Йежи Сташевич е роден през 1968 г. в Мехов (Малополша). Поет, прозаик, драматург, рецензент и есеист. Отдаден на спасяването на отмиращата традиция, свързана с полското село, израз на което дава в поезията си. Автор е на поетичните книги: „Мирисът на моята земя” (2002, Варшава), „Търся собствената си сянка” (2005, Краков), „Поезия том III” (2009, Краков), „Завърнах се” (2018, Краков), на драмата „Помирение” (2005, Вроцлав), на сборника с разкази „Собствен кът” (2011, Варшава), както и на книгата „За какво му е на някого кръст” – поезия и драма (2015, Варшава). За творчеството му са писали Збигнев Кресовати, Емунд Божемски, Лидия Ирена Венглаж, Даниела Длугош-Пенца, Пьотр Гошчицки, Анета Келан-Пиетшик, Марек Словячек, Франтишек Вшетичка, Агнешка Кризел, Йоланта Шварц, Емил Биела, Елигиуш Димовски, Кшиштоф Гембура, Моника Матейчик, Антони Домбровски.
През 2008 г. Министерството на културата го удостоява с почетен знак „Заслужил за полската култура”. Лауреат на литературната награда на името на Густав Херлинг-Груджински. Превеждан е и издаван в Литва, Германия и Чехия. Съвместно със съпругата си Виолета са домакини на поредица от литературни срещи под надслов „На фона на битка” в Ниса. Член е на Съюза на полските писатели и постоянен сътрудник на литературните списания „Радостова” и pisarze.pl (писатели.полша), както и временен сътрудник на изданията „Миготания” („Трептения”), „Газета културална” (в. „Култура”), „Власним Глосем” („Със собствен глас”).
В страх от всекидневието бягам в театъра
Дните понякога са мрачни –
Страхувам се от дъжда, от сивотата, от еднообразието.
Бягам… Бягам навътре в себе си,
зазиждам се в пашкула на небитието.
Тишината е вик, грохот,
трън, който разврежда раната.
Не вярвам на слънцето?!
Не се преобличам в своя двойник.
Лицето издава жестове чужди
то е маска на вече стар мъж –
със сигурност от другаде!
Погледът си е останал от войната
навярно от обречения полк?
или пък на затворник от Освиенцим. И е оцелял.
Не познавам този човек
с моето лице… – чуждо през цялото време.
Частица човек
Не го обичаше никой на нашата улица
Шушукаха за дълговременна присъда
По всяка вероятност за убийство
Белезите по ръцете свидетелстваха
за чудато минало
Не ходеше на църква
Не приемаше свещеника на Коледа
А къде изчезваше по цели дни
не знаеха дори най-близките съседи
На малката Евелинка от „Гродковска”
даде бъбрек
А когато съседите вече го поздравяваха
Замина
Колко ни остана
Колко ли ни е останала на нас поетите
чувствителност
дъждът дали е още
дъжд
но пожълтялото листо наесен
успяваме да вдигнем
и да пъхнем в книгата
за да изсъхне там навеки
и да го има
за бъдещите поколения
като завещание
изписано
на каменните плочи
на гробовете
Аз съм в нея и навеждам се над себе си
Никога не съм вярвал на огледалата
често съм виждал в отражението лице
днес не знам . . . дали това е лице на човек
Пътуването е хлябът на поета
от праха са сочните зърна на лириците
И въпросът на Вера Копецка за смисъла на пътя
Само че, всъщност . . . Поетът носи на гърба си
болката и трагизма на срещнатите по неговия път
И не е утешител, нито изповедник
Обувките му са свидетелство
Не мерят пътя, но ярката гримаса на подметките
познава разстоянието и лунните нощи
Трябва той да се възползва от светлика на луната
Докато пие вода от крайпътната локва
Аз съм в нея и навеждам се над себе си
Ноемврийско огледало
Нощта с ноемврийски юмрук
забива на луната шилото
в огледалото на локвата
покрито с изсъхнали листа
В тази вибрираща скоба
се вглеждам
с набраздено лице
в мига на завръщането
Не се страхувам от сенките
на нощните птици вградени в огледалото
на чуждото лице
когато се навеждам над водата
Кръст в Пустково
Съглеждаш там на хоризонта
плаващите кораби
и благославяш щастливия маршрут
Мачтата ти опряла е в небето
споена с водната материя
в тангото на вълните
с мъглата на Гиевонт
Ръцете пределно разпънати
от запад до изток чак
навигират Балтийския вятър
покóрен на моряците – – –
до прииждащата буря
Превод от полски език: Димитрина Хамзе
