Транскрипция
Чакай ме на петия ред отдолу нагоре
в третата буква на съществителното ми,
допълнено от страх и объркване.
Чакай ме на седма страница,
там, където още има време
героите ни да се разминават по случайност.
Дано не се объркаш само
и не идеш в края,
защото всичко там е твърде ясно.
Всичко там е твърде вчера.
Не обичам междуметия.
Търси ме във поантата на драмата-
хвани ме за косите и ме измъкни оттам.
А ако не ме намериш –
няма страшно.
Ако се срещнем някак между редовете
няма начин да не се познаем.
Ако ме срещнеш случайно….
Косата ти е много порастнала,
ми казваш.
Знам какво всъщност намекваш :
Виж колко много време е минало,
Откакто последно се гледахме,
Толкова много, че дори вече си липсваме.
Не ми е порастнала косата, мене ако питаш.
Все така къса е.
Домът ми
Между тенджерата с боб,
между старите шкафове в кухнята,
пред телевизора в хола,
на малкото ми легло в спалнята,
по мокрия под на асансьора,
по дърветата пред входа,
във мириса на пролет,
там, където е мама,
тогава, когато баща ми хърка,
причините, поради които осъзнавам
какво значи НОСТАЛГИЯ,
върху снимките на стената ми,
по живите лица от снимките,
които виждам всеки ден,
между пътуванията с автобус,
между двете ръце на хлапето,
което ме обича
и което вече не е хлапе –
а мъжът на живота ми,
който страшно обичам,
при приятелите,
с които понякога не се виждам особено често,
при зловещия движещ се фонтан в парка,
там, където правят най-хубавите пилешки хапки,
там, където ям най-вкусните домашни пържени картофи,
в кухнята, където баба ми прави най-българската
гръцка манджа със лимон и портокали,
под бюрото, където съм се крила от бурите,
по пода, където съм пълзяла,
по паркета, на който оставям мокри следи на излизане от банята,
върху ниската ми сплескана възглавница,
под клавишите на старата ми йоника,
по страниците на първите ми книги,
из остриганите коси на куклите ми,
там , където не мога да не се върна,
между стените, между които не мога да не съм щастлива,
при хората, без които не мога,
се намира домът ми.
домът ми
домътмидомътмидомътмидомътми
започва тук
иникъденесвършваникъденесвършваникъденесвършва
С Илейн си лафим за живота
Искаш ли да крещим, Илейн?
да издигаме лозунги, да сме готини,
гръмки, големи, да бъдем бунтарки,
да рисуваме А-та по чантите си
да не спим по цели нощи,
да късаме каквото видим,
да сме диви,
да се заяждаме с билбордовете,
да плюем на Яне Янев,
да псуваме Бойко,
да се правим, че разбираме от политика
и от култура, и от каквото ти дойде на ум,
да сме новото време,
да сме против Новото време,
да се правим, че не ни дреме,
а то да ни дреме,
а понякога обратното – зависи от положението.
Илейн, не би ли искала
да си важна, значима,
да се чува гласът ти,
но не само когато викаш за помощ
и не само на интервали от
по четири години,
да не се буташ сутрин в рейса,
да не те гледат накриво отвсякъде
някакви намусети хора с пердета вместо очи
и задници вместо усти,
киселото ти мляко да не се оказва
аут ъф дейт,
да не се налага майка ти да ти казва
,,Нямаме пари сега, мама, изчакай края на месеца“,
ако се наложи да си купиш нови дънки…
Илейн :
ИЗДЪНКИ
Недей бе, брат.
Все още има надежда,
верно е кофти –
ама
докато цъфтим във зелено,
докато имаме близки,
докато крещим на приятелите си за
ей така за без нищо,
а те ни се хилят насреща,
докато има кой да ни прибира пияни,
докато някой смелчага ни държи за ръката,
докато някой ни разтрива коляното, щом паднем,
светът се нарежда.
Не е толкова зле.
И ако не бяхме
мними бунтарки,
щяхме да кажем,
че дори сме
добре 🙂
