“МОНОЛОЗИ ОТ ДЖОБА НА ДУМИТЕ“ – последната ми, девета книга, от октомври т.г. със стихове за вглъбяване и размисъл, с истини, разголващи дръзко, на места с лек еротичен привкус – това съм аз, любов и в това не влагам никаква сексуалност, а употребата на думите е сладост…
Обичам Монолозите с детска безгрижност, като нещо кратко, което си отива по безнадежднен начин, но съм емоционалносвързана с тях, вярвам , че пренасят послание по-силно от образ.
Бръкнете в този “джоб” и вземете изгрев, залез, цветове, любов.
И ще бъдете с мен на местата, на които съм била…
АКОРД
Юли –
сякаш под сурдинка
с въздишка се плъзва тиха лудост –
какво опулено небе и
усукана свобода в аския ден...
и тече слънце през бялата роба,
видя ли оня лъч, усукал мокрите бедра –
копнеж или мираж – и ето гръмва поглед
като придошла река
и ме съблича...
измислям хладна голота,
измислям спокойствие,
тишина...
Дива съм – с една ръка ръкопляскам на този нов акорд,
юли е – измислям дива нежност, както и теб, човече,
точно теб...думите търсят интимност...
* * *
А утрото е ранно
и запалена тишината.
Какво си сияен ден,
с нямото слово,
с жеста на багрите и
с шепота на желан вятър?
Ей,
вземи перо от закъсняла птица,
засвири,
приласкай в интимността си
мен
и светлата самотност
на душата ми,
в едно избрано денонощие –
словото искам да разплискам...
* * *
Тази сутрин беше като орнамент на сълза – нещо кратко,
което ще бъде отнето с безнадеждна тревожност...
Женщина – ето тихое безумие
Хляб для тела
Еликсир для души...
Превод – Искандер Борисов
Тя е
глътка старо вино,
все чува звън на кристал,
обича гъдела на дъжда –
тогава светкавици
проблясват в очите й.
Жена –
странстващ дъжд,
прескача локви,
търси ярко слънце, с любов
да затопли, в любов
да изгори...
Светкавица проблясва в кристала със старо вино
и...само бунтува гъдела в очите й.
* * *
КАМИНО
...толкова гола в поезията –
любов, скръб и самота, жажда –
животът е камино –лятото в бяло,
зимата в черно,
камино в цвета на изгрева и залеза,
камино – модел за битие...
разголвам себе си,
разказвам се без свян,
към себе си вървя
и с елегантва дързост
към жеста и шепота –
да търся спасение в словото, Боже...
* * *
РАЗПИЛЯН “РАЗГОВОР”
Влизам в храма Успение Богородично – Царево и ме грабва усещане
за Божие присъствие или изкушение, че аз съм тук негов гост...
помълчах до снишаване в
мъждукащата светлина...
защо привлича това място –
с карнавал на показност и
суета,
пресован сняг та айсберг,
с мъдростта на омразата
или
трептенето на обгорена светлина
от кандило,
с пламъка на любовта
...какво пее картината, Боже,
изгубвам се и се разкъсвам...
* * *
Искам живота си -
утрото,
булеварда, погълнал аромата
на липи
и шепота им – тих и сластен.
Копнеж за импулси
и стъпки меки да докоснат
свят,
отдавна забравен.
Прочетете още: Поезия
