някъде сред полето
когато не ме харесват
означава че няма да ме откъснат
ще се запазя
цяла
в пълната свобода да бъда
и да цъфтя
възможна съм и неприемлива – като магарешки трън
някъде сред полето
разпервам ръце
и прегръщам своя най-голям подарък –
свободата
да гледам право в сините очи на света –
небето
и неговите висини да ме спасяват
от пипалата на преходните неща
апартаменти къщи коли яхти дрехи и подобни
за които всичките хора плащат
с живота си а не с пари
триумфирам понякога дълго
друг път за кратко
че не се прахосах за тях
приемам да бъда неприемлива – като магарешки трън
знам че изглежда невероятно –
но допускам че всъщност
всеки магарешки трън е просто маскирана роза
твърдо решила да се опази
нито едно кокиче
преди малко гледах кокичетата на двора
как стоят спокойно едно до друго
нито едно кокиче не се смята
за по-кокиче от всички останали
само мисълта за подобно съпоставяне
ги засрамва
и белите им листенца се смиряват още малко
разбирам
когато бях малка
а майка и татко
бяха заети
с работа в къщи
и с работа извън къщи –
играех
обикновено
с две парцалени кукли
и с една тигрова котка
която имаше три котета
сега
след толкова много време
разбирам –
че всъщност съм била отгледана
не само от майка и татко
но и от двете парцалени кукли
както и от едната тигрова котка
с трите котета
счупвам една чаша за късмет на всички хора
каква е тая потребност да съгреша
да взривя цялото си спокойствие
което получих като благодат срещу страха
от загубата на хора и неща
които приемах за устои
и ги стисках връзвах заключвах
когато ги пуснах
усетих че любовта и свободата са с еднакъв вкус
но малко по-сладка е свободата
защо сега ми се чупи някоя чаша или прозорец
под звуците на дунавското хоро
което да звучи гръмогласно
защо ми се скита в два през нощта самичка
без страх от хора без страх от нищо
ще ми се да се озова и на някоя гара
нищо че знам отлично
че изпускането на някой влак си е цял празник
една посока става – по-малко
а и без това посоките са в повече
ето че пускам мощно дунавското хоро
в два след полунощ
счупвам една чаша за късмет на всички хора
и тръгвам да поскитам
непременно ще отида и на гарата
ала спокойствието ми – цяло и неразрушимо
стои на прага и ме възпира
сещам се че мога да го взривя като си въобразя
че някакъв влак ме чака там на перона –
не потегля и пищи че ме изпуска
ако някой път много ми се приказва
събирам мълчание от дните
за да го изсуша върху лист от хартия
после да го сложа в бурканче
обезателно със синя капачка
ако някой път много ми се приказва
да си направя от сухите стръкчета чай
да го изпия
и да млъкна
от малкото столче
мисля си
че безпристрастния изгрев на залеза
преподава неутралност
и че тишината е мъдра –
позволява да я пропъждат
без да се самоотрича
до мен си играят
котка и куче
и съм тук
на някаква жизнена площ
с размерите на конфета
свечерява се бавно
от малкото столче
на което седя
наблюдавам големия свят
чудат постоянно
за да го проуча –
всеки нов ден си сменям очите
Вера Балева е родена в с. Търнава, обл. Монтана. Живее в гр. София. Завършила е Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии. Работила е като библиотекарка, в последно време се занимава с реклама. Публикувала е свои стихове в сп. „Пламък“, сп. „Простори“, сп. „Понеделник”, сп. „Читалище“, в. „Век 21“, в. „Литературен глас“, електронните сайтове „Grosnipelikani“ и „Public Republic”, както и в регионалната преса. Има поощрителна награда от националния конкурс „Нова Загора“ (2005), грамота от конкурса „Магията любов“ (2006), трето място от същия конкурс (2008) и е лауреат на конкурса „Христо Фотев“ (2006). Получила е поощрителна награда от конкурса „В полите на Витоша“ (2007) и второ място от същия конкурс (2008). Автор е на стихосбирките „Мравка“ (1993), „Алиби за безсъние“ (1993), „Някъде вън от живота“ (1999) и „Резенче ябълка“ или една история за Наталия и Калуд в 29 стихотворения“
