Притча за замъка
Имаше село.
Имаше замък.
Замъкът бранеше селото от врагове.
Врагове нямаше,
но замъкът бранеше селото
и го изяждаше…
Хлябът, дивечът и рибата –
за масата на бранителите.
Девойките –
за леглата на бранителите.
Непослушните момци –
в зимниците на замъка…
…Когато разгневените селяни,
с коси и вили нападнаха замъка,
и го сринаха
камък
по камък,
водачът на гневните победители рече:
-Тия камъни ще потрябват –
за новия замък…
Рамка
Защото писаното слово
е най-любимата измама,
затуй като къртица ровя
в това, което днес го няма.
А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна вечност
и смърт като брада набола.
Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си пак ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?
Отново писаното слово
е най-любимата измама
и аз като къртица ровя
в това, което днес го няма…
Последно
Завинаги последен мрак
над зимата последна.
Реките влачат лед и сняг
от най-последен ледник.
Последен сребърен квадрат
в прозореца последен
и в тоя, най-последен свят,
последен стол, да седна.
А в най-последна тишина,
тук в стаята последна,
най-най-последната луна
завинаги погледна.
Ревност
Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.
Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.
Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.
Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…
Румен Денев
