултат просто на институции и политици, а чрез активно участие на всички равнища на социална, политическа, икономическа активност, чрез активен публичен диалог между публика, експерти и политици във връзка с решенията, които трябва да се вземат.

Нужно е общо признание на новите форми на риск и несигурност и рязко разширяване на участниците в политическия процес на вземане на решения. Една нова политика на сигурност може да има някакъв успех само при условията на „субполитика”, ангажираща глобалното обществено мнение, гражданските организации, отделните граждани, т.е. чрез ново развитие на процесите на демократизация по посока на радикална, плуралистична, демократична, партиципаторна политика.

5. Рефлексивност
Понятието „рефлексивна модерност” като същностна особеност на новия стадий на модерността, характеризиращ се с нарастваща проблематизация и критика не само на домодерните остатъци, но и на самата модерност, е предложено за първи път от Улрих Бек през 1986 г., но след това то се превръща и в централно понятие на рефлексивната социология на Гидънс. Според тях новите условия на глобализация на времево-пространствените отношения и отделяне на социалните институции от особените локални условия, в които те са възникнали, води до резки промени в рефлексивността на обществените процеси, проявяваща се в това, че знанието за обществения живот системно е една постоянна обратна връзка, подхранваща социалния живот и насочващо го в съответна посока както с помощта на медиите, така и чрез различни експертни механизми. По начало модерността се характеризира с нарастваща институционална рефлексивност – със съзнателното създаване на нови и нови институции за решаване на различни проблеми, които от своя страна, за да функционират непрекъснато, се нуждаят от информация за средата и ефектите от своята дейност. Неслучайно даже във върховите със своя оптимизъм периоди на развитието на просвещението се смята, че бъдещият скок в “царството на свободата” (Маркс) ще предполага съзнателно управление на всички обществени процеси. Проблемът е обаче, че това не подобрява управляемостта на процесите, а усложнява всичко и води до нарастваща несигурност, при което непрекъснато се преомислят и критически рефлектират форми на предходнта рефлексивност.

За да разграничат различните етапи на модерността, Гидънс и Бек правят разграничение между два вида рефлексивност. Първият от тях е простата рефлексивност, характерен за ранната модерност, при която разумът предлага основа за частична демистификация на предмодерните форми на власт, знание, йерархии и социален порядък, въплътени в митовете, религията, монархията, аристократичните привилегии и пр. Вторият тип е двойната рефлексивност на късната модерност, при която рационалното мислене поставя въпроси на самото себе си, подхранва култура на радикално съмнение към всички форми на знание и ценности, включително и към експертното знание. Така публичната сфера се превръща в една огромна система за безбройно количество прави и обратни връзки, интензифицирани благодарение на електронните комуникации. Всъщност именно комуникациите играят решавата роля не само при формирането на съвременните институции, но и за непрекъснатото идентифициране на нови знания и информация, дискусията за тях и реагирането чрез управленски решения. При това медиите не просто отразяват реалностите, нито са само канал за информацията за тях, те участвуват в тяхното формиране, създавайки своеобразна сфера на хиперреалност, където знаците и образите са всичко.¹⁷ Късната модерност е много по-рефлективна и имаща съзнание за своите тревоги, доколкото прогресът се превръща все повече не само в цел, но и в проблем. Усилената рефлексивност е свързана с несигурността и нарастващата случайност, характеризиращи късната модерност. Ускорените промени непрекъснато вкарват в оборот нови и непознати неща, променят реалността край нас и това поражда нови и нови потребности от знания за това, което става, за да може да се реагира на ставащото. Ускореното генериране на информация и знания както чрез експертните системи, така и чрез медиите и политиката в обществата, основани на знание, допълнително вкарва нови и нови процеси в това, което става край нас и от своя страна усилва необходимостта от знания. Всяка нова рефлексия става част от процесите, модифицира ги непрекъснато и изисква допълнително рефлектиране. Това имплицира допълнителна денатурализация и демистификация на традициите и нарастваща рефлективност в науката, изкуството и всекидневния живот.¹⁸

В условията на късна модерност самото знание става носител на максимална рефлексивност и от тук критичност и постоянна промяна. От културната теория се очаква да бъде критична поне в два смисъла: срещу липсата и дефицитите на културата и срещу заблуждаващите идеологически понятия, в които се появяват от тези проблематични културни условия. Нейната критика е „иманентна” – тя разкрива противоречията в техните цели и разкрива, че е важно да се покаже как модерността като незавършен проект подхранва потребности и идеали, които досега на практика е отхвърляла. Мярата на критиката е изведена от това, което се анализира, а не се налага отвън. Няма чиста и неомърсена сфера извън тази на културата на късната модерност, от която тя да бъде критикувана.¹⁹

Изискванията на късната модерност за диалогична саморефлексия не само стоят в основата на нередукционистка интердисциплинарност в изследванията на културата, но преобразуват също отношението между интерпретация на културата и критическо мислене.²⁰

6. Амбивалентност и експерименталност на късната модерност
Късната модерност се характеризира с необратима динамизация, амбивалентна рационализация и диференцираща универсализация. Тя носи със себе си двойствена рационалност, имаща както позитивен (творчески и освободителен), така и негативен (деструктивен и потиснически) потенциал.²¹

Късната модерност в много отношения се превръща в място за постоянни експерименти, нейното друго име може да бъде наречено експериментално общество. Причината за това, че всички социални, културни и политически форми, свързани с простата или първа модерност, стават все по-кризисни и излишни, но няма нови форми, с които те да бъдат заместени. Това по думите на Бек води до своеобразни “зомби категории”. Такива са редица от модерните социални и институционални форми като семейството, общностите, социалните класи, които в много отношения са мъртви, но продължават да съществуват, понеже липсват нови социални и институционални форми, с които да бъдат заместени.²²

7. Модата и потреблението като механизми на промяна
Идеята за ролята на потреблението и модата като ключови на ситуацията на късната модерност или хипермодерността принадлежи на Липовецки.²³ За него главното отличие на късната модерност в сравнение с първата модерност с нейната нормативност и дисциплинарни практики, описана от Фуко, е, че днес нейното функциониране е подчинено на трите основни съставляващи на феномена мода – ефимерност, съблазън и маргинална диференциация, благодарение на които определено поведение се налага чрез избор и зрелищност, чрез субективната автономия, а не чрез основани на трансцентентно съдържание регулативни социални принципи. Механизмите на контрол не изчезват, а радикално се променят, действайки не директно, а чрез индивидуалната автономия на потреблението и конкуренцията, чрез култа към успеха и към удоволствието. Ако преди това религиите и идеологиите са внасяли мощно смисъл в човешия живот, то сега този процес се реализира чрез логиката на модата и консуматорите, чрез доброволно избрано от подложените на съблазняване индивиди поведение.²⁴

8. Индивидуализацията на човека
Културните измерения на модерността се проявяват особено силно в трансформациите на индивида и индивидуалността, които са корелирани и с процесите на глобализация, и с интензификацията на пазарната логика на функциониране на обществото. Според Гидънс глобализацията и личната идентичност са двата полюса на глобалното и локалното в условията на висока модерност. За пръв път в историята всъщност човешкото аз и общество са взаимосвързани в глобален контекст благодарение на първо място на формиралата се благодарение на глобалните медии и комуникационни технологии глобална публична сфера. Те заедно с финансовата система, науката, здравните системи, екологическите движения формират институционалния порядък на късната модерност, но също така и личните стилове и идентичности. Глобализацията означава нарастваща взаимосвързаност на локалните условия на човека с планетата като цяло и прониква в самата същност на човешкия живот. Изтръгва този живот не само от домодерните му, но и от модерните му обвързаности със социални класи, общности и семейство, прави го по-несигурен и случаен, въвежда в него потребности, цели и желания, които са откъснати от непосредствени локални обстоятелства.²⁵

Късната модерност подкопава традиционните представи за етапи на жизнения път на човека като преход през различни етапи, в центъра на които са семейств то, училището, професията, бракът, родителството, пенсионирането и пр. и рязко увеличава усещането за личностна и екзистенциална несигурност. Модерността в процеса на секуларизацията е заменила предходните системи на убеждения, чрез които смисълът на живота се търси в нацията и идеологиите, които обаче сега са подложени на ерозия. Глобализацията допълнително разкъсва локалните корени на човека в една или друга общност. В условия на постоянна несигурност и криза обаче тяхното значение нараства, но липсва трансцендентна система от значения, чрез която да се търси спокойствие и това е един от източниците за новия възход на религиозни вярвания, фундаментализми и национализми.

В този контекст Улрих Бек формулира своята концепция за индивидуализацията. Тя предполага дезинтеграция на предходните социални форми на първата модерност, обвързващи индивида със себе си и превръщането на индивида в център на интерес на институциите, но не е равнозначна нито на индивидуализма, нито на индивидуалността, резултат на юношеското развитие. Индивидуализацията може да бъде социална или културна.

Индивидуализацията се опира на идеята за рефлексивната идентичност, на това, че човек сам прави себе си. Тя е свързана с институционалния натиск към човека да конструира, пише и пренаписва своя биография, която е реакция на различни – често противоречиви – искания, права и отговорности. В нея се включват и изисквания и отговорности, свързани с уважение към базисни човешки права и участие на трудов пазар, който все повече изисква гъвкави и индивидуализирани работници. Така човек конструира една гъвкава биография, съответстваща на изискванията на трудовия пазар и различните типове обкръжения, в които се включва. Да направиш успешно СV, което да ти отвори нови и нови възможности, става особено важно. Правенето на подходяща биография става ключов фактор в стандартите за социален успех. Това води до потоянна преработка и реорганизация на самите субекти, тяхното конструиране на жизнени стилове и ангажиране с различни институции. Така днес повече от всякога в историята индивидите сами правят себе си, макар и в контекста на изискванията на различни институции.²⁶

Те са “едновременно по-информирани и с по-отслабена вътрешна организираност, по-зрели и по-неустойчиви, по-малко идеологизирани и по-зависими от модните течения, по-отворени и в по-голяма степен податливи на влияние, по-критични и по-повърхностни, по-скептични, но не тъй дълбоки.”²⁷

В същото време следва да се отбележи, че един от големите социални консенсуси в глобалния либерален порядък е значението на правата на човека, ценностите на толерантността и уважението към другия. Това се съпровожда от възход на нови форми на етическо регулиране, свързано с огромно разрастване на етически изледвания, центрове, кодекси, комисии във всички възможни области на нашия живот. Моралът все повече така също придобива във висока степен и рефлективен характер, тъй като става резултат все в нарастваща степен на създаване на етически институции, резултат от интензивната рефлексия върху променящите се социални отношения. Ще нараства значението на личната отговорност в контекста на широка автономия и индивидуална свобода, които благоприятстват обаче и своята противоположност.

Четете Нещото, което е било живот (Спомен за Леда Тасева)

9. Трансформация на личния живот и интимността
Всички основни теоретици на късната модерност – и Гидънс, и Бек, и Бауман – специално се занимават в серия от изследвания с промените в личната и интимната сфера, резултат на късната модерност. Гидънс ще напише две книги на тази тема – “Модерност и лична идентичност” (1991) и “Трансформация на интимността” (1992); Бек ще напише в съавторство с Герншайм “Нормалния хаос на любовта” (1995) и “Индивидуализацията” (2002) Бауман ще напише своята работа за “Текущата любов” (2003) и “Текущия живот” (2005) Две са особено важните измерения на личния живот, изведени в дискусията при късната модерност. Първото е, че личният живот е използван като начин да се говори за взаимовръзките между промените на институционално ниво на модерността и развитието и всекидневния живот. Второто е, че така се говори за същностните проблеми на частната сфера, които са оставени на заден план в предходната модерност, но сега се превръщат във все по-значими публично и политически. И именно в този контекст се изтъква, че личните идентичности и лични отношения може да бъдат разбрани в тази нова ситуация само като рефлексивни, опиращи се на постоянно самонаблюдаване и непрекъснато конструиране на наративи на личната идентичност. При това в разрез с постмодерните идеи за фрагментираната и разцепена природа на аза, Гидънс ще набляга на целостта, която може да достигне рефлексивното аз чрез своите ангажименти с различни ресурси, получавани от разнообразни експертни системи. Интимните и лични отношения така са резултат на взаимодействия и диалог на социално равни индивиди и са резултат, което се прави, а не се получава наготово. Това води до своеобразна диалогична интимност, до постоянно екпериментиране и в личния живот и демократизира формите на отношения между мъжете и жените, а това има сериозни последствия върху институциите на модерността като цяло.²⁸

В контекста на рефлексивната модерност особено значение се отдава на такъв личен факт в човешкия живот каквато е неизбежността на смъртта. Първата модерност за разлика от средновековието е склонна да остави смъртта встрани, да я избута встрани от всекидневието на живота, който стои в центъра на неговия интерес. Нарастващата индивидуализация в късната модерност превръща смъртта в тревожен, непрекъснато стоящ пред човека въпрос. За това допринася и нарастващото усещане за уязвимост, възприятието на рискове, на своеобразна онтологическа несигурност. Рефлексивната модерност е склонна отново да инкорпорира смъртта в живота, както това е било характерно за домодерната. Заедно с идентичността и интимността възприятието на смъртта се превръща в ключов елемент на личния живот.²⁹

10. Плурализация на публичните сфери и заличаване на различията между публична и частна сфера
Хабермас класически изследва появата на модерната публична сфера и отграничаването й от частната, включително и отделянето на културната от политическата публична сфера. Сега благодарение преди всичко на дигиталните комуникации и появата на интернет предходните граници помежду им почват да падат в резултат на промените, носещи със себе си телевизията и компютрите. При това заличаването може да бъде в различни идеологически посоки. Новите леви през 70-те години се опитват да превърнат и частното в политическо, докато новите десни се опитват да приватизират редица неща, които са публични. Новите технологии на културно производство правят много трудно запазването на частната собственост в културната сфера, независимо от интензивното й пазарно функциониране.

Върви процес на глобализация и в същото време на фрагментизация и на публичната и на частната сфера, но фрагментите не са обособени в мозайка, но непрекъснато трансформиращи се и взаимосвързващи се и в крайна сметка на плурализация, на отделяне на нарастващо количество публични сфери, особено в интернет и чрез интернет. Конституират се огромно количество публични пространства и „стаи”, в които хората се срещат и общуват по различни поводи.

11. Културните хибриди
Късната модерност е непрекъснато събаряне на предходни културни граници между обособени сфери, жанрове, дискурси, дисциплини. От различните стилове и жанрове в художествената литература, през различните дисциплини в науката до различните времена и сфери на обществен живот губят предходната си автономия за сметка на всякакви възможни съчетания помежду, водещи до разнообразие от мозайки и смесвания.

Наистина различни версии на хибридност, на културни кентаври, пастиши, съчетания стават нещо нормално. Нараства интертекстуалността между произведенията, стиловете, жанровете и историческите времена, хетерогенната и плуралистична естетика, избягваща затвореността и търсеща наслаждение в мръсни, необичайни комбинации на „високи” и „ниски” традиции, рефлексивни хибриди, бриколаж, монтаж, ирония и пастиш.³⁰

От една страна, никога в историята не е имало толкова много образовани хора, толкова много хора, занимаващи се с наука, генериращи непрекъснато информация. За първи път се говори за общество, основано на знанието. Но именно в най-сциентизираното, пораждащо всекидневно иновации и гигантско количество експертно знание общество, имаме тенденции на десекуларизация, на завръщане на магичното, религиозното, на конспиративното мислене. “… Повече нищо не позволява да се прави разлика между истина (информация) и лъжа (отравяне на умовете), най-невероятни теории се сдобиват с гражданственост и се превръщат в бестселъри (достатъчно е да помислим за това, че атентатите на 11 септември 2001 г. бяха приписани на американските тайни служби, без да броим всички процъфтяващи теории за заговор), умножават се градските вярвания, сектите се попълват както никога досега, науките за паранормалното се радват на ново доверие…”³¹ И дори Хабермас започва да говори за настъпването на постсекуларна епоха.

12. Неофилство и конструкции и реконструкции на бъдещето и миналото
Трите основни етапа на развитие на модерността могат да бъдат разграничени в много отношения чрез различното отношение между минало, настояще и бъдеще. Модерността, характеризираща ранния и социалния капитализъм, е ориентирана към бъдещето, за нея утрешният ден е по-добрият от днешния, а днешният – от вчерашния. Истината за днешния ден е в „светлото бъдеще” – либерално или социалистическо, където се очаква да се стигне до истинското освобождение на човека. За сметка на това миналото и традицията имат аксиологически по-нисък ранг и се пренебрегват или отхвърлят. При ранния капитализъм това изместване на автентичното съществуване в бъдещето има функционалната роля да легитимира отложеното потребление и протестантската спестовност и умереност при началното капиталистическо натрупване. Същото е и при модернизацията във версията й на ранно социалистическо натрупване. Възприятието на отношението между минало, настояще и бъдеще трябва да допринесе за ускорено натрупване на капитали.

Тази ситуация на отношение между минало, настояще и бъдеще се модифицира в условията на втората индустриална революция и социалната държава през ХХ век на Запад и социалистическата държава след 60-те години на Изток. При кейнсианската социална държава агрегатното потребление, свързано с рязкото увеличаване на потребителския кредит и пълната заетост и висока гарантираност на работното място, имат ключово значение за икономическия растеж. От своя страна кредитирането предполага увереност, че можеш в продължение на дълъг период да върнеш кредита. Това са първите десетилетия след Втората световна война – време на висок икономически растеж, усещане за оптимизъм и индивидуална сигурност, когато придобива популярност и носи със себе си много очаквания футурологията. В този период на силна национална държава на миналото се гледа главно като на ресурс за изграждане на силна национална идентичност. Културата възпроизвежда този тип възприятие на отношение между минало и бъдеще. При социалистическата модернизация това става чрез метода на социалистическия реализъм, който предполага настоящето в изкуството да се вижда през призмата на едно позитивно бъдеще, през възприятията на определени идеали. При холивудския либерален хепиендизъм (от happy end) това става чрез задължителния щастлив край, в който доброто и добрите побеждават лошите, а отделният индивид може да се справи с всякакви опасности и дори да “спаси човечеството” от някоя опасност.

При глобализирания капитализъм на третата индустриална революция, стоящ в основата на късната модерност, водят до промени в отношението към различните части на континиума на времето. Променя се най-напред отношението към непрекъснато променящото се настояще. Това е резултат на два основни фактора. Първият е общата характеристика на иновативните пазари, в които непрекъснатата поява на нови и различни продукти и услуги се е превърнало в ключово конкурентно предимство. Вторият е свързан с факта, че глобализацията води до компресията на времето в едно глобално пространство, в което всяко събитие почти моментално може да окаже въздействие върху останалите. Скоростта на всичко нараства неимоверно – от скоростта на операциите в удвояващите всеки осемнадесет месеца своята мощност компютри, през скоростта на пътуване и придвижване от една точка на друга точка на планетата, скоростта на движение на информацията на глобалната сцена до скоростта на промени на глобалните финансови пазари. Така предходните модерни разграничения между работно и свободно време, трудова кариера и пенсия започват да се заличават. Появява се и получава масово разпространение гъвкавото работно време, нерегламентираното работно време, омешването на поведението, характерно за различните възрасти. Протича дерегулация на работната сила, проявяваща се на първо място в дерегулация и индивидуализация на времето. В крайна сметка се налага повсеместният култ към новото като свръхценност и ключова характеристика на късната модерност става неофилията.

Дигиталните информации, предаващи веднага всяка информация до всяко кътче в света, рязко увеличават събитията, в които е въвлечен информационно човекът, създават усещането за потребност от бърза реакция на всякакви явления, които ни връхлитат ускорено. Нарастващата маркетизация отслабва значението и възможности за по-дългосрочни визии и поведение. Ключов проблем на всички организации стават ускореният оборот на капиталите, гъвкавостта, навременността, бързината.

Същевременно се променя отношението към бъдещето. Модерната епоха създава нагласата за прогреса и съответно за превъзходството на бъдещето над настоящето и особено над миналото. Миналото се възприема през оптиката на бъдещето и различните действия в него са оправдани именно чрез бъдещето. Упадъкът на предходния култ към прогреса и на досегашни утопии не разрушава изобщо бъдещето, но го запазва с нагласата за неговата висока несигурност, с очакването, че то може да бъде по-опасно от настоящето и от нас зависи какво ще е то. То не е телеологично предопределено, а много по-силно зависи от настоящето. Не вярата в бъдещето, а загрижеността за опасностите, за рисковете, които носи то и които трябва да се предотвратят, излизат на преден план. Тревогата за бъдещето и непрекъснатите предупреждения срещу опасностите, които носи то в резултат на следствия от нашата днешна дейност, заместват оптимистичната вяра в прогреса. Появява се феноменът “култура на страха”, т.е. културна ситуация, при която конструирането на ситуации на несигурност се оказва ключов властови и икономически механизъм за въздействие върху гражданите от пазарни субекти и политици. Тази загриженост става част от функционирането на пазара, който ориентира голяма част от маркетинга и продукцията си към усещането за несигурност, предлагайки по безброй начини пазарни продукти, които носят със себе си сигурност – от хранителни добавки и безброй постижения на фармацефтичната продукция и биотехнологиите до камери за наблюдение, паник стаи, железни врати и приватизация на огромни участъци от предходната държавна система за предлагане на сигурност. Културните образи на бъдещето чрез холивудската продукция са или версия на днешното либерално настояще в интергалактическа ситуация (типичен пример са епични сериали като “Star track” и “Star gate”) или катастрофични филми, в което човечеството не оцелява или ако оцелява, то е със сетни сили благодарение на индивидуалните усилия на някой супергерой.

Радикално се променя и отношението към миналото, което активно се завръща в множество реконструкции в настоящето. Две са основните измерения на това завръщане. Първото от тях е в контекста на конструиране на индивидуални и групови идентичности във време, когато предходните, обърнати към бъдещето идеологии, не дават достатъчно ресурси за тази цел. Битките за бъдещето, които предопределяха конфликтите през ХІХ и ХХ век, се заменят с битки за миналото, с безкрайни противопоставяния. Не бъдещето, а миналото се превръща в репер за формиране на разнородни идентичности. Самите идентичности са нещо, което става предмет на постоянно преоткриване и конструиране, като в този въпрос интерпретациите на миналото имат ключово значение. Тя е силно отворена и рефлективна и агресивно очакваща и изискваща признание.

Второто измерение на завръщането на миналото е чрез пазара, чрез пазарния оборот. Ако ранната модерност отхвърля миналото, то късната модерност започва едно безкрайно преоткриване и реинтерпретиране на миналото и традицията, включването им активно в настоящето и в пазарен оборот. “Скоро няма да съществува нито една дейност, нито един предмет или местна забележителност, които да не са получили почестите на някоя музейна институция. От музея на палачинката до музея на сардината, от музея на Елвис Пресли до този на „Бийтълс” днес в хипермодерността влизат всеонаследяването и всевъзпоминанието… Огромното разпространение на предмети и знаци, смятани за достойни да станат част от наследствената памет, роене на музеите от всякакъв вид, обсебване от идеята за възпоменателност, масово демократизиране на културния туризъм, което е заплаха за деградация или парализа на наследствения парк от преливащите потоци на посетителите: новото оценностяване на древното се съпровожда от нарастване, пресищане, безкрайно разширяване на границите на наследството и паметта, което издава доведена до крайност модернизация.”³² Всички етапи на различните истории – национални, световни, групови, индивидуални, стават предмет на маркетинг и продажба. Историческите събития и артефакти са нещо, което активно се консумира, както всички други неща. Нарастващото свободно време дава възможност много по-интензивно от предходни периоди да се обработва, пакетира, продава, разменя, превръща в стоки именно миналото.

Васил Проданов

Васил Проданов е роден през 1946 г. Завършва СУ „Климент Охридски”, специалност философия. Професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН, директор на Института за философски изследвания на БАН.

Статията е публикувана в сп. Лик, бр. 4, 2009 г.

Бележки

Featherstone, Mike. Consumer Culture and Postmodernism, London: Sage, 2007, р. ХІV
Featherstone, Mike. Consumer Culture and Postmodernism, London: Sage, 2007, р. ХХVІ
Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 69
Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, рр. 37-38
Джеймисън, Фредерик. Единствената модерност. Есе върху онтологията на настоящето, С., Критика и хуманизъм, 2005, с. 18, 87.
Bauman, Z. Liquid Modernity, L.: Polity, 2000; Bauman, Z. Liquid Love: On the Frailty of Human Bonds, Cambridge: Polity, 2003; Bauman, Z. Liquid Life, Camridge: Polity, 2005; Bauman, Z. Liquid Fear, Cambridge: Polity, 2006; Bauman, Z. Liquid Times: Living in an Age of Uncertainty. Cambridge: Polity, 2006
Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-Запад, 2005, с. 57
Джеймсън, Фредерик. Единствената модерност. Есе върху онтологията на на- стоящето, С., Критика и хуманизъм, 2005, с. 7-11.
Bell, Daniel. The Cultural Contradictions of Capitalism, N.Y.: Basic Books, 1976.
Jameson, Frederic. Postmodernism, or, The Cultural Logic of Late Capitalism, Duke UP, 1991
Бек, Улрих. Откриване на истинската политика. Към една теория на рефле- ксивната модернизация, С., Планета-3, с. 37
– Вж. Mythen, Gabe. From ‚Goods‘ to ‚Bads‘? Revisiting the Political Economy of Risk, Sociological Research, Vol. 10, N 3, 2005
Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 80
Вж. Бехманн, Г. Риск, В: Глобалистика. Энциклопедия, Ред. и состав. И.И.Мазур и А.Н. Чумаков, М., ЦНПП “Диалог”, 2003, с. 901
Вж. Тестар, Жак. Сляпата вяра в научния прогрес, МОНД дипломатик, декем- ври 2005, с. 14-15.
– Вж. Franklin, Jane (ed.) The Politics of Risk Society, Polity Press, 1998
Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 76
Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 6
Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 15
Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 14
– Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 20
Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 84
Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-Запад, 2005
Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За- пад, 2005, с. 30
Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 77-84
Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 87
Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За- пад, 2005, с. 28.
Вж. Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 88-89
Heaphy, Brian. Late Modernity and Social Change : Reconstructing Social and Personal Life, London-New York: Routledge, 2007, р. 14
Вж. Fornäs, Johan. Cultural theory and late modernity, London: Sage, 1995, р. 46
Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За- пад, 2005, с. 33-34
Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-За- пад, 2005, с. 97