* * *
с вкус на блус, тъга и джаз...
“ Хората искат да ги обичат. Повечето им пороци са
опит да стигнат по най-късия път до обичта “
Стайнбек
Погледни ме...
Прозрачна съм –
онзи,
който не е ослепен от очите ми,
ще види небето в тях...
виж
бавната улица под него,
там
само капка е самотата,
другото съм аз,
моят смях,
пришит в малкото ти джобче
и сънят, в който
очите ти са
водни кръгове
след хвърлен камък,
когато ме гледаш...
ОДРАСКАНО
...докосвам с пръсти острието
на играта –
кротка емоция,
безсмислено красива,
възхитително безсрамна.
Оказа се тежък недъг
да предъвквам
изгубено време -
сега в нозете си гледам,
искам случването на живота си
и с ръцете крехкостта му пазя –
нюанса на битието,
сочността на дивото,
първичното желание за две шепи
дъждовна вода –
да измия лицето си...
Когато очите търсят дреха за душата,
ОБИЧАНЕТО има друг вкус...
поглъщам усещането –
една неизлечима
следа
проскърцва клапи-
онова странно същество
останало у мен надава
вик
някъде от дълбините
отмаляла и
празна съм
нито дойде
нито си отиде...
МОКЪР ДЖАЗ
Ако пак ме погледнеш така,
ще обикна очите си,
че ти отвръщат, овлажняват се,
флиртуват,
навсякъде виждат романса
с лятото – все още жив...
Премиера на скътано секси сияние
в златно залезно,
пастелно –
загръщам се с есенна наметка
с друг мирис,
колорит и стил...
Искам да се гушна
с есента,
да изпъна крак с тънък глезен
и с мокър джаз
да прекося площада,
тананикайки си есенно...
