“Висящите кафета” в идеите за солидарност на Де Сика и Фелини… Какви са многоточията на неореалистичния ви аромат днес, и у нас?
Виторио, Фредирико, тридесет, четиридесет, петдесет, щестдесет години след вас, как ние българите да обясним на себе си собствения си страх и собствения си срам за това, че у нас всичкото висящо е априорна собственост на всичкото висшестоящо. И целият ни нещастен преход от нещастен авторитаризъм към нещастен неолиберализъм е парещ очите дим на изгорели надежди за човечност и хуманизъм, парещ очите дим на изгорели надежди за солидарност и справедливост.
На кого да изплачем отвращението си от фалшивите подаяния на днешния ни неоколониализъм, на кого да изплачем неореалистичните си черно-бели сълзи на “Крадци на велосипеди”? Риторични ли са сълзите на неореалистичното ни сърце, които капят в харизаното кафе на отчаянието ни?
Веселин Вълев
