Жаден народ
Биват празници разни. И хора из двора – с бърдучета,
с кани, тасчета, юзчета… Чудна абсурдна посуда.
Жаден, гладен народ! Влачи мрачен илач против скуката –
пъплят горди кохорти от смешни, безгрешни и луди!
Пада някаква страшна луна, като страж между храстите.
И проблясват очите ѝ – алчни за похот и вино.
Баба носи поднос. Как ухае на кръв! И на щастие!
Аз подсмърчам зад бъчвите – мъчно, несръчно, невинно.
Койчо пора и знойната Дора шушукат за страсти!
И се мушат на суша – на злачни дворове из сенките.
Борът грохнал раздава едва резедаво причастие
и бодат под телата им тленни иглички надменни…
Дядо люшка хайдушки евнушки червени наздравици
и обърсва с ръкава кръвта на пролятото вино.
Той домъкна прасенце – есенция розова радост!
Днес наточи прекрасен, опасен сатър – до синьо.
И комшии-светии нахлуват, празнуват, пируват!
Само аз съм кахърен, че имах прасе за приятел.
И разбрах от хлапе – Бог е твърде висок, за да чува.
А нощта… И скръбта… И Смъртта са така обаятелни!
