Катастрофално
(Пътят е сцена)
Няма за мене
влакове черни и страшни,
които да спират внезапно
в твоята мъжка неделя –
задъхани, но от чакане прашни.
Няма крайпътни мотели,
всеки си спи у дома.
Няма билети с отстъпка
за нощен театър
с банални актьори.
Нямам и грим, нито пък тръпка –
аз съм със вехто палто,
на коляното имам и кръпка.
Няма китари, нито пък тичане
около светски позьори.
Пътят е сцена – тъмна и крива,
а аз си затварям очите,
точно на косъм
от дясната мантинела.
Подпис в книгата за гости
Тази зима искам да съм с теб.
Да допушваме угарки,
последна пепел от употребен живот.
Да слушаме фламенко, фадо, чил и етно.
Тази зима да е пълна,
като целия ни свят…
Тази зима искам да съм с теб
и да крещим навън, към хората,
че много сме объркани…
Фламенко, фадо, чил и етно,
тази зима искам да съм с теб.
Тази зима… да съм с т е б
и да е цветно.
Ще я прогоня
Пролетни мечти
цъфтят приятно уморени.
Зад първата врата
се крие изхабена дума за любов.
Повехнала и страшна,
тя идва, за да си отиде.
В кал. Горчиво се усмихва
на леката игра на слънцето.
Отива си, за да се върне.
В сияние. И блясък във очите.
Ще ме намери
съсипана от ярки спомени,
забравила да помни,
научила да бяга,
събудена от тихи стъпки,
потеглила към другата земя.
Сред купища видения.
Ще я прогоня.
***
На Росен Кукушев
Безброй пеещи карфици
стъпват тихо в сутринта.
Отекват снощните ти мисли,
наричам ги със имена.
Тази ще се казва Суета,
а другата Човешка Радост.
Вали. И чакам мислите да се разпаднат.
Човешка Радост, Суета… –
различни сме като далечни възвишения.
И двете са огромни,
но вятърът в едното е студен,
а в другото е сухо, топло, задушливо.
Нали се сещаш –
Обувките са леко неудобни,
огърлицата от карнeоли ми тежи,
умората от суети и радости ме натъжава…
Сещаш се нали –
повтарям думите ти бавно,
за да ги запомня.
Човешка Радост, Суета…
На татко
За да ме има,
трябва да съм част от този орех –
листото му.
Но никога не бих могла
да бъда лястовица.
Дори и пеперуда.
Книги от Диана Маркова
Най-често думите играят ролята на суха плява. Имам предвид – в нашето време. Веят се по вятъра и замърсяват и бездруго прашната атмосфера. Думи, думи, думи… Хората са прекалено много и думите им са прекалено много, и това ги прави някак си незначителни и задушаващи – като прашинки. Но понякога се явява човек, носещ в себе си особен вид сечиво. Огниво. Запалка или някакъв друг вид искрометно приспособление. Душата си примерно. Някакъв особен вид душа. И този човек може с някакво незабележимо движение да запали целия тоя куп плява от думи. И да лумне най-величествен огън. Този, който може да подпали сухата плява с огъня на великото си сърце и искрометната си душа, аз наричам Поет. Диана Маркова е Поет. Вълнувам се, когато чета стихотворенията й. На едно или две от тях се разплаках, а аз съм възрастен и сух мъж. Както и да е. Нека гори, нека свети в нощта.
Калин Терзийски
Кръв по клавишите, Поезия, Издадена от “Жанет 45“, 10.2012 г.
Книгата можете да закупите от ТУК
От младите най-много ценя Диана Маркова. Може някой да се разсърди, но – това си е.
Калин Терзийски
По пътеките на майсторството се върви с бавни и в началото – неуверени крачки. Най-важни са първите. Те са и най-трудни.
Литературното творчество има много основи. Една от тези основи е описания от древните гърци „мимезис“. Подражанието. Младият писател чете големите стари автори, възхищава се от тях и прави всичко по силите си, за да пише като тях.
Диана Маркова е чела големите майстори с внимание и вдъхновение. В тази първа своя книга тя се опитва да достигне техните висоти. Наслаждава се на думите подобно на тях. Но тя прави и нещо друго. Опитва се да направи и стъпка отвъд, или встрани – от това, което е прочела. Стъпка в посока към дебрите на загадъчната женствена мекота. Детска и също така – мъдра. Мисля, че и се получава.
Емил Андреев
Момичешка стая, Проза, Издадена от “Жанет 45“, 2.2015 г.
Книгата можете да закупите от ТУК
