„Ивицата, от слънцето огряна” – с това заглавие през 2014 г. излезе от Издателство „Ерго” антологичната книга, която представя Дьорд Петри пред българския читател. Антологията включва избрана поезия, писана от унгарския поет в периода от 1966 до 2000 г, годината на неговата смърт. И още малко статистика: за избора на всяко едно стихотворение преводачът и съставител Мартин Христов е взел под внимание 12 стихосбирки на автора, от които в настоящата книга са включени по няколко стихотворения, представителни за поета, но и не показващи докрай неговите неудобни, остри страни. Работата по избора, превода и издаването на антологията е продължила повече от две години. В книгата са поместени илюстрации – графики от Александър Байтошев, които се възприемат изключително симбиотично и неразделно от Петриевата поезия.
На първата прегъвка на корицата се срещаме с извадка от интервю с Дьорд Петри, където на въпроса „Кой си ти, Дьорд Петри!” той отговаря, че е преди всичко поет и всичките му останали функции зависят от същността му на поет. Въпреки тази авторова заявка, поезията му се оказва далеч не лесна за възприемане; тя е шокираща и нелицеприятна в много от творбите му.
Но, разбира се, книгата не изчерпва съдържанието си само в границите на лириката. Под надслов „Уютът на кошарата” са публикувани фрагменти от 2 интервюта с унгарския поет, които дават важна представа за човешкото пълнокръвие на автора.
От първата стихосбирка „Обяснения за М.(1971)”, в няколкото стихотворения от нея, започва да се избистря специфичната поетика, която през годините и в другите 11 поетични книги на Д. Петри ще засилва своята характерност и ще сублимира. В тези лирични творби водеща е картината – съставена от детайл, предмет, цвят, описание – и ефектът от всичко това: силно експресивното „Предобед” (въпреки подвеждащата лежерност), „Грохнал си, Катуле”, „Сега отново”, „Летуване”, „Зимата на шестдесет и осма”. Триптих за времето, за намирането и изгубването на смисъл – „Плитчина” – метафора на живот без дълбочина, на живот, от който е изрязано най-важното.
Особената поетика на Дьорд Петри, като лексика и тип експресивност, се стоварва върху читателя по-натам в книгата. Тук само се появяват стихотворения – маркери за времето, за определени събития в унгарския социален контекст, които трябва да се имат предвид, за да бъде разчетена адекватно поезията на Петри като специфичен отговор на историческите събития. Творби като „Стихотворение на неизвестен източноевропейски поет от 1955-а” и „Откопчения ни смешен живот” са достатъчно красноречиви илюстрации на горното твърдение.
В книгата правят впечатление два типа лирически творби:
– Едните – лапидарни, есенциални, словесни натюрморти;
– Другите – по-обемни, преобладаващо наративистични.
В избраните текстове от „Перифраза на падането”(1974) вече се налага характерната грубост на езика и поетиката на грозотата. Ако има някаква алюзия за раблезианство, то тя не напомня познатия ни от Рабле празник, а се е сдобила с отрицателен знак и клони към отблъскващ реализъм. Алкохол, жени, унгарски социализъм.
Заради стихотворения като „Погребението на Бибо”(Бибо, Ищван(1911-1979) – унгарски социолог, общественик и политик, пълномощен министър в правителството на Имре Над, репресиран заради участието си в Унгарската революция от 1956 г. Погребението му, състояло се на 21 май 1979 г., прераства в своеобразен протест срещу Кадаровия режим. – Б. пр.), „От 301-ви парцел”, „Картини от бъдещето”, „Да чувстваш обикновено е проблематично”, „Голямото пътуване”, „В съня си Ленин говори на Крупская” авторът става неудобен за съвременниците си. В творбите си той е рязък, откровен, циничен. Животът, който осигурява политическата обстановка от соца и след Унгарската революция, е поетически представен от Петри – силно елементаризиран, сведен до груби и отблъскващи физиологизми. Бих казала – поезията на Петри е такава именно като начин на отговор на случващото се в обществената източноевропейска система, в унгарския соцконтекст. Въпреки че авторът е бил опозиционер на правителството, поезията на унгарския поет не е декларативна или императивна, няма революционен момент в нея. Както казва Данило Киш(писател, преводач, литературен критик, е едно от най-големите имена в сръбската литература от втората половина на ХХ век): „Поезията на Петри обаче не е поезия на протеста, не поставя изисквания, не носи послания, не съдържа претенции; иска да бъде само едно единствено нещо, и е: моментна картина на унгарската разруха.” Най-яркият пример за това – стихотворението „За да достигна ивицата, от слънцето огряна”. Едно от най- потресаващите (за мен) стихотворения в книгата. Стихотворение – разказ, където картините не предизвикват поетичен или екстатичен полет, а се редуват смях, потрес и напъни за повръщане. Но си заслужава да се премине през всичките тези картини,
„стъпала на погнусата, нескончаеми минус-етажи”,
за да се стигне до най-поетичната част в края на текста, която впрочем осветява задната корица на книгата:
„За да достигна ивицата, от слънцето огряна,
дето бежовият ми костюм, бялата ми риза се светлеят,
нагоре по нащърбените стъпала към чистотата,
там, където вятърът шуми, съска бяла пяна,
мрачно опрощава, равнодушно плаши,
стъпала на погнусата, нескончаеми минус-етажи,
лятна утрин, деветстотин шестдесет и първа.”
Дори да приемем, че стихотворението е моментна снимка в близък план на разрухата на 60те, че е метафора на живота-абсурд след 1956 г., поетичният оптимизъм и светлина накрая обезсилват всичко, изговорено преди това от лирическия герой. Това седемстишие ми дава повод да се абстрахирам от нихилизма, цинизма и богохулствата на Петриевата поезия и да обърна повторно внимание на стихотворения, които са ми като пътна маркировка през острите зъбери на другите творбив антологията: „Летуване”, „Какво обичам?”, „Стълба”, „Надслов”, „Есен”, „Добрите романи”, „Best before end”.
Толкова. Това за сега ми е достатъчно – да е разклатен вътрешният ми покой, да е нарушена статичната хармония вследствие на срещата с такава поезия, но и да съм привлечена от нея – така е, Дьорд Петри,
„- необяснимо как:
но е постигнала поезията целта си.”
Иглика Дионисиева
Дьорд Петри, „Ивицата, от слънцето огряна”, Издателство „Ерго”, София, 2014.
