Десислава Великова е от град Русе. Родена е на 10.10.1978 г. Има редица публикации в електронни издания: „Хулите”, Public Republic и една издадена книга в съавторство. Педагог по образование, хипар по душа. Обича свободното себеизразяване и експериментиране във всякакви насоки. Харесва музиката на 60- те и 70- те години. Тя ѝ е основен източник на вдъхновение наред със сюрреалистите – Превер, Елюар, Бретон.
Из поетичната книга на Десислава Великова “Превързано е слънцето в носията на шумното мълчание“, издадена от Електронно издателство Е-същност, 2017 г. Цялата книга можете да прочетете тук: Превързано е слънцето в носията на шумното мълчание
Вечността като мъж
В безумия изразходвам дните си,
разтривам с безочливи длани
слепоочията на слънцето,
за да заприлича поне веднъж на теб.
Малкото останали ненаситности
витаят в небесното нищо
и се трупат животи отвъд многоточията.
Отпивам те на никога несвършващи глътки.
Чакам да се появиш на разкрачените хълмове
и да ме познаеш.
Тогава ще легна в меките сенки под клепачите ти
и всеки ден ще се уча как да не те обичам.
Лятото свършва като ядосан бонбон
По деколтето ми накуцва лятото
с локализирани травми отляво.
Нискостеблена е душата ми.
Продукт на изнежен разум животът е с гръб към мен
и някак въпреки това успява да ме гали
и да натъпче в ушите ми неизмислена музика –
такава, от която пулсът ти изчезва
и ставаш 18-сантиметров,
колкото онази прашна статуйка на Сидхарта,
с която подпираш сърцето си.
Любимо мое чудовище, с плътно декорирана тъга
в тежките очи,
леглото се възпламени
от концентрирани помисли,
извивам ръцете ти върху капандурата
и те вдишвам.
Дай да се налюбим окончателно –
витиеватите фрази да вървят по ангелите.
Когато дъждът падне на колене
Малко момиче, облечено в дъжд
прекосява съня
голо,
красиво
и обло.
Тя се е свила
под крилото на
щъркел.
В очите й дреме
еднокрако морето.
Ще погълне всички светкавици
и ще зачене.
Небе, отложено за после
Той винаги забравя да подрани
и пътешества в мен
с длани от цъфнали зими,
с очи по-мрачни от светлината,
с приклекнало между планетите тяло.
Той е онзи кошмарен пройдоха,
върху който мога да раждам
от живота сънища,
от сънищата любов.
Той може да отрича всеки шум,
пиянство и разгул,
презира интелектуалните вопли
и всъщност е отявлен скептик.
С хлъзгав ум и тишина в сърцето –
такъв си го избрах, да ме приземява,
докато му шия криле.
Амбитус
Композирам въздуха
през решетките на нощта.
Захарна е кожата ти,
слива се с прегракналото пиано,
на което патинирам
всички окръглени докосвания.
Редя те по рафтовете на греховете ми,
слабините си разграждам с беладона
и несръчен смях.
Тънките вежди на мрака цъфтят.
Чак сега разбирам да те обичам.
Ноктюрно за обречени
Порутените колони на замъка ми
дишат, кървят и те помнят,
обладан от архидемони,
обгорени ветрове
и призрачни целувки.
От бучиниш са изтъкани косите ми
и ликуват при всяко докосване.
Бездната ми колекционира сенки.
Не те чувам от самотните гласове в главата ми.
Преводачката на мълчание
Откакто орехът издъхна
ей там, под прага,
не вярвам в тишината.
С презрамки от презрели чувства
откъсвам последната смокиня
от себе си.
За мен няма
невъзможна магия, когато съм есен.
Здравей, радвам се да те видя 🙂