1. Двуликата глобализация
(съвместно с Рикардо Сталяно)
Когато през юли нещата в Генуа загрубяха, заради Г8, аз бях далеч оттам и, както мнозина други, седях пред телевизора и се опитвах да разбера. Сред многото въпроси, които ми минаваха през главата, беше и този: защо не съм там? Защо за кой ли път поред някакви хора манифестират и се бият и умират, а мен ме няма сред тях? За пръв път разполагах и с отговор: защото представа нямам на чия страна да застана. Защото знам малко за глобализацията, вероятно дори не знам какво е точно, затова. До момента, честно да си кажа, моята неосведоменост относно глобализацията не ми се беше струвала непростима. А ето че изведнъж я почувствах не само непростима, а направо жалка, смущаваща и нелепа. Затова, като мнозина други, оттогава насетне започнах да следя събитията и да се опитвам да разбера. Никога не е прекалено късно.
Сега вече в главата ми се тълпят сума идеи – те нито изглеждат задоволително пълни, нито са и кой знае колко непоклатими, обаче все пак стават за фон на въпросите, на които още не мога да си отговоря. По-добре от нищо. И, тъй като по професия пиша, реших да опиша този фон в поредица от статии (три или четири, според както тръгне). Тази е първата. Когато видях самолетите да изтърбушват кулите-близнаци, за миг помислих, че вече е все едно – какъв е смисълът да изследваме нещо, което току-що завинаги умря? Но твърде скоро си дадох сметка, че разбирането на самолетите и разбирането на глобализацията по всяка вероятност са два аспекта от разбирането на едно и също нещо. Затова продължих да пиша. Край на предисловието. Начало на първа част.
Пределно ясно, първият въпрос, който идва наум е: какво, по дяволите, е глобализацията? Или по-точно: какво имаме предвид, когато ползваме думата “глобализация”? За беда един-единствен, обоснован и общовалиден отговор просто не съществува. Има много възможни такива, но всеки от тях някакси опровергава другия, без да изглежда по-правдоподобен от останалите. Та се сетих старата приказка, че за глупостта определение няма, но има много примери. Индуктивната метода, както й казваха в училище. И за глобализация определение няма, но колко много примери. Затова взех да ги събирам. Прибягнах до един крайно аматьорски метод, който в случая ми се стори подходящ – обърнах се към произволни хора. Все такива, които не биха могли да отговорят на въпроса: “Какво е глобализацията?”, но при нужда са в състояние да я онагледят, обикновени хора. От многото чути примери, избрах шест. Привеждам ги в първоначалния им вид, защото неясните формулировки или наивността на употребените думи говорят сами за себе си и навеждат на размисъл. Ето:
1. Където и да отида по света, намирам “Кока Кола”. Или “Найки”. Или “Марлборо”.
2. Мога да си купя акции на всички световни борси и да инвестирам във фирми в която и да е страна.
3. Дори тибетските монаси ползват Интернет.
4. Безспорно е, че колата ми е сглобена от части – донякъде е работена в Южна Америка, донякъде в Азия, донякъде в Европа, а може би дори и в САЩ.
5. Сядам пред компютъра и мога да си напазарувам онлайн каквото пожелая.
6. Навсякъде по света хората са гледали последния филм Спилбърг, обличат се като Мадона или целят коша като Майкъл Джордан.
Voilà! Ако изброеното ви смущава с глупостта си, опитайте да поразпитате наоколо и сами ще се убедите. Изчерпателна или не, това е общата представа за глобализацията. Дори най-резонният въпрос, който възниква във връзка с даваните примери, също изглежда наивен: верни ли са? Действително ли така стоят нещата? Това ли са истинските примери за глобализация? Няма смисъл да се питате “за” ли сте или “против”. Полезното питане е: вярно ли е?
Хайде да видим дали наистина всичко може да се купи в Интернет. Аспирин, книга на италиански, старинна мебел, самолетен билет на чуждестранна авиолиния, бутилка френско вино, компютър, пакет памперси, принтер. Седнах пред компютъра и опитах да купя тези неща, в резултат на което не успях да се сдобия само с аспирин и автомобил. С малко търпение и известна доза късмет, останалото действително може да се купи. Няма да издребнявам за аспирина, а що се отнася до колата – надали някому ще щукне да си я поръча онлайн. Бих могъл да заключа, че примерът е верен. Бих, ако нямах някои забележки. Памперсите например – купих ги през сайта на веригата от супермаркети Coop. Хубав сайт, откъдето (ако живеете в Милано, Рим или Болоня) няма проблем да поръчате всичко, с което по принцип са заредени магазините Coop, и да го получите вкъщи. Проблем няма, но колко са онези, които всъщност се възползват от предоставената им възможност? От Coop отговарят: парите, които изкарваме чрез електронна търговия представляват 0,008 на сто от общите ни продажби. Да, вероятно домакините не са най-меродавният критерий. Хубаво, да видим друг пример тогава.
Книгите. Предполага се, че голяма част тъкмо от четящите хора имат и компютър, нали? Обаче излиза, че на сто продадени в Италия книги, само половин е купена през Мрежата. Доста скромно. А знаете ли колко книги се продават с добрите стари смехотворни пощенски записи? Десет процента. Което ще рече двайсет пъти повече от продажбите чрез Интернет. Защо тогава десетимата, които купуват книги по пощата, не означават нищо спрямо половината читател, който се снабдява с тях онлайн? Защо на 199 индивида, влезли за покупка в книжарницата, се придава по-незначителна стойност от тази на единствения чудак, предпочел да ползва за целта компютър? Защо виждаме в него нашето бъдеще и дори нашето настояще, а в останалите сто деветдесет и деветима (сред които най-вероятно се числим и самите ние) нищо не ни хваща окото?
Борсата. Вярно ли е, че можем да купуваме на всички световни борси? Да. Нещо повече: не винаги е било така, следователно това е реален пример за промяна през последното десетилетие, повлияла драстично на навиците на инвеститорите. В тази връзка се сещам за една съвсем скорошна случка. Французите опитват да купят италианската електрическа компания “Монтедисон”. Италианското правителство се намесва и блокира операцията. Французите се виждат принудени да купят “Монтедисон” чрез подставения Аньели. Точно както в миналото (придържаме се към родните примери) “Пирели” не успяха да купят “Континентал” (немски автомобилни гуми), а “Де Бенедети” не успяха да се сдобият със “SGB” (половин Белгия). Не разбирам много от тези неща, но интуитивно усещам, че ако либерализацията на борсите е пример за глобализация, то “глобализация” ще рече процес, който се препъва във всеки от нервните възли на планетата, но по никакъв начин не ги засяга. Голямо препускане в центъра на игрището и малко голове – за дефиниране на подобно явление е достатъчна по-неангажиращия и вече добил гражданственост термин “интернационализация”. Вместо планета-държава, зад него се крие съвкупност от държави, по-способни на интензивен и качествен паричен обмен отпреди. Призракът на Глобализма явно броди доста далече от това.
“Кока Кола”. С впечатлението, че се продава успешно повсеместно оставаме след четирите или петте екскурзии до по-редки страни, където неизменно се натъкваме на неповторимата червена марка с бял надпис в най-нелепи места. На запитване, от “Кока Кола” отговарят, че то е съвсем оправдано – продуктите им (не само Кола) се пласират в около 200 държави. Тъй като според моята информация на планетата понастоящем има не повече от 189 държави, това звучи донякъде странно. Но, както и да ги преброиш, 200 страни са много нещо и съвсем оправдано се превеждат с “навсякъде”. Както и да е – на мен ми се струва по-любопитно да разровим статистиките и да открием с какъв социален авторитет се ползва “Кока Кола” по места. Средният американец всяка година изпива приблизително 380 малки бутилки безалкохолни напитки на компанията “Кока Кола” (в скоби: как успява?). Средният италианец – 102. Руснакът – 26. Индиецът – 4. Вижте индиеца! Четири пъти годишно е несъстоятелно количество. Ако аз трябва да кажа какво ям със същата честота, ще ми се наложи доста да се позамисля и да се сетя примерно за суши. Каква е ролята на сушито в моя живот? Никаква. Какво влияние оказва “Кока Кола” на индийската култура? По-малко от онова, което си представяме. Ако кажем, че Колата е навсякъде, няма да излъжем, но ако твърдим, че навсякъде е от значение, ще сме си направили спорен извод. Удобен, но лъжлив. Как така четирите бутилчици Кола, които индиецът изпива, ще означават нещо, а стотиците бутилчици, които не изпива – не? Как така литрите Кола, които още преди двайсет години средният бразилец пиеше между другото, се наричаха “външна търговия”, а четирите бутилчици на индиеца станаха “глобализация”?
Накрая историята с тибетските монаси. Сцената с монасите, които от манастира си в Тибет весело сърфират из Мрежата, датира отпреди няколко години и е част от рекламна кампания на IBM (“Възможните решения за малката планета”). Като рекламно изображение е гениална. Синтезирано навежда на мисълта за такова свиване на пространството и времето, което идеално би прилегнало за марка на глобализацията: монасите са нещо древно и географски твърде отдалечено и въпреки това сърфират из Мрежата, щастливо се изтъпанват на пъпа на света, в неговото тук и сега. Щом те го правят, какво чакате вие? Кратко и гениално. Толкова изобретателно и лесно за употреба, че хората, инстинктивно, превърнаха рекламния образ в тотем и го вкараха в употреба. И той проработи толкова добре, че повечето престанаха и да се вълнуват дали е истина – кой го е еня действително ли тибетските монаси ползват Интернет? Безсмислен въпрос. Отговорът обаче има смисъл: не. Тибетските монаси не сърфират из Мрежата. Нещо повече – представителят на лондонския Office of Tibet енергично отхвърлил всяка подобна възможност. И хвърлил допълнителна светлина на ситуацията: “Щом се носят такива слухове, най-вероятно става дума за китайска пропаганда”.
Тъй като сигурно вече е ясно какво имам предвид, като казвам, че трябва да се питаме дали примерите са верни, ще прехвърля по-набързо останалите два. Истина е, че много фирми изнесоха производството си в чужбина, като внимателно избраха най-евтините места – не правят изключение и автомобилните компании. Ако обаче отново искаме да се придържаме към фактите, смятам да ви изненадам: ако имате FIAT и той не е нито “Палио”, нито “Сиена”, то вашата кола е преобладаващо италианско изделие. Това със сигурност нещо означава. Що се отнася до филмите на Спилбърг, Мадона и Майкъл Джордан – за тях си има израз, достатъчно красноречив при това – “културна колонизация”. Глобализацията предполага някакъв кръговрат на пари и продукти. Но, ако вземем например киното, нещата стоят по следния начин: светът гледа американски филми, американците не гледат световни филми. Направих си справка с класациите по приходи от последния уикенд и намерих само една страна в света, сред чиито първи десет най-печеливши филма поне три не са американски (Индия). И само една, която в първата десятка има поне един чужд филм, който не е американски. За сравнение: колко, мислите, са неамериканските филми в класацията на 140-те най-гледани в САЩ от последната година? Нула. Защо да наричаме всичко това глобализация? Защо да не си го назовем със собственото му име, “колониализъм”?
Отсега мога да видя досадени физиономии: хайде пък сега този ще ни убеждава, че глобализацията не съществувала. Нека да обясня. Не се опитвам да докажа, че глобализацията не съществува, защото нямам представа дали е така. Но моята неизбежна първа стъпка в посока на разбирането е да обособя и изтълкувам абсурда, в който се намираме – повечето от нас виждат признаци на глобализация или в намислени дадености, или в реални, които обаче могат да означават точно обратното на това, което искаме да означават. На практика един сондаж на e-commerce дава на разположение данни, с които лесно би се опровергало схващането за глобализация в действие. Но хората предпочитат да изтъкнат онзи един на двеста, който си купува книга в Интернет и да му придадат значение, което не признават на другите сто деветдесет и девет. Той е новината, не те. Защо? На какво се дължи странната форма на кривогледство, която ни принуждава да виждаме само симптомите на набелязаната за откриване болест и да не забелязваме останалите симптоми? С какво се обяснява това групово желание да налагаме категория като глобализацията, без оглед на истинските планетарни събития? Естествено ли стана, или има някой, който здравата е поработил, за да ни докара (или по-скоро на Запада) това специфично недовиждане? Кому е изгодно хората да се взират в света по този нескопосен начин? Нито един от тези въпроси не е реторичен.
2. Силата на деудачния пример
Както казахме, поголовно се наблюдава една странна тенденция глобализацията да се определя посредством очевидно неверни (тибетските монаси в Интернет), полуистинни (либерализацията на финансовия пазар) или основателни, но количествено несъществени примери (индиецът, който пие “Кока Кола”, и хората, които пазаруват памперси онлайн). То е малко, ще прощавате за сравнението, като да погледнеш двама души, които правят любов и да ги определиш като “оргия, към която другите още не са се присъединили”. Откъде произтича тази неестествена склонност към логическата акробатика? Как стана така, че реализмът на хората допусна подобно нашествие на въображението?
Представете си следната ситуация. Един съботен следобед сте отишли да се разтъпчете в центъра, където вече има толкова народ, че трудно се разминавате. Внезапно виждате как четирима (не повече: четирима) от навалицата хукват да бягат презглава с ужасени викове. За част от секундата се озовавате пред необходимостта да решите дали това са четирима луди или четирима като вас, видели нещо, което вие сте пропуснали (как близката къща ви се срутва на главата или зад гърба ви е застанал откачен с картечница). Ако предпочетете първото, ще продължите да се разхождате и загрижено да цъкате. Ако се спрете на второто, също ще хукнете да бягате с крясъци. Докато още размишлявате по въпроса, други хора, по-чевръсти от вас, вече са решили и са се втурнали нанякъде. Четиримата са станали примерно двайсет. Мозъкът ви работи и с право започва да клони към бягството. Изумително е как в подобни обстоятелства онова, което правят четирима или двайсетима от присъстващите, има по-голяма тежест от правеното от останалите хиляда! Но това е положението. Рано или късно, няма съмнение, и вие ще нададете вик и ще се ометете. И на свой ред ще повлияете на по-нерешителните около вас. Ако някой ви спре и попита: “Какво става?”, няма да знаете какво да кажете. Може би: “Всички се разбягаха”.
Ако някой ви спре и попита: “Какво е глобализация?”, по принцип ще е редно да си признаете, че не сте много наясно. Но ще приведете примери: мога всичко да напазарувам в Интернет, “Кока Кола” е навсякъде, тибетските монаси сърфират в Мрежата и мога да си купя акции на всичките световни борси. Всички се разбягаха. Всъщност щуращите се наоколо са все още двайсет на хиляда и може да излезе, че от нищо не се спасяват, а тичат за здраве, или просто са обезумели, или ще си изтърват автобуса. Но при все това казвате: всички се разбягаха. И нямате време за повече, защото сами се отдалечавате на бегом.
Това ли се случва в главите на хората във връзка с глобализацията? Мисля, че да. Един сроден механизъм се е задействал и смила света (поне Запада със сигурност). Така че следващият логичен въпрос се отнася до сърцевината на проблема: кой организира играта? Кой събаря къщата върху ми и плаща на първите четирима побегнали? Немислимо е всичко да е започнало ей тъй, случайно, не е възможно и да продължи след началото си толкова безпрепятствено, като лавина. В свличането си към глобализация, планетата е набрала такава мощна инерция, че няма как да допуснем, че не й е даден начален тласък и пътят й не е направляван и постоянно ограничаван, етап по етап. Не е достатъчно да се разбере как работи двигателят на глобализацията – по-полезно ще е да узнаем кой го зарежда с гориво.
Мислете простичко. Както винаги, когато нещата се усложнят прекалено. Коя е основната тяга на глобализацията? Парите. Може би не е излишно да споменем, че ако я освободим от фльонгите и оглозгаме до кокал, глобализацията ще се окаже гол финансов проблем. Въпрос на парично движение. Пари, които търсят по-пространни игрални терени, защото старите им площадки не могат да се разширяват безкрайно и са им отеснели до задушаване. Ако произвеждате сирене и сте станали лидер във вашия сектор, не можете да претендирате хората от вашия град да харчат повече за сирене от това, което вече харчат. Значи – при условие, че държите да продължите да богатеете – имате една възможност: да продавате сиренето в съседния град или направо да прехвърлите част от производството си там и да доите кравите на ближния. Векове наред изпълнението на подобни трикове е означавало само едно – война. Завземане на съседния град. Както и да са ви ги разправяли, войните открай време се правят, за да съживят паричното обращение, да нахлуят на нови пазари, да отнемат чуждите суровини. За да дадат на парите поле за действие.
Революционното на глобализацията е това, че дава възможност на капитала да си поеме дъх в мира. Не само не й е нужна война – трябва й мир. Никога няма да продавате сирене в страна, която е във война с вашата. Нито ще идете да го правите на място, което подлежи на килимна бомбардировка, даже и да ви подарят млякото. Дори да беше само хипотеза, глобализацията никога нямаше да се роди, ако светът не беше кротнал без войни. Не твърдя, че парите изведнъж са станали добри и са решили да заровят томахавката. Твърдя, че в този момент технически им е по-удобно да ползват мира. Цената на войната стана толкова висока (в човешки страдания и разнебитване на системата), че е време за нови способи. Западните капитали завладяха комунистическите страни като просто ги купиха и това разрешение на студената война се оказа безкрайно по-практично от хвърлянето на атомни бомби. Само преди петдесет години въпросното хвърляне беше все още единственият познат способ.
Очевидно наблюдаваме произтичането на главоломен обрат, който в известен смисъл е “първи път” в човешката история: капиталът решава да се придвижва, яхнал не войната, а мира. Естествено е съпътстващите проекта проблеми да са неизброими и да се налага взимането на някакво колективно решение, както и плътна, макар и ирационална подкрепа на масите. И тъкмо тук възникват понятието “глобализация” и мита зад него. Това ми напомня за Дивия Запад, където целта също била увеличаване на жизнената площ на парите, за да могат те да се възпроизвеждат. Занятието имало съвсем елементарни параметри – Западът представлявал идеалното разширение на игралното поле – километри земя, готови да бъдат завзети и напълнени с консуматори. Единственият проблем за тогавашния свят били разстоянията. Решението се явило незабавно: железниците.
Донякъде както Интернет сега, навремето железниците скъсявали дистанциите и сроковете. Приближавали далечното. От едно огромно пространство правели държава. Налагало се обаче да се построят, а строежите гълтат средства. За набирането на средства се налагало определени хора да рискуват собствените си пари, но най-вече се налагало много повече хора наистина да прегърнат идеята, за да се качат на влаковете и да заминат да си правят нов живот през девет земи в десета. Да повярват, че Западът съществува наистина. Те трябвало да бъдат тласнати далеч отвъд онова, което можели да удостоверят със своя здрав разум. Трябвало да им се внуши важността на нещо, което не били докосвали и помирисвали и необходимостта от нещо, за което нямали доказателства. Трябвало да бъдат убедени, че желаят нещо, за което нищо не знаят. Налагало се Западът да стане истина в главите на хората, преди да е станал истина наистина. Онези железници никога нямало да потеглят, ако не успеели да се натоварят, още преди да бъдат построени, с фантазиите на хората. И пари за направата им нямало да се намерят. В този смисъл Западът е съвършеният прототип на една специфична ситуация – нещо, което не съществува, може да се осъществи, при условие, че всички повярват, че го има.
Преди десет години, глобализацията беше точно нещо подобно. Нещо, което не съществува, но потенциално може да бъде, стига всички да са достатъчно убедени. Капиталите построиха “железниците”: отидоха да произвеждат в далечни страни; научиха се да употребяват мира, за да се добират до пазари, които до момента са били недостъпни; бутнаха огражденията, задушаващи финансовите пазари; възседнаха Интернет-революцията; умножиха възможностите за консумация; рискуваха огромни средства, само и само да положат релси навсякъде. Но, за да тръгне влакът, освен другото се налага и светът да се качи във вагоните му. За задвижване на парите, се налага задвижването на парите на всички. След построяването на новото игрище, се очаква всички да излязат да играят. В известен смисъл това, което всъщност е нужно, е колективното въображение да прескочи фактите и да ги придърпа към себе си. Този скок в нафантазираното си има име: “глобализация”. Нашият Див Запад.
“Глобализация” е думата, която употребяваме за неща като интернационализма, колониализма, модернизацията, когато решим да ги сумираме и издигнем до статуса на колективно, епохално, епично приключение. Ако се питаме съществува ли или не, няма да получим отговор, защото зле задаваме въпроса: зависи. Противно на привидностите, примерите, които хората дават за наличието на глобализация не са глупави, а удивително точни и помагат за по-правилното задаване на нашия въпрос. Тъкмо защото са лъжливи или полуистинни или несъществени, те уцелват в десятката: показват, че глобализацията е нематериална проекция, която става действителност, ако бъде сметната за такава. Вижте отново тибетските монаси. Те не сърфират из Интернет, но ако всички вярват, че е така и се държат по съответен начин, тези всички в крайна сметка ще произведат свят, в който тибетските монаси наистина ще ползват мрежата. Има ли по-точно определение за глобализацията?
Глобализацията е хипотетичен пейзаж, почиващ на една единствена идея: как да дадем на парите възможно най-обширно поле за действие. Кой е измислил този пейзаж и кой го захранва ежедневно? Парите. Големите капитали, разбира се, но и нашите, малки пари, на тези, които работят обикновени неща (ако хубавичко се позамислим, ще установим, че структурата, в която работим, върви към глобализация – къде с отварянето на уебсайт, къде с опити за електронна търговия, къде чрез оповестяване на една новина вместо друга – и напредва според възможностите си, сякаш глобализацията е вече факт). Педантичната подготовка на събитията постигна целта си.
Това изненадващо ли е? Не особено. В миналото, многократно при това, парите са успявали да убедят милиони човешки същества на драго сърце да станат пушечно месо – защо сега да не ги убедят да се преселят завинаги в Страната на чудесата? Поради единствената, тъповата причина, че Страната на чудесата още не съществува? Не. Изненадващо е само, че нещата не потръгнаха по най-гладкия възможен начин. Защото на сцената се яви движението на антиглобалистите. Тези, които ненадейно слязоха от влака, защото им се стори, че има нещо гнило в Запада. И гракнаха, че царят е гол. И че новата граница не е тяхната нова граница, а нечия чужда мечта. При това не особено чистоплътна.
Какво да мислим за тях? Ненормални ли са или са единствените, съхранили непомътнен своя разсъдък? Дали са съвременните лудити или ясновидци? И дали обричат бедните по цялата Земя на мизерия или ги защитават?
3. Хората от Генуа
Глава, посветена на антиглобалистите, иначе известни като noglobal. Луди или пророци? Хайде да се върнем в Генуа и да опитаме да тръгнем оттам. Защо въобще е нужно да се прави среща от типа на Г8? Осем мегапрочути държавни глави, които спокойно можеха да си уредят видеоконференция или тайничко да се срещнат в някой кънектикътски чифлик, се излагат на витрината и хвърлят във военно положение цял един град – защо? Да не би да са оглупели? Не. Те са рекламни лица.
Не са отишли там нищо да решават (чудесно можеха да намерят и други начини), а да се покажат. Те са “тестимониъл” – реклама в аз-форма. На какво? На глобализацията. Там са, за да кажат, че половината свят действа като една единствена държава. За да свидетелстват, че Западът съществува, истински е и вече е страшен купон. За да ги види добре дребният венециански индустриалец, едва започнал свенливо да пристъпва към Русия, и да се увери, че няма страшно да инвестира там. За да си кажат на планетарно всеослушание, че взаимно се харесват и никога няма да воюват помежду си, така че многонационалните компании могат спокойно да се разрастват, да строят, да завъртат паричните потоци и да чакат милиони нахъсaни консуматори. Там са, за да демонстрират, че са богати, добронамерени и модерни – така на медиите ще им е по-трудно ясно да преценят дали наистина са такива. Там са, за да разпръскват оптимизъм, вяра в бъдещето и единство на намеренията – масла, без които моторът на глобализацията ще се разпадне на основни части. Там са, за да продават Запада, копнежа по Запада. А младежите в бели екипи? Те какво правят в Генуа?
Младежите саботираха рекламата. Изпикаха се върху диплянката. Съдраха Големия Манифест. Не осуетиха глобализацията, а бойкотираха рекламната й кампания. И инстинктивно напипаха наболелия нерв на въпроса. Да излезеш на протест в Генуа, насред гигантската реклама, вместо пред някоя обувна фабрика на “Найки” в Индонезия е не просто по-практично, а поразява глобализацията там, където е най-слаба – в момента, в който се продава на целокупното човечество. Ужасно непосилно е да разбиеш всички “Макдоналдс” по Земята, но да направиш на смях онези, които искат да ти ги пробутат като образ на щастието, е доста по-ефикасно.
Ето нещо, което трябва да проумеем по отношение на антиглобалистите: още преди да са се запитали какво всъщност мислят за глобализирания свят, те изпадат във възмущение от начина, по който той им се продава и от масовата склонност на хората към безпрекословно упование в загадъчния Запад. За най-младите да са noglobal е личен шанс да докажат, че имат свободен, независим мозък, нехипнотизиран от тамтамите на властта. Те горят от желание да се отделят от стадото и да вземат на подбив овчаря. Надали знаят какво е глобализацията, нито пък някога сериозно са се замисляли. Но, верни на инстинкта си, вдигат суматоха. Все едно дали е Виетнам или е глобализацията – разликата е незначителна. Винаги има един дял от човечеството, който не е съгласен, който се противи на безкритичността, с която мнозинството възприема лозунгите, нарочно измислени от някого за него. Това са бунтарите. Трябва ли да ги съдим поради единствената причина, че няма да са в състояние да се аргументират в евентуален дебат за глобализацията? Не мисля. По-скоро би трябвало да ги спасим от изчезване, защото те са нашият залог срещу всички фашизми. Ускореното сърцебиене, което ни държи будни в нощта на нашето здравомислие. Ще кажете: да, ама не са прави за глобализацията. И така да е, няма значение. Следващият път ще имат право и с това ще спасят всички ни. В деня, когато Ной започнал да строи Ковчега, не валяло. Слънцето така прижуряло, че камъните се напуквали.
Тук е мястото да уточним, че не всички са единствено и само бунтари. Мнозина от антиглобалистите знаят за какво говорят, искрено са убедени, че глобализацията е лоша идея и мислят, че са съвършено наясно с поразиите, които може или вече върши. Много авторитетни коментатори ги заклеймяват като безотговорни типове, излагащи на риск от спиране процеса, който рано или късно ще произведе колективно богатство, напредък и мир. Къде е истината? Макар и малко объркано и разнопосочно (всеки следва темите, които са му най-присърце), протестиращите ясно маркират едно реално, бих казал историческо свойство на глобализацията: тя е не просто разширяване на игралното поле, а и смяна на правилата на играта. Глобализираният свят е рай, осъществим само при премахване на значителна част от досега съблюдаваните правила. Добро начало е триумфът на така наречените “свободни зони”: парцели свят, в които можеш да произвеждаш и да търгуваш при минимум данъчни тегоби, незначително синдикално присъствие, без грижа за опазването на околната среда – един вид, почти без правила. Неслучайно многонационалните компании (и не само те) отидоха точно там да поемат глътката въздух, необходима за сбъдването на глобализацията. Днес в такива зони работят 27 милиона души. Огромен брой. И, тъй като са преобладаващо далеч от Запада, от разстояние дават отрадното впечатление за глобализиращо се стопанство. Обаче косвено свидетелстват и за нещо доста по-смущаващо – глобализацията неслучайно възникна като проект именно когато Западът започна да се ориентира към всеобща дерегулация, която да освободи ръцете на инвеститорите и сега се случва там, където може да се разиграват пари.
От Рейгън и Тачър до Блеър и Шрьодер системно бе налагано схващането, че парите се умножават само ако цинично ги пуснем да циркулират на свобода и не ги мъчим с много ограничения. Колкото и усукано да звучи, идеята е, че най-добрият начин да помогнем на бедните е като помогнем на богатите – покрай увеличението на капитала на едните, за другите все нещо ще хартиса. Основателна или не, тази идея е идеологическата ос, около която изниква всяка глобализация. Тя е входната такса за Рая. Има само един израз, елементарен и нелицеприятен, който подхожда за определяне на нещото, осигуряващо целостта на подобна, почти изцяло лишена от каквито и да било правила система: “закон на по-силния”. Пиша това без уговорки, защото съм убеден, че днешните продавачи на глобализация искат в замяна свобода на изявата с една единствена санкция – законът на по-силния. Глобализацията се нуждае от свирепа, радикална и безмилостна конкуренция, има нужда от крупни печалби, за да прави крупни инвестиции, от естествен подбор, защото играе брутално и не може да влачи подире си слабаци. Чисто и просто й трябва игрална площ, в рамките на която единственото правило да е, че по-якият печели. С риск крайно да опростя нещата, смея да твърдя, че точно това е пределът, където антиглобалистите не издържат, слизат от влака и се отказват от Дивия Запад. Нищо че мотивациите им са толкова разнообразни: те могат да бъдат приведени под общия знаменател на отказа от свят с подобен водещ закон. Много пъти антиглобалистите взимат на мушка отделни късчета от голямата музайка – експлоатацията на работниците в бедните страни, шеметната бездна между богати и бедни, употребата и злоупотребата с генното инженерство, културната масовизация, неуважението към правата на консуматорите. Но ако трябва да ги обсъждаме едно по едно, ще остареем в спора. По-добре да си дадем сметка, че това са отделни симптоми на една и съща, задълбочаваща се болест на планетата – конкуренцията с минимум правила, където почти всичко е позволено, печалбата е единствен показател за успех и по-силният надделява.
Точно на този свят антиглобалистите вдигат мерника, при това невинаги осъзнато. Да се питате дали сте “за” или “против” глобализацията, не означава да се питате дали имате положително отношение към генетично променените храни, дали обичате “Найки”, дали ви ужасява изличаването на диалектите и дали заплащането на китайците, които шият вашите обувки, ви се струва справедливо или срамно. Означава да се запитате дали в името на това да живеете в един по-богат свят, сте готови да живеете в един селективен, безмилостен свят в надпревара, подчинен основно на закона на по-силния, където победителите се занимават с побеждаване, а победените – с губене. За да ви помогна за отговора, бих искал да ви подсетя, че една внушителна част от току-що приключилото столетие, беше посветена на усилията да не се стига до такъв свят. Никога както през последния век човечеството не се е опитвало толкова целеустремено да открие начин за съсъществуване и замогване, при които да не е нужно прилагането на закона на джунглата. По недвусмислен и завършен начин, това бе постигнато от два големи проекта: реалният социализъм и идеята за социална държава. И двете вече са се превърнали в мръсни думи, но поначало са били точно опит за система, която да не блокира развитието, но да избегне прекия сблъсък, в който силният смазва слабия и мир на праха му. Защо им е било да се борят за друго? Защото са били добри? Не. Защото са били шокирани. Шокирани от нечовешкия живот на европейския работник от края на XIX в., шокирани от американските семейства, които само за ден изпадали в най-непрогледна мизерия заради някоя необяснима борсова криза. Защото са разбрали, че свят без филтър, без преразпределение на богатствата и без грижа за беззащитните произвежда нечувани страдания и във всеки миг може да се обърне срещу теб самия. Нещо като центрофуга, смилаща милиони съдби – ако не удържаш на необходимото за оставане в центъра й темпо, светкавично изхвърчаш към орбитата на такава нищета, от която няма шанс да изплуваш.
Не са били добри. Били са шокирани. А къде отиде техния тогавашен потрес? Нима беше забравен? Защо проповядването на поголовна и всеобхватна либерализация сега звучи напредничаво, при положение, че всъщност означава да реставрираме света, от който трескаво се бранехме преди десетилетия? Никой ли не забелязва, че репортажите от фабриките в Третия свят предават същия кошмар, който Зола описва в “Жерминал”, разказвайки за миньори, живели преди сто и трийсет години? Как така европейските левици се изтъпанват в предните редици на глобализацията, без да се замислят за жестоките последици, които тя би могла да има за слабите по света? Възможно ли е да се задоволяват със съображението, че там някъде с петнайсетте цента дневно от фабриката за топки иди-дойди, поне се преживява, докато съвсем без фабрика няма спасение? (Същият логически парадокс като с миньорите на Зола – 130 години не бяха ли достатъчни за намирането на по-достойно разрешение?) Възможно ли е чак когато два самолета сравнят със земята два небостъргача, да си спомним, че законът на по-силния никому не дава гаранции, дори на по-силния? Възможно е. Работата е там, че по-голямата част от Запада е влюбена в една идея (глобализацията) и старателно изтласква мисълта за цената, която й ще се наложи да плати, за да я осъществи. Не е неразбираемо. Ако се реализира, глобализацията наистина ще произвежда богатство, модерност и мир в такива количества, че да забравим онова, което в Генуа някои нарекоха с изискания евфемизъм “известни неудобства”. Неудобство е например това, че по-богатият, по-модерен и почти напълно умиротворен свят, ще бъде игрален терен с един единствен управляващ принцип, законът на по-силния.
Въпросът беше: луди или пророци са антиглобалистите? Това, което знам със сигурност е, че те конкретизират параметрите на решението, което сме принудени да вземем колективно и ни изправят лице в лице с истинската физиономия на нашето съвремие, безкрайно различна от ретуширания портрет, продаван в търговските центрове на властта. И дотук помагат. Ясно е обаче, че тяхната убедителност проиграва шансовете си в една критична точка – способността да учленят някакъв приемлив алтернативен модел, който да съхранява положителните черти на глобализацията (обменът на идеи, краят на национализмите, ползването на мира като икономически вектор), без задължително да ни наложи тежката цена на страдания и социални варварства. Утопия ли е един такъв модел? Може ли да е нещо повече от сляпата увереност, че все пак има начин и вълкът да е сит, и агнето – цяло? Ако приемем, че вече има някакъв потенциален отговор, на него ще посветя следващата, последна част.
4. Бетовен с “Найки”
Глобализация, която не уврежда смъртоносно планетата; цивилизована и морална глобализация, направена “отдолу” и с човешко лице – възможно ли е да се случи? Аз лично нямам отговор, нито увереност, с която да убеждавам. Единственото, което мога да направя, е да споделя с вас подозрението си: добрата глобализация се гради от същите тухли, от които и лошата. Да, ползват се по различен начин, но са същите. Това, което антиглобалистите са склонни да разрушат с лека ръка, често са материалите, които биха послужили за “добрата” глобализация.
Късогледият морализъм и клишираното философстване често довеждат до към демонизиране на онова, което би следвало да бъде реинтерпретирано и употребено като суровина за едни по-добри мечти. Ще опитам да обясня с два примера. Две от основните притеснения във връзка с глобализацията са суперсилата на брандовете (големите фабрични марки) и културната уравниловка. Две действителни тенденции, върху които с право се съсредоточава критиката на антиглобалистите. Да видим.
Брандовете са козът в подкрепа на най-лошите опасения за бъдещето. В полемиката срещу тяхното всемогъщество има две течения, като първото е по-осезателно аргументирано – големите марки се нагушват с пари, експлоатирайки работната ръка на бедните държави. Както винаги, най-хубаво е да започнем с простия въпрос: това така ли е? Да, вярно е, въпреки известната склонност на обвиняващите да не си задават много-много въпроси и набързо да приключват своите анализи. Нещата вероятно са доста по-объркани, отколкото ни харесва да допускаме, че са, но в крайна сметка не е грешно да се твърди, че зашеметяващите печалби на много многонационални компании се дължат на факта, че техните продукти се правят в едни от най-бедните страни на Земята, на изключително ниски, почти неправдоподобни и със сигурност неморални цени.
Втората обичайна и по-отвлечена критика към брандовете е, че са завзели колективното въображение, управляват го както си пожелаят и превръщат личностите в лоботомизирани консуматори. Тъй като няма кой да им противостои, присъствието на големите марки е станало толкова натрапливо, че можем спокойно да ги класифицираме като нова власт – доста по-ефикасна, фино структурирана и вездесъща дори от политическата, религиозната и гражданската. Макар че това възражение звучи доста по-ирационално, то далеч не е изсмукано от пръстите. Една добра възстановка на този тип обстоятелства можете да намерите в популярната книга на Наоми Клайн, No logo: прочетете първите 200 страници и ще проумеете за какво става въпрос. Там доста трезво са изложени голите факти. Може и не всичко да е действително или добре схванато, но дори и само половината от съдържанието да е истина, вече е предостатъчно, за да повярваме. И да ни се отще да правим каквото и да било усилие.
Аз обаче имам друго предложение: дайте да вземем даденостите, да ги разгледаме отблизо и да опитаме да ги преосмислим. Например: доколко сериозно може да ни занимава парадоксът, че въпреки широко разпространената неприязън към многонационалните компании, повечето от нас без скрупули си служат с техните продукти? Стига да не сте заклети антиглобалисти, твърде вероятно е да носите обувки “Найки” или “Адидас”, да пушите “Марлборо” или “Филип Морис”, да водите децата си да гледат филмите на студията “Дисни”, да ядете в “Макдоналдс” и в момента, в който четете тези редове, да сте с бельо “Келвин Клайн”. Ще се опитам да го формулирам по-точно: не е изключено на повечето от нас светът, направен по образ и подобие на интересите на големите марки, съвсем да не изглежда нечовешко място, а напротив – живо и по някакъв начин богато пространство, интересно за обитаване. Доста нормално е да възприемаме този свят като общо взето свободен. Своего рода въртележка, на която се покатерваме, когато пожелаем (с мисълта “Ама че безобразие!”) и слизаме, когато ни дойде ( “Утре се връщам!”). Трябва ли да заключим, че сме вече толкова лоботомизирани, че не сме в състояние да правим разлика между нещата? Би било удобно. Но се притеснявам, че истината е друга.
Истината е, че сме само частично лоботомизирани. И участваме съзнателно в големия празник, с присадения участък от мозъка си, която няма как да отцепим, но поне можем да опитаме да разберем. Нашата интелигентност има свой собствен ход, защото познава терена. И ако инстинктивният морализъм не я възпира, тя престава да се самозалъгва и се придържа към фактите. А фактите са следните: когато купувате обувки от “Найки”, плащате 50 евро за името и 25 за обувките. Да не сте си изгубили ума? Не. Вие просто купувате цял свят – какво ви пука за реалната стойност на обувката в кожа, гума и изработка? Купувате си свят: свободни хора, които тичат за здраве, обикновено красиви като модели, по принцип гъвкави като Майкъл Джордан, винаги много модерни. И вие сред тях. За 75 евро. Ако това ви се струва инфантилно или идиотско, я се замислете за ходенето на концерт. Бетовен. Музика от Бетовен. Като плащате билета, какво си купувате? Малко музика? Не, цял свят. Голяма марка. Бетовен е бранд, сътворен с течение на времето въз основа на реално съществувалата фигура на един глух гений-бунтар и консолидиран от две поколения музиканти-романтици, досъздали мита. От него води началото си един още по-мощен бранд: класическата музика. Цяла вселена! Не сте си купили малко музика – в цената са включени и концертната зала, хората наоколо, усещането, че сте интелигентни и благородни, членството в един доста недостъпен и претенциозно съставен клуб. Временно сте си откупили свят за обитаване, построен за вас с безкрайна сръчност. Дали са ви го подготвили, защото са добри и умни? Може и да са, но в основата на старанието им е същата причина, поради която и “Найки” строи светове – парите. Доколкото ми е известно, Бетовен е композирал за пари, а от него до съвременните дискографски компании или пианиста, който свири за вас, купеното от вас е строеж на куп хора с куп намерения. Най-важното от които – парите. Знам, че звучи почти неприлично, но онова, което толкова ни възмущава, когато става въпрос за обувки или хамбургери, е същото, в което се хвърляме без да се замислим, ако решим, че става дума за нещо възвишено. Бетовен е бранд. Френските импресионисти – също. И Кафка. И Шекспир. Умберто Еко също. И дори “Ла Република”. Все светове, които означават много повече от онова, което са. Имат своите правила, а ние ги приемаме. В смисъл, че се самоубеждаваме, че картофките в “Макдоналдс” са вкусни със същата нелогична безхарактерност, с която приемаме, че Бетовен никога не е композирал грозни и ненужни парчета или че целият Шекспир е гениален, а “Ла Република” публикува истината и само истината. То е част от играта. А ние имаме нужда от тази игра. Склонни сме да оказваме предпочитание на всичко, което носи органичната сила на свят – чистото присъствие на даден предмет, колкото и да е специален, не е достатъчно. И изпитваме благодарност към хората, които успяват да ни изградят светове. Световете са гаранция срещу хаоса, спасителни подредби на действителността. Не мисля, че е необходимо тук да отбелязвам, че светът на Кафка е по-щедър, умен и многопластов от планирания свят на “Макдоналдс”. Всички знаем това. Но не бива да си затваряме очите пред факта, че играта е една и съща, типът изживяване е едно и също и светът на Кафка не е по-истинен от този на “Макдоналдс”, както една изложба на френски импресионисти размърдва мозъчните гънки точно толкова, колкото и разходка в “Найкитаун”. Изобщо ние много разчитаме на този вид изживяване, често го предизвикваме нарочно, ползваме го и в опита от него съхраняваме някои достойни за уважение неща. Няма защо да се боим и да го клеймим като пъклено дело – дяволът е другаде, ако изобщо го има.
Ще кажете: да, ама Бетовен не е експлоатирал нагло индонезийците, за да си направи обувките. Веднага ще ви отговоря, ако настоявате да съм циничен: огромната част от класическата музика е родена, защото е имало кой да я плаща. А я е плащал един аристократичен свят, който по отношение на експлоатацията може да е всичко, но не и безукорен. Всъщност обаче става въпрос за съвсем друго. Ако “Найки” злоупотребяват с правата на работниците си, трябва да бъдат спрени и точка. Но да изхождаме от подобен случай и да осъждаме понятието “бранд” по принцип, като демонизираме всякакъв сорт опит, произлизащ от него, е по-скоро вредно, защото правим неизползваема цяла категория – тази на големите марки, – която по право принадлежи на нашата култура и изглежда неделима от самата идея за глобализация, включително от най-човечните й и положителни вариации. Как да построим нещо, като изхвърлим всичките си сечива?
Ето и още един неудобен пример: културната масовизация. Вярно ли е, че глобализацията води към монокултурен свят, сплотен около някаква усредненост, клоняща към безкултурие? Може би. Ако си поставите за задача да заснемете филм, който някак, колкото и да е абсурдно, да хареса в планетарен мащаб (точно това правят в Холивуд), ще трябва да впрегнете общопонятни стереотипи, да сте ясни до кретенизъм, да говорите универсален език, в който да синтезирате и олекотите до глупост идеите си. Няколкостотин подобни филма ще допринесат за изграждането на съобразен вкус у публиката и той неизбежно ще граничи с посредствеността – така безкрайните световни различия се завъртат в омагьосания кръг на асимилацията и стават на някаква хомогенна каша по средата. А сега си спомнете Омир.
“Илиада” и “Одисея”. Големи енциклопедии в стих, съдържащи пълен набор от понятията, с които боравели гърците – от кухненски рецепти до военни стратегии. Смята се, че са шедьоври, върховни постижения. Вярно отражение на една велика цивилизация. Точно така. Но на каква цена, я се замислете? Ако трябва да разкажете Древния Грък, ясно е, че преди всичко ще се наложи да го произведете, като вземете неограниченото разнообразие и богатство на гръцките хора и го преразкажете чрез опростяване и синтез в единен типов модел. Това, което ще получите накрая, може да е твърде ефикасно, но неминуемо ще звучи опростенчески. Къде са сега всички гърци, които са смятали Ахил за кръвожаден луд, географията на боговете – за овехтяла привичка, а култа към войната – за идиотщина? Да не би да не е имало такива? Имало е, и още как. Възможно ли е да съществува само един начин за изковаване на щит, за обличане, за разбиране на живота? Не. Гърция е била пълна с гърци, които не откриваме у Омир, както светът е пълен с хора, неподлежащи на разказване в холивудски филм. Омир е културата на победителите, на мнозинството, на успелите. Дайте да не се залъгваме: навремето Омир е бил каквото днес са американците. Което не ни пречи с основание да приемаме “Илиадата” за шедьовър, а “Одисеята” – за фундамент на западната съкровищница от образи и стереотипи. Не е ли странно?
Обвиняването на глобализацията в ограничаване на колективната свобода чрез свеждане на сложността на световния опит до броени обобщаващи модели, е начинът от правилни предпоставки да стигнем до грешни заключения. Вярно е, че в глобализацията се наблюдава тенденция към подобно развитие, но не е редно то да се обрисува по-черно, отколкото е. Каквото и да приказваме, историята на Запада е история на аналогични компресирания на колективната свобода – една от най-смъртоносните глобализации, принудила изкуството на целия Запад да бъде изключително религиозно, пресичайки решително всеки опит за вкарване на бита в сюжетите му, в крайна сметка произведе стотици шедьоври и векове триумфи на изкуството. Фактът (сам по себе си абсурден), че художниците са можели да изобразяват само богородици, обезсмисля ли красотата на богородиците? По никакъв начин. А главозамайващата изтънченост на схоластичната философия – добива ли някакви различни измерения поради факта (сам по себе си абсурден), че въпросната изтънченост е била притисната отвсякъде в менгемето на теологията? Не вярвам. А класическата музика? Хармоничният изказ на Моцарт, сравнен с този на един фламандски полифонист от XVI в., прилича на адаптация за детската градина. Обаче без това абсурдно редуциране на изразните възможности, никога нямаше да се роди така наречената “класическа музика”. Бранд, културна масовизация. Както виждате, разбирането на параметрите на проблема съвсем не е така лесно, както изглежда. Първосигналните отговори не вършат работа. Нито пък инстинктивното, откровено самоцелно противостоене. Теми, които зачекнахме тук, както и хиляди други, са свободно пространство за мисълта, способна да преодолее клишетата – по нейна воля там може да възникне едно обитаемо бъдеще, извън пълномощията на съответния управителен кадър, назначен за целта.
Дано не греша, но идеята за една по-човечна глобализация минава именно през културната революция и предполага, че светът най-сетне ще приеме бъдещето и ще престане да защитава някакво никога несъществувало минало. Не вярвам, че – ако я има – “добрата” глобализация може да бъде осъществена от мозъците, които изпотрошават “Макдоналдс”-ите или гледат само френски филми. Аз си я представям другояче. Представям си хора, проумяли, че глобализацията, такава, каквато ни я продават, е не погрешна, а маломерна мечта. Недоразвита. Спъната. Заложница на въображенията на мениджъри и банкери. Да я измечтаем вместо тях: ето какво, нито повече, нито по-малко, предлагам да е нашата задача.
Превод: Нева Мичева
Източник: grosnipelikani.net
