Людмила Филотей живее между псалми и бетон, съчувства на куците рижи котараци и сторва дълбок поклон на каквото е.
Отвъд фундаменталната меланхолия, базисното отчаяние
и моментните изригвания на вечно прясна мъка
животът
и
личното му преживяване
рефлексията върху изначално непонятното
ежедневният дискурс на бъденето
е нежно умилителен
копнежно съзерцателен
уязвим
травмата
***
Кървавочерна ярост блъска със здрави селски юмруци земята
Безпомощен и бит,
виждаш в очите на друго човешко същество, че е готово
да те убие
Звездата ти свети като слаба крушка в затворническа килия
Оживяваш, но душата не иска да се върне при тялото
Лута се в пустините на меланхолията и жаждата за смърт
Как може да бъде излекувано това
Кой може да го излекува
хора, които носят травми от физическо насилие
Друго човечество
Човечество, което ти, който не си познал това насилие, никога няма да разбереш
Травмата те оглозгва до кост
И срещаш Бог по невъобразим начин.
Но това е друга тема.
***
Поли, питаш ме къде е моят гняв.
Пиша мръсна, вулгарна поезия.
Може би това донякъде е верният отговор.
Наблюдавам през прозореца рижия котарак.
Куцука край реката.
Понякога го срещам наоколо.
Винаги дистанциран.
“Върви си по пътя, а аз по моя!”
Искам да кажа, а какво, ако това е моят гняв.
Скитник, див, бездомен, сакат, сам, живее край пресъхнала река.
Фокусът е върху живеенето.
Вали сняг и грее слънце.
И няма друго.
Е, бих добавила, че понякога се оглеждам за него
и го търся, нищо че сме непознати.
***
желанието, мръсно, проскубано, изскочило от гадориите на някое мазе, силно, да си жив и щастлив
представи си го като нещо съвсем нормално, банална картинка, клише, като дебела рижа котка, която притичва между панелите
в слънчевия промеждутък
между тресавище от облаци
гладна и зла, не се подмазва, не се отрива в крачола ти, гледа те безразлично
чужда
внезапно цялата в лъчи
