Не помня кога съм родена, но по административни данни е през 1975. Изповядвам самоубийствени религии като обич, доверие, чест, надежда, откровеност. Работя като адвокат, но живея благодарение на сърцето си. Два пъти съм била автор – на малка книга със стихове („Ковачът на слънцето”, 2009 г., изд. Фондация „Чудомир”, гр. Казанлък) и на голямо момче с въпроси (Калоян). Книгата ми донесе награда на Съюза на Българските писатели от Южна пролет, 2009 и Първа награда от конкурса в с.Светлоструй 2010. Момчето и до днес продължава да ми носи предизвикателства.
Съавтор и редактор съм на чаровния сборник с поезия „Червилото на Пегас”, 2007, изд. Аб Издателско ателие
За радост на егото ми останаха награди от много други конкурси, сред които Конкурс за поезия на името на Дора Габе, 2006 г. – І награда за цикъл стихове; Кулски поетичен панаир, 2005 г. – І награда; Конкурс за поезия „Добромир Тонев”, 2015 г. и 2017 – втора награда, „Магията любов 2015” – І награда, включително награди за кратка проза, но най-голямата си остава срещата ми с добри човеци и талантливи автори.
Дини
тя и той
вечер поливат залеза
чоплят семките му
свиват в кесийка живот за зимата
за другата нива дето ще засадят
отсам – земния сок на диня
оттатък – ластарите на последните си години
тя е кръгла
като кравайче
обиколена милиони пъти от дланите му
и от кавгите им
той е крайъгълен
цял живот стиска между зъби ръба
да не се скъса надеждата
да не се скъсят младините ѝ
тя и той
не се люлеят в люлка
вятър подухва и ги размества
във рехавата мрежа от старчески вени
две безкръвни, но любовни телца
тя откъсва последната диня
той се търкулва след нея
Вътрешна улица
оцеляването е врата
но не знаеш как да почукаш
по-малък си от камъка пред прага
и по-нисък от земна пчела във тревата
плахо замеряш стъклата
с погледи и песъчинки
никой да не те чуе
да не узнае че си минавал
да не допуснеш улицата да замълчи
нищо че тайно в тебе е опустяла
Продавачката на портокали
безумно синята ѝ рокля
с копчета от портокали
самодоволен
през екватора на кръста ѝ
се е изтегнал
погледа на стария зарзаватчия
между лица
и ароматни настроения
промъква се на пръсти
силуета
обелва портокал със зъби
разгърдва миризмата разстоянието
от плодовете в пазвата
край деколтето на смеха й
през полюсите
на улисани в равновесието рамена
по спадналия в скута
глух меридиан от нестарателни илици
тук-там пропуснали
вълнението на преливащите й бедра
и все по-често
от сергията изчезват портокали
* * *
Какво ми носиш
от далечния бряг на една дълга суша?
Не знаеш ли,
че бедствията в мен са ежедневие?!
Не исках
да подминавам лошото време.
Нямам шансове
вече да се науча.
Посягам бавно
към нашата обща старост –
отбягва ни
това кльощаво стреснато куче.
Липсва ни къшей хляб,
за да го нахраним –
не ставаме за стопани
дори на бездомните улици.
Какво ми носиш
от другия бряг на една чужда суша?
Към мен
всички идващи полети са отменени!
Смелостта да тръгнеш
ще те направи друг.
Но ти опипом
се разбиваш тъй дълго във себе си.
Въздухът се наежва
над ронливия континент.
Не знаеш ли,
че земя се пада само на смъртните –
да ти напомня,
че ако тук и сега не я извървиш,
цяла вечност
по същите камъни ще се спъваш.
Берачка на смокини
Три четвърти слънце –
почти над овала
на прасците.
Докато лятото пъхва ръка
в пазвата на дървото
и откъсва смокинята
на мислите й.
Прочетете още: Поезия Сезон България
