сбогом, Умберто
някой ми говореше
а денят преливаше в монотонен шум
книгата в скута ми беше моят език,
гледах през прозореца
и светът се променяше в периферното ми зрение
трупах в тайните чекмежета на мозъка си картини
даже не си давах сметка за това
как се превръщат в думи
как ще покълнат като семена в мен
как в стъпките върху снега имаше семиотика
за розите,
които след теб, никога повече не бяха еднозначно същите
