Homointeritus
Един Камък. Два камъка. Три камъка.
И гасне със гримаси маскарада.
Аз тръгвам.
Ще си отида пеш.
Каква е тази улица със тъмните фасади?
И кой е боядисал коня ми зелен?
Ядосаха ме много
и може някой да пострада.
А може даже хич да не пострада.
От толкова облози с Бога,
забравих да си взема сянката –
oнази от предишното прераждане,
когато съм препускал след миражите
и счупих на пегаса си подковите.
Зад ъгъла на тишината я забравих
и тръгнах по света без сянка
към края на началото и словото.
Но няма смисъл да набивам клинци.
Прегракнах от пригласяне и жажда.
То ясно е, че винаги по принцип,
поетът след смъртта се ражда.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Рисувам нощ за сомнамбулите
и пълнолуния в съня на лудите,
но срутиха се вече кулите
и трябва май да се събудя.
Безумство е да свириш соло
в концерт за плужеци и глухи.
Но падна ми се тази роля
да гоня онзи, дето духа.
Отидоха си късните ми феи,
танцувайки с безсъниците голи.
А някой там зад облака се смее
и сигурно това съм аз самият,
когато вече няма да ме има.
Ще си отида пеш.
И своя кръст със себе си го нося.
Шосето, аутобана, магистралата…
Агората* и Виа Долороса.
Навярно Господ някъде ме чака
на празната галактика в спиралата.
Със светлина в прегръдката на мрака
ще будя с векове заспалите.
Светът е крив и крушата е крива.
Освен това преобладава тъмното.
Но глупостта очаква търпеливо
да цъфнат някога налъмите.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Разбира се, аз много се съмнявам.
Разкъсан съм от глутница съмнения
и приказките за Едем звучат ми смешно.
Глупакът само твърдо отстоява
идеята за своята безгрешност.
За жалост, глупостта е неподсъдна.
Какъв ти съд, какви ти пледоарии!..
И много смелост иска се да пръднеш
с доказани симптоми за диария.
Гласувам за добрите намерения,
но глупостта изобщо не умира
и все така с божествени прозрения
невежеството триумфира.
Превивам се от тежестта на тези факти
и даже малко се изгърбих,
че всеки сам умира през антракта
и всеки сам попарата си сърба.
Те също имат своя гравитация
и своя собствена пиаца,
така че предпочитам Трите грации
пред ужаса да споря със глупаци.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Безлюдно стихват нощем виолините
в очакване щурците да запеят
и скачащите извори на Заратустра.
Дочувам само шепота на виното,
дори съм влюбен в Дулцинея.
…А също тъй чета и некролозите.
Там някъде е стълбът с моя некролог
преди да го разкъса западния вятър.
Ще си отида пеш.
Сега вменяват ми абсурдния театър
за нещо толкова забавно,
че даже ме напушва смях.
Те казват, че съм луд.
И също, че рисувам лудници.
Онези там така разправят –
от тъмната страна на звездопада.
Но тъжна е усмивката на блудница
и зная, че вселената е кръгла,
тъй както има жега в ада
и има смърт зад всеки ъгъл.
Защото съществува важно правило –
за всяка лудост нужен е размах.
Сценарият е доста непригоден
и трябва също да се отбележи:
Най-жалък се оказва епизода
със просеща любов и спор с невежи.
До гуша ми дойде да бъда толерантен
с натрапчивия грак на графомана.
За щампи и възхвали нямам време –
млъкнете, дявол да ви вземе!
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Докладвам, че съм омерзен.
Повръщам от посрани задници,
от блядове** и гейпаради.
Прощавайте, но дразни ме фасадата
с грухтящото нахалство на простаците
от властващата охлокрация***.
Те твърде много се оядоха,
та чак накрая засмърдяха,
така че нужни им са памперси.
Сандък от чам ще е наградата.
Умря и правдата, умря и правото.
И стръвно късат лешоядите
оръфаната мърша на държавата.
Такъв е тука обичаят. –
Те първо плюят, после величаят.
Ще си отида пеш.
До „Второто пришествие” се справих,
очаквам третото след него.
Но вероятно Ной ме е забравил
и нямало места в ковчега.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Не са надгробни, а крайпътни
със много необятност до безкрая
Но с този кокал счупих кътник,
сдобих се с повиквателно за рая.
И сигурно съм я загазил здраво.
И сигурно провалът наближава.
Не виждам дим над Ватикана,
което значи – лудите са прави.
Там грачат над комина врани,
и няма Господ, нито дявол.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Опитвам се да прекратя досадата
от неграмотниците – патриоти.
И нека не звучи като закана!
И нека ме качат на кладата,
но искам да подпаля океана,
на сянка, след което да полегна,
когато много ми дотегне
от спорове със идиоти.
Обречени са всички на забрава.
Обречени са и каноните.
Простакът в собствената смрад се дави
и явно тържествува злото.
Вървете вятъра да гоните,
но тихо, че конклавът**** заседава!
Ще си отида пеш.
Сразен съм от бруталната посредственост
на инфантилната тълпа.
Дойдох, за да раздавам наказания,
а също гномовете да прогоня.
Закона в цялата му строгост ще приложа
и късно е за всяко разкаяние.
Не се допускат изключения,
когато глупостта е обвинена
и търка подсъдимата скамейка.
Но явно с камъни е невъзможно
и нито пък с поклоните към Бога.
Аз имам друго намерение.
Аз точен съм и безкомпромисен.
И винаги присъдата е строга. –
Наказвам глупостта с презрение.
Ще си замина пеш.
Навярно със Сизиф сме станали богати,
а камъните – прекалено много.
И принципът е грешка – проба.
Влудяваща е тук досадата
от гаврата на властващи примати
с безволевата идиотщина на роба.
На този казус няма да се спирам.
Държавата – разбрах – е спорна зона.
Простакът без проблем се адаптира
с безпомощната злоба на закона.
Безкраен фарс е нашата държава.
Показа ни къде зимуват раците.
Тя само и единствено успява
да израсте в държава за простаците.
Ще си отида пеш.
И ще започне пак обратното броене.
Коя е тази плачеща весталка*****,
изваяна в прегръдката на тишината?
И кой е боядисал коня ми зелен?
Бих искал плачещите да прегърна
и камъните да затопля малко,
защото сигурно им е студено.
Най-бяла е на птиците тъгата,
когато ятото не се завърне…
До раждане на цялата вселена
остават само сто еона ******
и още толкова случайни намерения,
но имам възражения против закона
и ще пропусна следващото сътворение.
Аз бързам.
Отивам да събудя Господ,
защото сигурно му се пикае.
А сигурно и шапката го стяга.
Със Него си говорим на китайски,
и се разбираме на суахили*******.
Но тъжно ми звучи онази сага,
че всичко в Дания е гнило.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Ще си отида пеш.
А тази самобитна грозотия
не е единствено в оръфаните дънки
на днешната простееща Офелия.
Напразно в безпристрастност се заричам.
Не крие заек всяка трънка
и нито впечатлителен е кича
на татуираните примитиви.
Но да прощава „Дамата с камелиите“,
че също съм участник в карнавала
и давам, за което ясни знаци.
Отнасям се към модата с разбиране
и тръгвам по смърдящата спирала
на крачещите оръфляци.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Зомбирането няма спиране.
А цигани се подвизават в замъка,
защото принцовете са дрогирани.
Така че кротко, Хамлете!
Не можеш с идиотщината да се справиш,
особено, когато е във парламента,
така че ще закъсаш здраво.
Вземи си хапчетата! Пий си бирата,
а може водка, може мента…
И лягай да лекуваш махмурлука!
Все някакси светът ще оцелее,
а после и петлите ще запеят.
Не се умира просто тъй от скука
и нито само от досада.
Бъди блажен, желая ти сполука
и няма нужда все да страдаш!
Дори и слънцето без тебе ще изгрее,
дори и ще залезе.
Да късаш нерви, просто не си струва
и вразумяването няма да е скоро.
Безсмислено е все да негодуваш,
че е пикал простакът в асансьора.
И рече Бог, че в рая ще го чакат.
Блажени били всички нищи духом.
Навярно да – блажен си е простакът,
останалите да го духат!
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Захвърлих спешно старите реликви,
и вече се нагаждам към процесите.
И някак постепенно свиквам
с парцалената прелест на принцесите.
Зад сянката на всеки триумфатор
пристъпя сянката на бития.
Дотегна ми да бъда регистратор
на всякакви измислени събития.
А грешките не са случайни
и явно е изпортен протокола.
За жалост, нямам достъп в база данни,
така че преотстъпвам тази роля
на възхитената посредственост.
Ще си отида пеш.
Когато ми омръзне сам да си говоря,
говоря си с крайпътните пилони.
Те винаги подкрепят ме във спора,
при честите ми разпри със закона.
По моему, прогнозата е мрачна,
защото гафовете Му са много.
И, ако Магдалена още плаче,
причината до болка ми е ясна.
И, ако тъмно е в душата на палача,
разбира даже разпнатия вдясно********.
Ще си отида пеш.
Не мога да приема на доверие
обърканите попски монолози.
А също митовете за Разпятия.
А също и за Възкресения.
Аз предпочитам друга поза
и търся в разума спасение.
Отчайваща е тази ефимерност
в зачеването на химерите
и ясно е защо Офелия тъгува,
защо и аз по ветровете псувам.
Не ми харесва миризмата на смъртта,
и нямам среща в паралелно измерение,
което, всъщност, май не съществува.
Не съм съгласен с мерзостите на живота,
безсмислената саможертва на Христос,
прощалната сълза на Магдалена,
попила в корените на Голготата.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Търговците отново са във храма
и е абсурдно пак да ги прогониш.
Така, че сам си; други няма
и всяка мерзост е законна.
Аз трупам във вселените съмнения
и имам по въпроса друго мнение.
Оформям с болка тъжната прогноза,
че лудост е да си разумен.
Не всичко е цветя и рози.
И сигурно е – пак ще се намери –
до всеки Моцарт някой Салиери.
Зад кулисите всичко е възможно
и прокънтява адът от овации.
Но иска ми се да отложа неизбежното,
което е, по принцип, неотложно.
Но иска ми се да съм аз,
когато вече ще е друго.
Ще трябва да прогоня трите грации
и много бързо да възкръсна.
Намирам се в мобилизация
преди да кажат, че е късно.
И аргументите ми са бронирани.
И аргументите са спешни.
При все, че по закон сме грешни,
заченати от злоби и раздори,
аз нямам време за умиране.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Безбрежен е вселенският кортеж,
но тази сага ще приключи скоро.
И нищо, че след залеза се мръква.
И нищо, че говоря си със мъртви.
Събирам светлина от метеори
и си отивам пеш.
Аз тръгвам.
———————
* гр. Площад
** рус. Мъжки проститутки
*** гр. Управление на тълпата
**** лат. Форум на кардиналите, избиращ нов Папа
***** лат. Жрица на богинята Веста
****** гр. Безкраен период от време
******* Африканско наречие
******** Разбойникът вдясно на Разпятието
