От книгата “El lado oscuro“ . Цялата книга можете да прочетете или свалите от ТУК
The Color Purple*
Всички нюанси на лилавото са без значение
когато страхът е истинската ти сянка
и криеш усмивката си
понеже зъбите ти не са подредени
всички нюанси на черното
мис Блек
са просто още черно върху черното
докъдето поглед стига
а `sky` е кратка дума написана върху станиол
с черен маркер и затова няма значение
Небето е за хора
на които крилете се полагат по рождение
а ние имаме само желанието да ги размахаме
но не и увереността че сме го заслужили
имаме длани
но нямаме юмруци
имаме красиви гъсти коси но никой не ги е сресвал
откакто за последно чухме `обичам те`
Колко е дълъг пътят до бащите ни
тези от чието благоволение зависим
колко е дълъг пътят от входа на черквата до олтара…
Прекалено дълъг за преждевременно остарели момичета
ако накрая не чака никой
който владee езика на прошката
Толкова отдавна не сме пели
че забравихме какво е да се разтвориш без повод
като лилаво цвете в полето
на което Той се усмихва-
`Всички цветове са мои,
оттук до свършека на света`
Съблечи тъгата си мис Блек
и за теб има рокли избродирани с търпение
подгъви `на Оливия с любов`
всички забранени думи от речника на тъжните хора
леко повехнали след двайсетгодишно мълчание
посивели от прахта по миглите
но още по-непокорони
Oттук чак до Африка
няма нито едно поле
на което слънчогледите да навеждат главите си
защото жълтото не е на мода
няма нито един мъж подгънал коленете си
защото греховете на бащите са най-големи
и няма (тук съм отчаяно категорична)
сестри които забравят сестрите си
Някой ден ще слeeм племената на оцеляващите
с тези на борещите се
и няма да избираме страни
ще изкореним от пръстта на нивите си
безумните уроци по оставяне на белези
отличителни
териториални
жигосващи пaметта…
Извън това има толкова паралелни вселени
колкото си позволим
да си представим
Така че не забравяй името си Sister
очите ми са приковани върху теб
изпъни тъгата си на нов простор
(грозна сте мис Блек красива сте мис Блек
и нищо човешко не ви е чуждо)-
лилавото е колкото натъртване
толкова и петуния
а светът е повече любов
*по едноименната новела на Алис Уокър
Да се задавиш с Хенри
мразя да ме притежават
по друг начин
нека да съм твоята Джун
мога да те науча отново на всички неща
които ми показа
да споделя изпросения си живот с теб
на задавящи хапове
/умереността ме плаши/
да измисля такова минало
че да ти се иска да ми повярваш
докато ти казвам с корема си
че те обичам
très bien
изплюй гнева си по мен
защото
искам толкова малко-
един мъж който умee да прощава
необходимите ми бягства
и забравя въпросите преди да са зададени
бъди
само там където не мога без теб
в каналите от похот
тунелите от самота
в непостоянството ми
/коя по дяволите е тази жена
която дъвче сутрин косата си в огледалото
и се мрази и се обича и се мрази/
нямам се
но ти
имаш ме
винаги
като банкнота от десет франка в тайния джоб на палтото
когато си разорен и жаден
не плачи докато правя любов с други
не плачи докато правя любов
плачи
прави любов
преглътни ме ако можеш
предизвиквам те
изрежи ме от вените си
събери ме в книгите си
жигосай се с мен
гореща съм отвъд точката на запалване
нека да бъда твоята June
и да почивам на раменете ти
когато се уморя да прелъстявам себе си
Запазвам тишината в себе си…
Аз имам право да запазя тишината в себе си
и да я кръстя с друго име.
Под всеки мост ще се намери място
за новата любителка на залези.
Под всеки мост ще съм съвсем наясно
със бягствата от толкова любими
и с пагубната липса на завръщане.
Не се срамувам от кървящи нарези,
белязали петите ми за сбогом…
Аз имам право да обикна грешките си
и да поканя Грешницата вътре,
защото стъпките ми не оставят отпечатъци,
а интуицията ми причинява болка.
Ще полудявам бавно, както ми харесва,
защото всеки вик в душата ми е смъртен,
защото всеки вик в душата ми отеква
от парещите думи по стените
и ме изписва, вечно недовършена…
Аз имам право да обеся свободата си
на клоните на първата череша,
да й забия нож в гърдите, по приятелски,
и да си тръгна цялата във черно,
без да изпитам капка разкаяние,
мърморейки: “Добра сестра ми беше.”
Възможно е дори да го направя
или поне така си мисля в тези утрини,
в които не тежа под нечий пръстен.
Аз имам право да играя на хазарт с живота си…
И да загубя вероятно имам право.
Не притежавам нищо от нареченото мое,
освен страхът, че някой ще ми го отнеме.
Не притежавам нищо от секундите пред мене,
дори и пътят да е идеална права,
наместо нанадолнище за простосмъртни.
Но имам правото да се опитам…
…Запазвам тишината в себе си
и я кръщавам с друго име…
Йоанна
Йоанна Цеспедес Буено.
Никога не бях чувал по-красиво и по-налудничаво име.
А и малката си я биваше, нищо че беше отраснала в тиня,
или може би точно заради това…
Не че разбирам нещо от жени,
но това момиче някак светеше;
ей така напук на цялата кал наоколо,
напук на побоищата,
напук на мизерията,
напук на себе си и мен – светеше.
И то не с отразена светлина,
сами виждате, че нямаше нищо за отразяване,
а с някаква нейна си, абсолютно непонятна и всепоглъщаща,
нереална, пронизваща и… да, т и х а светлина.
Навсякъде около нея беше тихо:
тихо беше, когато майка й получаваше поредния истеричен пристъп,
тихо беше, когато баща й се прибираше свински пиян
и правеше (не искам да знам какво) с нея,
беше адски тихо
и онзи пазарен ден на площада,
когато я видях за първи път сред ревящите тълпи.
Ей така,
само като я видиш и ти става
тихо и светло…
Аз винаги съм знаел, че съм луд,
не ми казвате нищо ново, уважаеми дами и господа,
но с нея това някак си нямаше значение.
Разбирате ли, тя просто караше всичко да изглежда много естествено,
самото й присъствие отпускаше всяка твоя гънка.
Лекота, това е думата, която търся.
С Йоанна всички бяха себе си,
с естествена лекота,
без задръжки и без да се срамуват.
Оттам и проблемът, дами и господа, защото някои хора са зверове.
До мозъка на костите си.
А тя и тях караше да бъдат себе си.
От тази гледна точка, разбирам баща й (дано гори в ада, дъртият пръч);
аз така го и убих – с разбиране.
После й казах – ‘Ела с мен.’
А тя отвърна – ‘Аз никога не бягам.’
Аз й викам – ‘Ние не бягаме, morena, създаваме нов живот.’
А тя – ‘Той вече е тука’, вика, и се тупна под сърцето.
Притъмня ми, уважаеми, направо ми мръкна;
не че ми пречеше да отгледам копелето на баща й,
но тя вече беше избрала него пред мен,
ей така, без дума да каже.
А винаги е твърдяла, че онова, което изпитва с мен,
е смисълът на живота й (тя все така се изразяваше красиво…)
Години след това разказвах тая история на един приятел,
учено копеле, много книги беше изчел.
Та тоя тип ми разправя – ‘Да знаеш’, вика, ‘има голяма символика в думите й,
друго щеше да е, ако беше казала ‘към теб’, а не ‘с теб’.
Така и не доживя да ми обясни какво е това символика,
учен тип, ама голям алкохолик, а цирозата не подбира.
И друго ми каза обаче, преди да свърши. ‘Като те слушам’, вика, ‘тая Йоанна е била от онези жени.’
‘От кои жени, бе?’, настръхнах аз, щото аз може да съм всякакъв, но тя не беше от о н е з и жени.
‘От онези жени’, продължи той, ‘към които или се отнасяш с пълно безразличие, или обичаш до лудост.
От тях е, няма грешка.’
Абе и той не беше на себе си, мен ако питате, ама айде…Напоследък намирам все повече смисъл в тези думи.
Както и да е, отплесвам се, дами и господа.
Та значи ми притъмня жестоко и й викам – ‘Предпочитам да те видя умряла’,
а тя пребледня и каза – ‘Твое е, аз съм майка и знам.’
Аз пак й викам – ‘Предпочитам да те видя умряла’,
(до ден днешен не мога да си простя, че й го казах два пъти),
а тя пребледня още повече и вика – ‘Не ми пука, само ме обичай.’
Луда жена, как да не я обичах, обичах я повече от живота и от себе си,
точно затова си тръгнах, иначе трябваше да я убия.
После, разправят, изсъхнала от мъка.
Аз никога не съм виждал някой да изсъхва от мъка, дами и господа,
но Хуан Куцото, (така де, брат й), няма да ме лъже.
‘Кака се стопи’, вика, ‘погребахме чироз, сянката й погребахме…’
А дете така и не видели.
Ега ти… не знам как не откачих (сигурно щото съм си луд, така или иначе).
Отидох да видя гроба… а то едно равно поле, камъче нямаше по него,
едва си личеше къде е копано.
Стоях, докато пуснах корени.
Не плаках, плаче ли се в такива моменти, само стоях и пусках корени.
Мога да се закълна че се скъсих физически, луда работа.
После сложих плоча, един такъв лъскав черен мрамор, чак тежеше от черно.
Не съм знаел, че цветовете могат да тежат, ама това черно… все едно на гърдите ми легна.
Накарах ги да издялат най-отгоре с красиви извити букви, ‘Йоанна Цеспедес Буено’, а отдолу ‘ Ти беше светлината в тишината ми и тишината в светлината ми’.
Идея си нямам откъде го измислих това, сами виждате, че не умея да се изразявам красиво.
Оня, моят ученият приятел, викаше също, че някои думи са за точно определени хора.
Е, тези си бяха за нея.
Мамка му, едно само знам – оттогава нито ми е било светло, дами и господа, нито ми е било тихо. Това е.
А иначе баща й си го убих с разбиране.
Плацебо в шоколад
Нишките на полетите ми са винаги пред скъсване
Докато усетя точно колко изтъняла
е поредната дефиниция
за криле
и съм там където
моите вътрешни дракони
могат да стъпват само на пръсти
После бавно се увивам около себе си
в струйки нагоре
внимавам да не се разлея
защото местата на които
формата превъзхожда съдържанието
винаги са повече
отколкото
тези ципи между пръстите ми
Когато стигна до най-спираловидната част
се отдавам на съзерцание
което е абсолютно безсмислено
защото няма кой да докаже противното
с въздишка
изграждам всички теории
хипотези и методи
така че да отговарят на собствената
ми потребност от хаос
така или иначе
едва ли някой би експериментирал
ако се чувства твърде удобно там
където е
после се настанявам в центъра
на пълната липса на доказателства
за каквото и да било
с тънкото усещане
за няколко липсващи прешлена
и безгръбначната ми пригодимост
/към и без/
Следва неизбежното олекване
от безумието на всички изводи
и накъсването на границата между
смеха без повод
и кротката лудост
Тогава се усмихвам с разбиране
пускам всички часовници да тиктакат
в супата на времето
и си казвам:
“Мммммм,
и ако това не е Доказателство…”
Personal Jesus
Поклон, безмилостни авиаторе- ето самолетите ми…
Отпускам се в ръцете ти без страх, защото обещаваш малко
Знам, че всички погрешни приземявания ще бъдат по моя вина
Примирението ще бъде част от мен, докатo дишам
След това отговорността е понятие без смисъл- отвъд реките на скръбта всички са невинни
Тръгвам – небето ме чака, а също и небето над него
Потопи пръстите си в моето мастило и изпиши името си-
от тебе чакам живот,
живот в най-чистата капка, еманация на безкрайни водопади,
искам толкова /малко/ живот, че да се задъхам…
Тогава ще бъда свободен от стъклените отражения на аорти,
от прегръдките на кости върху кости,
от проклятието да виждам през кожата как пълнежът мутира
Веднъж изрязал суицидните гени от себе си,
ще мога да се изровя от пластовете тъкан и микрокосмос и да преодолея гравитацията,
докато летя от ръба на черепа си
Говориш ми тихо
всички, аморе, всички се раждаме с по един изгравиран надпис отвътре
Caret initio et fine*
Само когато сънувам, знам, че в движението ми трябва да има статика,
за да не се разлея извън формите си
Защото се съдържам в себе си, а всичко се съдържа в мен
Amen
Аз съм Беатус** и изпълвам с духа си всички неща-
моя е силата да загърбя вашите храмове,
за да създам в себе си
единия дом,
моя е силата да забравя вашите учения
и да повярвам в силата на незнанието
Защото изпълзях по пътя на страданието,
заличавайки в пясъка миналото
с ръката на Мандала-
изтрих се…
сега по коленете ми боде спокойствието
…………………………………….
*без начало и край
** благословен човек
Сепуку/10:1/
Боледувам те
понеже те взеха от ръцете ми докато още те обичам
докато съм още топла от теб
задавям се
с хрупкавото ти отсъствие
десет жени съм в отчаянието си
десет мъже съм в гнева си
десет към едно
едно е изсъхналата ми кожа плочките ми кал пустинята ми
едно е разцепената ми устна филето на сърцето ми раненият звяр в клетките ми
едно е желанието ми да крещя сутрин да кървя вечер с тънките си дробове
едно е да те нямам
а съвсем друго да нямам и себе си
Разлиствам животинските си инстинкти и ето-
неистово е желанието ми за оцеляване въпреки любовта и щастието
Hяма да замерям дърветата с овдовелия си поглед
нито ще дръпна ципа на това което е било
за да спрат да се търкалят удушените паяци на доверието ми
Hапротив
ще се поклоня и ще се пръсна
Ще полепна цялата по обещанието ти да се върнеш
В дома в който ти не влезе е тихо
стените са от сключени челюсти и търпение
а аз мога да седя на пода като два лотоса едновременно
но на всичките си езици ще ти кажа-
oще съм топла от теб и ръцете ми те обичат
боледувам те
Сухо и студено място – under the gun
Такава ми харесва любовта
стиснала ме в мазните си прегръдки в трюма на някой забравен кораб
гърчеща нежността на трудните си пръсти из корема ми
готова да се пожертва винаги
и да повръща вместо мен
филиите на отчаянието му
Обичам да я стискам после в шепи
за някакви неумолимо приближаващи мигове
да я нося нагоре в каютата си с такова ненаситно търпение
от което се издувам с топъл въздух
Приземявам се
приземявам се
пиша накриво в някаква самотна улица в Ки Нон
разлепям думите си по стеблата на дърветата
афиши на безплодието ми
утешавам се че има и други които живеят за греховете си
има и други които се наказват с девственост и носят бели ризи до глезените
има толкова много любовници с неутолим глад за саморазрушение
с разкривени татуировки по китките които не свидетелстват за нищо
освен самота
доказвам си всичко това и после го хвърлям надолу по реките си…
Упорита е каруцата ми
безмилостни конете ми
прилеп съм с главата надолу от тавана на голите си нощи
косата ми мете пода
източват се раменете ми остарявам
докато си мисля че именно такава я харесвам любовта-
с широкопола шапка с черна лента и разкъсващо добри очи
Дели ни прозорец голям колкото отпечатък от устни
и ако някой го отвори ще умрем
Калина рано
Не чух петлите тази сутрин
извън изгряващото слънце
и клекналите клони на вишните
моето небе е от олово
Как да преглътна маслините в очите ти
Кали
когато съмнението плъзга червей
под лакирания крак на стола ми
Бях подготвен да воювам за теб
с откъснати ръце
а те загубих
докато пиех кафето си
Безсилен съм пред простите неща-
момичето с рокля на капки си тръгна
понесло света на раменете си
Жестоко е
денят е гладно куче
и отказва да се роди в брадата на мъж
който се буди до себе си
Нещо като смърт, нещо като раждане
На Jandra
Искам да ти разкажа за себе си
такава каквато бих била
ако можех да давя делфини в ръцете си
Ето-
Всяка сутрин се събуждам в началото на Рут
и убивам децата й
после вземам душ-
така трябва да започва денят
на този свят няма нищо по-важно от хигиената
навсякъде
хигиена за мозъците и сърцата
премитане на сетивата
по-чи-ства-не на домовете
и телата
Няколко минути след девет
бялата хавлия на Рут
бавно слиза по стълбите
с абсолютно пренебрежение към смъртта
абсолютно
все едно не се е раждала
все едно няма крака и очи да плаче за тях
Кафето е горещо като сяра
прояжда гърлото без намек за усилие
и всичко е точно такова каквото трябва да бъде
манифестация на чистотата
нещо като смърт
нещо като раждане
нещо като нищо на света
без сянка за спомен от устроените погребения
на всичко родено през нощта
защото никога няма да покълнат
невъзможните мечти на вечерта
желанията на горещия следобед
и онова наивно ‘ах, да, може би точно днес…”
Нямам никакъв избор в началото на Рут
освен да започна с пречистване
сънищата винаги ни замърсяват-
сухи или мокри все едно-
с някакво глуповато очакване
което нощем фосфоресцира иззад очните дъна
а денем
денем глухо се крие зад зъбите
стаило един разтърсващ крясък
??нима нещо някога би могло да се промени??
не
не на мене тия
не на Рут
колко живота ти трябват за да проумeeш най-простата от всички истини-
нищо не тече
нищо не се променя
дори и шибаните реки остават същите
отначало до край
всички дни са пълни с whatever
а колко структура
структура им трябва на нещата
Рут е брилянтен стратег и стъпва адски предпазливо
облича себе си и околните в думи като
‘самодостатъчност’
и
‘призвание’
а после ги разкъсва с грацията на чита
никой не разбира кога се е доближила
стъпките й винаги са насочени навътре
с най-острото на ноктите
след нея всичко е толкова подредено
че й е почти възможно да повярва
в нещо като пластмасовите рози на перваза
вакуумирания сандвич за обяд
тенекиената усмивка на Роб от съседното бюро
следващия paycheck
В обедната почивка има винаги точно 36 крачки
до края на пряката и обратно
а после с плътните кръгчета цигарен дим идва неизбежното гадене
от това колко е лесно да вярваш
когато няма в какво да се вярва
няма Смутители на Спокойствието
Велики Завоеватели
Лични Легенди
скапани Воини на Светлината
няма Път
важна е само най-кратката отсечка от точка А до точка Б
Вечер Рут пълни ваната с мляко
/колко е бяло всичко тогава/
и се усмихва на огледалото
с глад към острите му ръбове и тази безплътност…
Тихо е
винаги е главозамайващо тихо
когато вместо слънчев сплит имаш усещане за липса
на нещо като смърт
нещо като раждане
нещо като…
И аз сънувам
сънувам с костите си
нови светове
а сутрин слагам край с началото
защото не знам как да спасявам животи
само изпълнявам своето предназначение
мека съм
в мен няма и капка жестокост
повярвай
докато всеки ден убивам децата на Рут
El Lado Oscuro ( Del Corazon )
От тъмната страна на сърцето
мога да нося само покълнали женски мигли с намерение за полет.
Иначе – бутонa до кревата
и сините им крясъци за любовта.
Отскачат от мене очите им
като желирани топчета-
Апропо, г-жа Смърт,
имате най-безформените ботуши, които някога
и тази отчаяна, отчаяна коса
с цъфтящи краища…
Нима не Му пука как изглеждате?-
Ниско ще мина над живота
с бръснещ полет и дрипаво чувство за хумор,
ще закусвам, вечерям, обядвам поезия,
ще суша поезия на простора си,
ще тъпча с нея надениците,
сватбените тържества,
чорапите си.
Ще й се жалвам,
докато й се отдавам,
че ето-
никъде не видях проститутки на изгрев слънце,
никъде,
докато не ме спря една жена
с коси развени над зеленчуковата супа,
една жена с гърлено `ррр` и гърди като сушени смокини,
като магнолии, ако предпочитате,
(за мен това няма значение)
и не ми каза –
`търси чекмеджето, в което съм на девет`.
Не го намерих и тя си тръгна,
обичайки ме, без да се нуждае от мен.
Тръгна си,
отнасяйки въздуха,
дъщеря си,
жартиерите си,
начина, по който ме целува,
водата,
сърцето ми,
сатенената си рокля,
парите ми,
сребърния поднос
и всички билети за ферибота.
Аз останах с натежали колене,
върху една плоска земя, обкръжен от фалоси
и техни подобия,
да чакам нещо на едно пристанище,
да плача нещо на едно пристанище,
повтаряйки чужди думи.
Обиколих ги всички-
цветарки,
касиерки,
циркови артистки,
бивши съпруги,
говорех им, сякаш иначе не биха чули,
рецитирах им себе си…
все едно-
кал под ноктите ми
и любовта, която си тръгва.
[sam_block id=”3″]
