Из “Никол слиза по стълбите“, Издадена от “Жанет“ 45, декември 2013 г.
***
Засях те в моите ниви, построих те по площади,
вградих костите ти в катедрали, от погледа ти
изковах покриви за къщите в моите родни градове,
от кожата ти си уших кесия за мандарини и хляб,
с миглите ти почиствам снега, навалял по ръката ми,
останала висяща дълго след като си излязла
от геометрията на нейната прегръдка.
Ще заключа плътта ти в този хлад,
в случай че трябва да те създам отново.
***
А за дните, в които няма да участвам, ще ти кажа
да откраднеш онзи от
образите ми, който никой
дъжд не може да отрази – защото
знаеш, че чертите
ми са изсечени от два сиви улични камъка
и можеш да прочетеш по тях
моето желание да намеря завинаги
пулсирането, разделящо ни от мъртвите
(веднъж ти ми каза, че те отдавна бдят над нас).
А за дните, в които няма да участвам, ще ти кажа
отново да мислиш за мен като за
ъгъл, през който всичко ново се пречупва, като
за начина на посягане към дръжка
на прозорец, смяната
на сезоните, навиването на часовника.
И за тези дни, в които няма да участвам, ще ти разкажа
отново как измислих
времето и лицата – и стаите, които да са
техни гари. Чакам да умра с твоята смърт и
да се влюбя в теб с твоята любов,
както трябваше да живея сам в твоите
часове и да събирам улични камъни,
за да се опитам да си направя ново лице
за дните, в които няма да участвам.
***
Пътищата, навити на руло,
отново започват бързо да се развиват и
краищата им спират пред износените ми обувки.
Време е да се прибера вкъщи – при летищата и при гарите,
при малките улици на непознатите градове. Когато пристигна,
ще кажа: тук текат реките ми, това са моите ливади, където
дърветата и уличните лампи ме приветстват.
Аз съм у дома си
навсякъде, стига да не съм там задълго,
мога да живея навсякъде,
преди да ми стане твърде познато,
не съм нищо повече от корифей на отсъствието.
Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както
най-уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото
най-добрият начин на живот е винаги новият,
а аз съм все повече себе си,
когато отново съм вече друг.
***
Гледахме този бездарен залез, а
после как мракът чупи прозорците.
Любовта беше само декор:
нямахме нужда от
нейното глупаво удобство,
от простите `и обещания за смисъл.
Не се опитвахме да изживеем нищо –
искахме да се пропилеем,
както
бягахме от всяка истина и
мечтаехме да се научим на неграмотност,
за да не пишем повече
никакви стихотворения.
Предпочитахме кръга от светлина
на нощната си лампа
пред всички изгреви.
Тогава ти казах, че трябва
да се уповаваме на несигурното.
Трябва все така да изменяме един на друг
и най-вече на себе си,
все така да продължаваме
да се разделяме –
смърт по смърт.
Най-лошото, което може да стане,
е случайно да разберем
какво точно се случва.
[sam_block id=”3″]
