Високо там – на хълма най-отгоре
подпрял е облаците крехък кръст.
Когато сутрин гледам пред прозореца
заканва ми се с белия си пръст.
Към него водят хиляди пътеки,
на него поклонил се е градът,
помогнал би на болни, глухи, слепи
на всеки, както си му е редът.
Сред бурята едва-едва се вижда-
не бива с поглед, със сърце се взри,
произнеси наум една молитва
и ничком в себе си го покани.
…
Като го имам, Господи, при мене-
те питам предпазливо в мисълта си-
ще съм благословена или вече
ще трябва да го нося на гърба си?
