година от февруарски летни петъци
„Хората цяла седмица чакат да стане петък,
цяла година – да стане лято
и цял живот – да са щастливи.“
Умберто Еко
и чакахме
чакахме ту уикенда, ту петъчните купони
летните плажове и омарата над вълните чакахме
рок, пясък и луна над караваните,
я Годо, я някой друг идиот, който не притежаваше тънкият усет на времето
чакахме освободители, инвеститори, праведни политици
или медийни звезди
чакахме щастието да ни цапардоса изневиделица
тегленията на тото едно , две, лотарията
бързия влак за Медина
със затаен дъх
сключили пръсти в заклинание за успех
и ето
петъците идваха и си отиваха,
летата се нанизваха в броеници и
ето
въртележката на живота започваше шеметно спускане надолу
надолу
надолу
ти се смееше горе от облаците ,
леко горчиво,
без грам ирония,
и не виждахме знаците които ни пращаше
като дъжд в една тъжна по февруарски неделя
изтривахме дните от съдържание и смисъл
изпаднали от очакване в ступор
и забравяхме да живеем
да дишаме
да се обичаме днес
не утре
докато имаме дни и сънища,
утре е толкова далеч
утре е влакът на годината от щастливи петъци
само че днес е февруари
и валят имената на розите, които не очаквахме.
а всички присмехулници замлъкнаха…
сбогом, Умберто
някой ми говореше
а денят преливаше в монотонен шум
книгата в скута ми беше моят език,
гледах през прозореца
и светът се променяше в периферното ми зрение
трупах в тайните чекмежета на мозъка си картини
даже не си давах сметка за това
как се превръщат в думи
как ще покълнат като семена в мен
как в стъпките върху снега имаше семиотика
за розите,
които след теб, никога повече не бяха еднозначно същите
