Фалшификаторите допускат множество грешки, плод на тяхната некомпетентност. Преди да разгледам по-значимите от тях, ще се опитам да им направя кратък профил. Това са хора, които имат базисни познания по официалната версия на българската история към 80-те години на ХХ век. Те са се предоверили по стари и глупави постулати на българската историография в лош за тях момент – малко преди да бъдат разобличени и да бъдат поставени заслужено в кошчето за исторически боклук, което от друга страна дава възможност да се датира точния момент на направа на фалшификата. Сред тях изпъква най-известната небивалица на Веселин Бешевлиев за „прабългарския бог Тангра”, мантра, господствала в историографията ни почти 60 години. Няколко думи за инструментариума на фалшификаторите. Основен похват е отюрчането на добре известни имена на исторически личности, племена, народи, планини и реки (придаване на тюркско звучене, но така, че читателя да се досети за оригиналното име). Не толкова за разнообразие, колкото да не натежи основния похват, някои отюрчвания звучат абсолютно непознато на читателя. Това обаче също е проблем, който води до задаване на логичния въпрос – как тогава е направен превода или интерпретацията на Нурутдинов зад завесата или в бележка под линия. Например река Дунав е наречена „Сула”, Карпатите – „Улагски планини”, полуостров Крим – „Джалда”, славяните – „улчийци” и т.н. Своеобразен връх в тяхната наглост обаче е използването на точни цитати от известни исторически произведения, като например „Пътуване до Волга” на Ибн Фадлан. Основните исторически извори, които са ползвали в частта за „дошлите в Европа булгари” не са много: т.н. „Именник на българските владетели”; Константин Багренородни – „За управлението на империята”; Ибн Фадлан „Пътуване до Волга” – първо издание 1939; тези извори са широко разпространи на руски език и фалшификаторите не са имали нужда да владеят други езици – арабски, гръцки и латински , за които е абсолютно сигурно, че основният заподозрян Нурутдинов не владее. Използвам думата „фалшификатори” защото имам силното усещане, че Нурутдинов е имал съавтор или поне консултант, човек, които е знаел добре български език. Основание за това твърдение ми дава и обстоятелството, че освен многото български думи и имена на владетели, реки и планини, които не са документирани в тюркските и арабски хроники и географски трактати , а не се срещат и днес в тюркоезична Централна Азия, авторът на „Джагфар Тарихи” е използвал текстове от българска литература: В. Бешевлиев, „Първобългарски надписи”,1979, „Прабългарски епиграфски паметници„1981 г. , както и Паисиевата „История славянобългарска ”, първа съвременна публикация от проф. Йордан Иванов през 1914 г. Нямам данни трите български източника да са публикувани на руски език.
Грешка № 1 – българите наричат царете си „балтавар”
През 1939 г. в СССР излиза от печат известния пътепис на Ибн Фадлан „Пътуване до Волга” (манипулативно преведен през 1992 г. на български като „Пътешествие до Волжка България”), в което преводачът Антон Петрович Ковалевски нарича владетеля на волжките туземци „балтавар”. Същата грешка е допусната и в българското издание от 1992 г, но в още по-извратен вид, преводачът взема титлата „балтавар” за личното име Балтацар . Това е само една от множеството грешки, които преводачът допуска. След поредица от публични представяния на книгата из Съветския съюз редица специалисти арабисти забелязват грешката, която не е единствена, и повдигат основателно въпроса за нейното изправяне. Тази грешка А. Ковалевски премахва след излежаване на присъдата си в ГУЛАГ във второто издание на книгата от 1956 г., където вече се чете правилния текст: “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на Шилки йълтъвар, царя на славяните…” Американското издание от 1979 г. на университета в Индиана, обаче изобщо не допуска тази грешка: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah reached …”/ „…Когато писмото от Алмъш син на Шилки йълтавар, краля на сакалиба достигнало …” ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979). Древната тюркска титулатура „йълтавар” е добре известна на учените изтоковеди. Тя е установена върху камък от първата половина на VII век в един от орхоно-енисейските надписи и се отнася за висш военачалник на Източнотюркски хаганат. „Йълтъвар” се среща и върху паметника на Кюл Тегин (732 год) като титулатурата на военачалник на азите, пленен от Кюл Тегин, а сащо и като титулатури на предводителите на тюркските племена, присъствали на погребението му. Титулатурата се среща и в хроники за това време (Х век), отнасящи се за предводители на тюркски племана от района на Северен Кавказ. Тюркската управленска титулатура „йълтъвар” е обсолютно непозната в средновековната история на дунавските българи. И обратно – липсват каквито и да са исторически , археологически и лингвистични доказателства за използване на думата „балтавар” като управленска титулатура в целия познат ни свят от най-дълбока древност до днес. Тази грешка е някаква индикация, че фалшификатът би могло да бъде съставен в тази му част между 1939 и 1956 г., без да имам безспорно доказателство, че е допусната точно тогава, тъй като тя може да се обясни и с голямата некомпетентност на фалшификатори.
Грешка № 2 – българите наричат владетелите си и „канове”
Добре известна е една от най-извратените тези в официалната ни историография, актуална до края на 80-те години, че българските владетели се наричали „ханове”. Тази теза, в потвърждение за която не бе открито нито едно изворово и археологическо доказателство бе своебразно мерило и за нивото на нашите историци. Известно е кога тази теза масово претърпя модификация – началото на 90-те години, след събитията от 1989 г., когато българските владетели срамежливо започнаха да се наричат „канове”. Пионер на тази „революция” в ханската ни историография бе отново Веселин Бешевлиев, който в култовото си произведение „Прабългарски епиграфски паметници„1981 твърди за тюркска управленска титла „кан” следното: „Първата дума на тази сложна титла кан е известната тюркска титла за владетел кан, хан или също каган. Втората част сюбиги представя сложния български, съответно тюркски израз сю бег и, на който първата дума сю значи „войска”, а втората бег (с и в български) „господар”. Последната сричка и е тюркският суфикс за притежание при думи, завършващи на съгласна. В тюркските езици в противоположност на индоевропейските, в които притежателят на даден предмет стои в притежателен родителен падеж (срв. лат. domus patris, нем. Das Haus des Vaters „къщата на бащата”), се изразява със суфикса -и или -си при думи, завършващи на гласна, прибавени не към притежателя, а към притежанието, напр. баба еви„къщата на бащата” или шейтан арабаси = лат. carrus diaboli, нем. Der Wagen des Tenfels „колата на сатаната”. И така сю бег-и значи „господар на войската”, срв. в Орхонските надписи сюбаши „главатар на войската”. Само не оставайте с неправилното впечатление, че Бешевлиев е оригинален автор на тази извратена теза. Истинският баща на този „научен шедьовър” е Фьодор Успенски, „прозрял” истината още през 1905 година и го е записал в Известията на Руския археологически институт в Константинопол бр. ХIII/1908 г., но във варианта „хан-бег”, докато са фалшифицирали заедно с Карел Шкорпил известния Чаталарския надпис. Особено словоохотлив в началото на 90-те години на миналия век бе един сладкодумен доживотен директор на Националния исторически музей, който „каносваше” най-интензивно Кубрат, Аспарух, Тервел и всички останили до Борис включително.
Както се казва „от трън, та на глог”, защото и за това твърдение доказателствата бяха абсолютно същите както за „хановете” – никакви. Мотивите за тази промяна се основават върху известния домашен титул „канасюбиги” или „канесюбиги”, за който има надписи върху камък и злато. Този титул е бил използван точно 25 години , приблизително от 815 до 840 г. от владетелите Муртаг, Маламир и Персиан. Тримата са в пряка родствена връзка – баща, син, внук. Очевидно е, че става дума за някаква тогавашна модна тенденция титлите „канасюбиги” или „канесюбиги” да се ползват паралелно с официалната „архонт”, а при Муртаг дори „базилевс”. Хронистите са посочили титлите на българските владетели от V и VI век на Балканския полуостров, т.е. почти 200 години преди Аспарух и те са „КРАЛ” (регес) и „АРХОНТ”. Този дребен за величието на официалната ни историография факт по разбираеми днес причини изобщо не е отразен, в специализираната литература си титлите по възможност се превеждаха „вожд”. Та те българите и българските владетели на Балканите от късноантичния период отказаха да видят, та камо ли техните титли. Осочено важен момент е драстичната разликата при поставяне на титлата към името на лицето при тюрки и българи (европейци). При българите (европейците) титулатурата е пред името: кесар Тервел, архонт Крум, базилевс Муртаг, канасубиги Маламир, цар Петър. При тюрките титлата е зад името: Чингис хан, Златарски паша, Бешевлиев бей, Гюзелев ефенди. Ибн Фадлан го потвърждава в „Пътуване до Волга” управленската титулатура за волжките туземци пълхар/болфар е след името – Шилки йълтъбар.
И така моментът на трансформиране на „ханския” период в българската историография с „канския” е особено важен за да датираме точно момента на създаване на фалшификата „Джагфар тарихи”, който настъпва след издаването от Бешевлиев на „Прабългарски епиграфски паметници” през 1981 година. Този момент съвпада напълно с твърдението на самия Нурутдинов, че в началот на 80-те години той се е опитал да предложи фалшификата за отпечатване в Академиите на науките на СССР или поне да получи финансова помощ за предприятието си. Двата момента съвпадат до такава степен, че можем да посочим създаването му в периода от 1982 до 1984 година.
Грешка № 3 – графичният знак на българите „балтавар” – ψ
Това е една от неособено важните грешки на измамниците, но е по скоро показателна за техния стил на работа, в който има и любопитни моменти. След като доказах по-горе, че управленската титулатура „балтавар” е пълна измама, то логично погледнато и символа на балтавара – знакът наподобяващ гръцката буква ипсилон ψ да е толкова автентичен. Верни на подхода за уподобяване на действителни наименования и символи, Нурутдинов е измислил този знак, с цел да имитира близост с т.н. в българската историография „знак на прабългарите” , състоящ се от две хасти и буквата ипсилон IYI. Същевременно (и много хитро) този знак съвпада напълно с графемата ψ (пси) в старобългарската азбука. Както е известно, т.н. „прабългарски знак” е поредната глупост на официалната българска историография и лично „постижение” на Веселин Бешевлиев, който в книгата си „Прабългарски епиграфски паметници”, 1981 твърди парадоксалната трагикомична теза, че „…този знак в християнските рунни надписи означава „всевишен” или „господ”, а IVI в езическите – „Тангра” или „Тенгри”, т. е. небесният или висшият бог на тюрките и българите.” Известно е, че символът IYI е открит върху артефакти (глинени съдове, римски мозайки, каменни блокове и др.) от медно-каменната епоха, предримската и късната античност на територии и епохи, нямащи нищо общо с българите, да не говорим за тюрките. Артефактите са датирани от 4-5 хиляди години преди новата ера (културата „Винчи” в Босна и Косово, „Караново” в България ) до ранното средновековие и обхващат Балканския полуостров, Апенинския полустров, Северна Африка, Мала Азия и Центрана Европа в културни слоеве, отнасящи се към общества на траки, илири, етруски и гърци. Едно от малките, но приятни изключения в нашата историография е изследването на археолога Стамен Михайлов „Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза „медно гумно”, Известия на народния музей във Варна, 1987 г., който аргуменирано оспорва тезата за „прабългарската принадлежност” на символа. И в този случай Нурутдинов & Co са се предоверили за кой ли път на твърде спорния научен авторитет на Веселин Бешевлиев, за да отбележим категорично поредния им гаф.
Грешка № 4 – сгрешеното име на княз Муртаг, наречен Амуртаг
Следваща грешка отново се дължи на това, че изманикът се е предоверил на авторитета на българската официална историография, която за 150 години така и не успя да научи истинското име на един от най-забележителните български владетели, и подобно на несъществуващия Исперих (в изворите, колкото и да са спорни – Есперерих, Аспарух и Испор,но не и Исперих) стана причина днес един друг български град да носи сгрешеното име Омуртаг. Читателят лесно ще установи признатото майсторство на фалшификатора Нурутдинов да отюрчва и оциганява истината. Без съмнение, основа за измислянето на „Амуртаг” е сгрешеното име „Омуртаг”, но отюрчването отново ни предава пряко внушение за връзка с Централна Азия и Далечния изток, думата „Амуртаг” е алюзия за произход с наименованията на голямата средноазиатска река Амударя или дори далекоизточната Амур.
Изворите – Продължителя на Теофан, Йоан Зонара, Йоан Скилица и Паисий Хилендарски сочат Муртагон. Във Ватиканския препис на Манасиевата хроника името е Муртаг. Каменните надписи и златните монети с тегло 2.74 грама т.е. равняващи се на Ѕ златен римски солид, обявени от историците за златни медалиони, сочат името Муртаг. Би трябвало да приемем, че според автентичните български каменни надписи на гръцки език достоверното име е именно Муртаг. За срам на най-известните български историци името на Муртаг е допълвано с графемата „О”, която в гръцкия език е определителен член за мъжки род, и неправилно е превеждано Омуртаг. В някои от каменните надписи погрешно е изписван определителния член вместо „о-микрон” с гръцката графема „омега” – „Ω”. Неправилното име Омуртаг е въведено още от Фьодор Успенски и Васил Златарски и по инерция продължава да използва и днес.
Името Муртаг/Муртак е балканско средновековно име, което се среща често в османските данъчни регистри от ХV век. То оставя ярки следи в средновековната история на Ирландия, където в началото на XII век царува крал Муртаг. Столицата му е Ълстър, а крал Муртаг е известен с това, че прекратява нашествията на викингите и царува от 1101 до 1114 година. Умира през 1119 година. Друг един Муртаг – Murtagh MacLoughlin управлявал малко ирландско кралство за времето 1136-1166. Царувал 30 години – малко повече от българският му съименник. Територията на днешна Румъния също пази спомен за името Муртаг , а може би и точно за първия българския базилевс. Ако разгледате картата на областта Олтения около най-големия град Крайова ще откриете много села, които носят „изконни румънски” имена: Липову, Бистрец, Чутура, Букувец, Бряста, Добрун, Сопот, Въртоп, Добрословен, Орлеа, Садова. Между тези села, на 40 км южно от Крайова по пътя за Бекет се намира и това, което ни интересува – село Мурта. Излишно е да споменавам, че към днешна дата на историческата наука не е познато тюрско име Муртаг.
Грешка № 5 – Тангра, богът на българите
През 1930 г. при разкопки на малка средновековна църква в подножението на Мадарските скали е намерена мраморна колона с диаметър 0.47м. и запазена височина 0.78м. Горната и долната част от колоната са отчупени. Надписът не обхожда в околовръст колоната, а е разположен само от едната страна. Средната част от текста на надписа също е повредена, тъй като там колоната също е счупена и частта на липсващите фрагменти е по-голяма от запазената част на надписа. Запазени са по няколко букви от началото и края на всеки от редовете. Колоната категорично не може да бъде разчетена поради твърде макия брой запазени букви, които могат да се интерпретрита по десетки начини. Но за младия тогава Веселин Бешевлиев невъзможни неща няма. През 1932 г. той публикува резултата от фантазиите си в научна публикация, в която композира известния надпис „Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел… беше… и направи жертвоприношения на бога Тангра… ичиргу”. Това отваря пътя на младия класически филолог с некласическото турско фамилно име (беш ев – тур. пет къщи) към по-успешна кариера и през 1933 г. г-н Петкъщи вече е извънреден професор по класическа филология в Софийския университет. Почти половин век по-късно неколцина млади български рок-музиканти ще намерят оригинално прабългарско име за бандата си, благодарение на неговите амбиции за успешна кариера по втория начин.
Генерално погледнато, без дори да съм видял как изглежда надписа, мога да направя заключение, че фантасмагорията на Бешевлиев логически не е възможна. След кесаря Тервел едва ли има друг български владетел като Муртаг, за който да е доказана по категоричен начин принадлежността му към християнстата религия. Доказателствата във вид на християнска символика са налични върху най-големия по съдържание и единствен цялостно запазен истински надпис в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици” , както и множество други по-кратки или фрагментирани, в т.ч. на негови подчинени , погребани по християнски до Голямата базилика в Плиска; златните му монети-медалиони, на които е изобразен като ромейски базилевс с всички владетелски християнски символи на Римската империя (а той е титулуван „базилевс” в Продължителя на Теофан и Хрониката на Скилица, на една от миниатюрите на Скилица базилевса Муртаг е изобразен с християнски кръст на гърдите). Ще завърша кратката християнска презентация на василевс Муртаг с текст от Пасий Хилендарски: “…В това време Бог пратил на България голям глад и мор. Тогава Муртагон започнал да се моли прилежно на Христа на Бога и дал обет — ако престанат гладът и морът, окончателно ще приеме християнската вяра. И веднага бе чут. В малко време престанал божият гняв, който бил над България.“ …Маврибур пише: „Мургатон прие кръщението”. От което следва и неприятния за мен извод, че възрожденските българи са имали по-вярна представа за историята си от днешните им наследници.
Не е възможно да съществува християнин, който да прави жертвопринушения на бог, пък бил той Тангра. Християнската вяра на Муртаг няма нищо общо с християнизацията на обществото и държавата, която се изразява в приемане на цялостно законодателство, в което са втъкани християнските религиозни норми. Няма никакво съмнение, че подобно на мнозинството от населението, мнозина български владетели преди Муртаг са били християни – Кубрат, Тервел, Телериг и за това съществеват убедителни исторически и археологически доказателства. И обратното – като се абстрахираме от извратената фантазия на господин Петкъщи, липсва каквото и да е историческо и археоложко свидетелство за наличие на върховно божество у българите, наречено Тангра, за времето от V до IX век.
Преди да премина към конкретика при разглеждането на фамозната мраморна колона с надпис „Тангра”, бих искал да открехна леко завеската пред моралния облик на Веселин Бешевлиев. Ако читателят има добрината да прочете моето изследване „Фалшивите мраморни плочи от Плиска”, не без удивление ще научи, че господин Петкъщи е замесен в производството и научната дистрибуция на фалшиви артефакти за българската история.
Илиян Вълчанов
Източник: iliyanv.blog.bg
Да се твърди категорично, че всичко в “Джагфар Тарихи” е измислица, означава да се поставят под съмнение и редица сходни по характеристика произведения – „Повесть временных лет” (ХІІ в.). „Анонимната унгарска хроника (ХІ в.), а също така и „Българска апокрифна летопис” (ХІ в.). Изследователите трябва да игнорират пристрастията си и да разглеждат адекватно „Историята на Джагфар”. Подобен псевдо-научен подход е недопустим.