Философията на Мартин Хайдегер
Мартин Хайдегер (1889-1976) е смятан за един от основателите на немския екзистенциализъм.
Творчеството му се разпределя в два периода. Първият период е от 1927 до средата на 30-те години. През тези години, в допълнение към „Битие и време”, той пише „Кант и проблемите на метафизиката” (1929), „За същността на основанието” (1929), „Какво е това метафизика?” (1929). Вторият период на творчество започва от 1935 г. и продължава до края на живота му. Значими произведения на втория период са „Въведение в метафизиката” (1953), „Хьолдерлин и същността на поезията” (1946 г.), „По пътя към Language” (1959), „Ницше” (1961) и др.
През първия период се опитва да създаде цялостна система за битието, като основа за човешкото съществуване. Вторият период се характеризира като интерпретация и тълкуване на философските идеи, като се започне с произведенията на древните автори: Анаксимандър, Аристотел, Платон и се завърши с изключителните модерни и съвременни културтрегери: Ф. Хьолдерлин, Ницше, Рилке. През този период, проблемът за език става за него основната тема на размисъл.
Своята задача като философ Хайдегер виждаше в това да се постави по нов начин проблемът за същността и смисълът на съществуването. За постигането на тази цел, той се опитваше да намери възможности за подобряване на адекватността на предаване на мислите си с помощта на езика. Неговият фокус е да представи невидимите нюанси на значение чрез абсолютното съдържанието на философските термини.
Хайдегер се опитваше да установи и преодолее основните постановки на европейското мислене, които са причина за нежеланото състояние на европейската цивилизация. Най-важното, според философа, е да се намерят ориентири за преодоляване на онази мисловна култура, която е вече с 300 годишна давност. Именно тя вкара Европа в задънена улица и от не трябва да се търси изход, вслушвайки се в шепота на битието.
Въпроси относно, накъде отива и накъде трябва да върви човечеството и дали е необходимо да се развива точно в тази посоката, вълнуваше много европейски мислители.
Хайдегер, размишлявайки върху това, отива по-далече и пита: “Не сме ли съучастници на някакво историческо сътворение, което сега бързо отива към своя край, в който всичко ще бъде завършено в най-досадния ред на еднообразието?“ [37. S. 31].
Хайдегер във своята философия не си поставя задачата да спаси света.
Неговата задача, като мислител, е по-скромна. Тя се заключава в това да проумее света, в който се проявява живота. Той пише: “ Философията търси същината…“. И нататък: “Тя съществува в мелодията на съответствията, настройваща се от гласа Битието на същностите“.
Основният въпрос във философията на Хайдегер е анализът за смисъла на категорията битие, което е изпълнено с оригинално съдържание.Според него, “битието, още от зараждането на западноевропейската мисловност, до днешни дни, означава това, което съществува. В съществуването се осмисля настоящето. Последното, според общото мнение, образува с миналото и бъдещето време характеристика. Битието, като състояние на нещата, се определя от времето.“ С други думи, битието на Хайдегер – това е съществуването на нещата във времето, или – екзистенцията.
Основният момент в осмислянето на всичко съществуващо, според Хайдегер, е човешкото съществуване. Битието на човека, той обозначава с термина “dasein”, разкъсвайки философската традиция, според която този термин обозначава “наличното битие“, “видимото“. При Хайдегер, по мнението на изследователите на творчеството му, “dasein“ обозначава, по-скоро, битието на съзнанието. Родоначалникът на немския екзистенциализъм подчертава, че единствено човекът осъзнава своята смъртност и единствено на него е известна временността на собственото съществуване. Благодарение на това, той е способен да осъзнае своето битие.
Човекът, явявайки се в този свят и присъствайки в него, изпада в състояние на безпокойство. Тя се проявява като единство на три елемента: “битието-в-света“, “движение напред“, “битието-на-вътрешния-мир“. Битът на екзистециалното същество, за Хайдегер, е бит, отворен за познанието на нещата.
Разглеждайки “безпокойството“ като “движение напред“, Хайдегер иска да подчертае несъответствието между човешкото битие и всяко съществуващо веществено битие. Човешкото битие постоянно, сякаш, “пълзи напред“ и по този начин съдържа в себе си нови възможности, които се фиксират като “проект“.
Иначе казано, човешкото битие се явява, проектиращо само себе си. В траекторията на битието се реализира осъзнаването за движението на човешкото битие във времето. В това се заключава възможността да разглеждаме битието като съществуващо в историята.
Разбирането на “безпокойството“ като “битие-на-вътрешния мир“, означава спицифичен начин на отношение към вещите като спътник на човека. Структурата на безпокойството, сякаш, обединява минало, бъдеще и настояще.
Всъщност, миналото, при Хайдегер, се представя като захвърляност, настоящето, като обреченост от робството на вещите и бъдещето, като въздействащ ни “проект“. В зависимост от приоритета на един от тези елементи, битието може да е по-дълго или по-кратко.
С краткото битие и отнасящите се към неговото съществуване неща ние се сблъскваме тогава, когато компонентът на настоящето в битието на вещите взима превес и скрива за човека неговото значение, т. е., когато битието се оказва напълно погълнато от предметите и социалната среда. Краткото съществуване, според Хайдегер, не може да бъде отстранено като преобразуваме средата.
В условията на кратко съществуване и философстване, човекът “изпада в състояние на отчуждение“. Краткият начин на съществуване, при който човекът е притиснат от диктата върху неговото поведение от света на вещите, Хайдегер нарича съществуване в “Men“, т. е. в безличното “Нищо“, определящо се като обидно човешко съществуване. Превърнато в Нищо човешко същество, благодарение на отвореността на Нищото, се приобщава към пълзящите същности, т. е. получава възможност да постигне самата същност. Нищото ни отпраща към същността, явявайки се като условие за възможността да разкрием същността. Нашето любопитство, по отношение на Нищото, поражда метафизика, която се оказва изход за познаващия субект от пределите на същността.
Трябва да се отбележи, че размишлявайки върху метафизиката, Хайдегер я интерпретира по своему и тази интерпретация се различава от традиционното разбиране за метафизика, която често се е разглеждала като синоним на философията, въобще или като синоним на философията, интегрираща диалектиката. По негово мнение, цялата философия на Новото време представя себе си като метафизика на субективностите.
И тази метафизика се явява подъл нихилизъм. Хайдегер смята, че философията задвижва метафизиката, но последната, всъщност, е корените на дървото на философията. И че в нашата епоха онази метафизика, станала синоним на нихилизма, ни завещава своята история.
Това доказва, по мое мнение, превръщането на философията в антропология. Всъщност,“ставайки антропология“, самата философия умира под въздействието на метафизиката. Доказателство за края на старата метафизика, за Хайдегер, е лозунгът “Бог е мъртъв“. Този лозунг, произнесен от Ницше, означи отказът от религия и е признание за неспособност за вяра в Бога, доказателство за разрушаването на старите основи, на които се крепяха идеалите и се базираха жизнените цели.
Премахването на авторитета на Бога и на църквите с тяхната “просветителска мисия“ означава, че на мястото на Бог “се намества авторитетът на съвестта, авторитетът на разкъсващият се разум…“
Бягство от света на чувствата, които се заместват с икономическия прогрес. Абсолютната цел за вечно блаженство се преобразува в земно щастие за повечето хора. Позоваването на религиозния култ се сменя от съзиданието на културата или разпространението на цивилизацията. Творческото начало, което преди е било характеристика на библейския Бог, сега се възприема като човешката инициатива. Човешката творческа дейност се превръща накрая в бизнес и гешефт. В следствие на това настъпва разложението на културата. Според Хайдегер, “нихилизмът“ е причината за разместването на всички стари цели на съществуването. Но с изменението на старите отношения към водещите ценности, нихилизмът достига завършеност, става свободен и пътят пред него за установяване на новите ценности е разчистен. Нихилистичното отношение към старите авторитети и ценности, все пак не означава край на развитието човешката мисъл и култура.
Що се отнася до философия на историята на Хайдегер, трябва да се отчита, че по негово мнение, “последователността на епохата, съдържаща битието, е неслучайна и не може да се разглежда като неизбежна“.
Той смята, че хората не могат да ускорят движението на бъдещето, но могат да го видят, само трябва да се научат да питат и да се вслушват в битието. И тогава новият свят сам ще дойде неусетно. Този свят ще бъде ръководен, според Хайдегер, от “сетивата“, т. е. подчинен на “всички възможни целеви планувания“, а нечовечеството ще стане свръхчовечество.
За да се случи това, необходимо е съзнанието да се извърви дълъг път от заблуждения и грешки. Своят дял в преминаването на този път може да внесе преосмислянето на нихилизма, поразил европейското съзнание.
Според Хайдегер, “осмислянето на нихилизма“ не означава да събираме в главата си “обобщаващи мисли“ за него и в качеството на наблюдатели да се отклоняваме от действителността. Осмислянето на нихилизма означава, напротив, да се навлезе навътре в онова, в което всички действия и случвания на тази епоха на западната цивилизация имат свое име и свое пространство, свои основи и свои подоснови, свои пътища и цели, свой ред и своя легитимност, свое обезпеченост и необезпеченост – с една дума, своя “истина“. С това се занимава философията. Но успешно може да следва пътя за изучавене на света, чрез вслушване в него, единствено новата философия, която не е задължително да е свързана със “научна философия“, нито с наука. В развитието на последните, Хайдегер вижда сериозни симптоми за полиференция в тях на пресмятащи и осмислящи съждения.
В труда му “Откъсване“(1959) тези два типа съждения и техните анализи са основа за теорията за познанието на обществените явления на Хайдегер.
По негово мнение, пресмятащите или разшифроващи съждения планират и изследват, но не калкулират възможности, не анализират последствията на своята изява. Този тип съждения е емпиричен и неспособен “да помисли за смисъла, намиращ се във всичко, което съществува“. Що се отнася до осмислящите съждения, то в своите крайности те не разкриват от действителността. Но при наличие специална подготовка и упражнения осмислящите съждения са в състояние да избягат от тези крайности и да достигнат истината за битието. Това, според Хайдегер, е възможно посредством феноменологията, явяваща се в качество на “тълковно знание“ или херменевтика.
В осветяването на въпроса за постигането на битието и установяването на истината, разглеждани в труда му “ За същността на истината“, Хайдегер изхожда от това, че обединеният човешки разум, благодарение на съждението, е движение към истината. Но какво е истинско? Според Хайдегер, “истинско – това е действителното“. Той пише: “Истинско ние наричаме не само съществуващото.
Как се оказва възможно достигането до истината и избягването от неистиското? За да постигнем това, трябва “да се отдадем на свързани правила“ , още повече, че както и да се опитваме да мислим, ние мислим в рамките на традицията“.
Истината, по същество, е непреходна и вечна, неосноваваща се на мимолетността и обречеността на хората, придобива се от свободата човека по пътя му в търсене на същността. Свободата тук се възприема “като възможна същност на битието“. За достигането на истината, свободата се явява като необходимо условие. Ако няма свобода, то няма и истина за субекта, нито за търсещият човек, нито като ценност във вид на обект, който се реализира на практика. Свободата на познание представлява свобода на търсене и лутане. Последните се явяват източник на заблуди, но за човека е присъщо да преодолява заблудите и да разкрива смисъла на битието.
Според Хайдегер, доминиращото в условията на краткото съществуване метод на изчисления в науката довежда до там, че нейното приложение в практиката на организация на предметния свят го превръщат, благодарение на техниката, в доминиращ над хората фактор. Така техниката се оказва единствената налична сила, способна да разкрие света. Но това съвсем не означава, че трябва да се откажем от новите възможности, предоставени ни от техниката. От хората се изисква само “сериозно да се замислят, т. е. придвижвайки се, мислено, напред, да останат самомнителни“.
Човешкото познание ни убеждава, че на мястото на предишния свят “прибързано, безцеремонно и всеобхватно се заема от предметността и техническото завладяване на земята“. В тези нови условия за живот “и човечността на човека, и веществеността на вещите – съгласно своето възникване, се разтварят в разчетените пазарни ценности, в световния свободен пазар и не само се объркват земята, но и устройват търгове във вътрешността на битийната същност на битието [20. С. 43].
Такава е неутешителната оценка на философите към съвременния живот.
В трудовете на Хайдегер, като един от забележителните мислители на ХХ в. се съдържат глобални характеристики на процесите на европейския начин на живот. Много от тези процеси го безпокояха. Едно от явленията, които го притесняваха най-много е отчуждението, което, както той го възприема, придобива глобален характер. Характерна черта на съвременния живот, по мнението на Хайдегер, е загубата на хора “вкопчени“ в живота.
Развитието на обществото, за него, се движи в опасна зона и да го спаси може само Бог. Особено внимание във философията си Хайдегер отделя на проблема за хуманизма. Мнението му по този проблем се отличава с концептуално своеобразия и включва в себе си потенциал за нови подходи за разбирането на хуманизма.
Особеностите на Хайдегеровото разбиране за хуманизъм, е отразено в концентрирана форма в труда му “Писмо за хуманизма“ и се заключава в това, че за разлика от повечето изследователи на този феномен, той отнася неговото възникване не към епохата на Възраждането, а към времето от периода на републиката на Древен Рим.
Още една черта от разбирането на Хайдегер за хуманизма се проявява в това, че той разви идеите за множественост на хуманизма. В зависимост от идеологическите конструкции, реализиращи се в концепцията за хуманизма, той смята за правилни различни негови версии. Той изхожда от съображението, че хуманизма – това е термин, според който хората да не изгубят своята човечност и достойнства по пътя си към свободата.
Съществуването на хуманизма, според Хайдегер, се нуждае от силни взаимоотношения между народите. Укрепването на връзките и взаимното разбиране между западноевропейските народи, той разглежда като условие за спасението на Запада.
В своята цялост идеите на Хайдегер представляват опит за преодоляване на недостатъците на старата философия и търсене на решение на проблема за човешкия живот.
Превод: Е-същност
Преводът е направен по grandars.ru
