Зак се учи да превръща
не разбирам как другите имат
енергия да пият
да взимат кредити
да носят шапки
да искат още, и още
аз имам само гняв под ноктите
пепеляв и озъбен
гняв-гологлав
мога да рисувам, естествено
мога да обичам жена
да отварям врати където ги няма
мога да спя на открито
не мога да преглътна
икономиката
не мога да преглътна
опрощението на войниците
не мога да преглътна
самодоволните лица на марионетките
удобните за господаря закони
затова отглеждам гняв по прозорците
садя го в саксии, отбелязвам
си книгата с черен разделител от гняв
консервирам гняв
за зимата, от него има
достатъчно
натрупва се в трамвая
спъва ме по улицата
в работа го получавам под формата
на електронна поща
а след вечерните новини
просто не мога да измета стаята от него
има и такива гадни пристрастявания
да натъпкаш панелката с гняв
не е като да правиш модели на самолети
неблагодарна работа е –
стомаха ти кърви
заради болката на някой
а той в същото време шляпа по плажа
и си чете Мураками
не мога вече
да пия
да взимам кредити
или да нося шапка
мога да изсвиря гнева
на китара, три пъти дестилиран
мога да го хвърля по рибите
като слънчева топка
мога да го превърна
във всичко
Петрол
октомври-декември, 92 дни
през които орлите тъпчеха на място с празни ръце –
оттам накъдето сме тръгнали връщане няма,
казваха с апатични кокоши лица
и остреха човки за едно последно разкъсване
зимата дойде, нагърбила оловен градски сняг
из въздуха се носеше нагорещен метал
и крясък на разлято стъкло*
аз те търсех из тълпите –
развял ръкави, невъзможен сив балтон
понякога се закачах за дръжка в трамвая
и стоях така, ватманите се сменяха един след друг
аз продължавах да чакам в движение
друг път се взирах от улицата, нагоре –
издялал от мускулите си нож
разрязвах медузите скрили небето
но и зад тях нямаше нищо, нямаше теб
казваха че ще умра преди да те намеря
и аз всяка сутрин по малко умирах
превърнах се в шампион по умиране
от цялата тъмна страна на луната
нямаше камък по-мъртъв от мен
всеки иска да е там когато спускат завесите
на големия театър, ако някой ти каже
че след ядрената зима пролет се не пуква
отговори му че не е зацепил въпроса –
хвани ръката ми, Червена
заедно ще претанцуваме петрола
Моля, поставете правилно ударението
сутрин когато слънцето
леко се плъзга по покривите
между накривени антени
и опикан от котките чакъл
има една няма секунда
в която предаванията предават смущения
трамваите ръждясват в движение
а времето временно спира
празен удар
в гръдния кош на вселената
В този момент
Б. се усмихва на мразовития въздух
и си сваля сивия фейс от лицето
Ето на…
на целия шибан свят няма нищо
което иска да разбере,
мислите му разперват ръце
и се повдигат като въздух
между подплашените криле на гълъбите
ако в тази секунда някой спре и го попита
“какво правиш, копеле?”
цялата история би свършила
на последна страница в “Нощен труп”
за щастие никой никого не бръсне
и Б. спокойно може да завърже
розова панделка около четиримата контрольори
които чакат на спирката
докато неудобството причинено от жилетките
скрити в задниците им
играе с пръсти върху челата
после секундата се троши
в циферблата
на едно механично “Добрутро” от машината за кафе
и го връща в бъдещето синьо
Встрани
всичко което искам да бъда
щом се събудя
е един топъл и ръмжащ мечок
и ако мога да обера къпините от
хълбоците ти
преди да съм се загубил в гората
вместо това
трябва да се превърна в зъбчато
колело
към машината за пуканки
на някой тлъстак
да съм ледено син и усмихнат
докато ми краде дните
вечер се напивам примерно
и виждам същото нещо
умножено по 5 млрд
само дето пуканките
на някои места излизат
доста кървави
и се съмнявам че се движим
напред
щом пуканките са по-важни
от мечоците
Клаустрофобия /в страната с .doc отзад/
Осъденият изрови тавана с ръце.
Крещейки ужасни проклятия,
удави мазилката в кръв.
Зад решетките пазачи,
залагаха на любими хлебарки
После поиска нови ръце.
И те му ги дадоха.
С тях го снимаха за архива,
и затръшнаха напреко вратата.
Осъденият издълба пода с крака.
Кашляше силно и много хриптеше,
Чуканите му бяха бургии.
Зад решетките пазачи,
пяха стари градски песни
После поиска нови крака.
И те му ги дадоха.
С тях го снимаха за архива,
и затръшнаха напреко вратата
Осъденият изгриза решетките.
Забивайки устни в металните пръчки,
яростно дъвчеше своите зъби.
Зад решетките пазачи,
си подаваха силна цигара.
После поиска нова уста.
И те не разбраха какво казва.
Наистина, добре се посмяха.
