ПОЗИТИВ
в този град през почивните дни
щяло да има
акция за събиране на капачки
в този град през работните дни
хората правят
акция за изпразване на бутилки
и двата почина целяли благородство
средствата били
упоменати за закупуването на линейки
с които живи и мъртви да возят хората
в този град
които изпразват бутилки и събират капачки
ЕСЕН В ГРАДА
ръждясали от есента
дърветата над тротоара
ръждясалата риба на
ъгъла в лавката за риба и чипс
ръждясалият добродушен глас
на пенсионера с вестник и бира
който докосва с ръждясали
от тютюна пръсти ръждивата си барета
кой съм аз
момче от групата с китара в ръка
и радостта в ръждивата игра
на въздуха с листата през есента
РИБОЛОВ
есенния риболов
на нашата любов
е като
пролетния риболов
на нашата любов
съвсем
като зимния риболов
на нашата любов
дето дупчим леда
в реката достигаме
до рибата си
за да се обичаме
всичко за нас е риболов
любовта ни играе
във водата и се мята на сушата
убягва от мрежите
пробити като хорските приказки
за тях тя е стока
за нас тя е улов
тя е вкусна и първична
тя е супата на света
БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ
докато жълтата светлина
се процежда
през синьото на небето
на Ахелой
докато призраците на
римляните оплетени
в преждата на червата
си след знаменитата битка
зоват имената на
децата си
албатросът
кацна на фара срещу терасата ни
ти спеше
той ми обеща че ще разгъне
огромните си крила
за да те пази от слънцето или
от лошия дъжд
обсъдихме стихотворението
на един слаб поет
който е написал лоши стихове
за лабатрос
повлиян от силната си майка
и слабият опиум
а после вечеряхме
и фарът над терасата мигаше
и в тъмнините аз издебвах
да те целувам
а в светлите звучни като шамари
много те обичам
ВОЙНА
четеш един поет славител
на Аллах и се протягаш
той казва като малък виждах
ангелите и мислех си
че всичките ги виждат
но не ги
ракетите валят над Израел
не правят нищо
а самолетите над Газа префучават
разрушават всичко
отрова е омразата
и произтича от незнанието
това е все едно едно растение
с вода да кръстиш а то да не познава
името вода
това е все едно в Ау Акса да нахлуеш
и всички да избесиш а роднините им
да отидат да се изпикаят
на Стената на Плача
безкрайно
безконечна е омразата
поспри се ти пред нея и не се опитвай
да я разпознаеш нагоре и около тебе
ангелите погледни и премини
ТАКА ПРАВЯТ ВСИЧКИ
тя ме погледна така
сякаш бе очарована
сякаш е видяла сега
най-красивият мъж
на мен това
ми се стори невероятно
но стават
невероятни неща
ИВАН МЕТОДИЕВ
оставиха го без стотинка
без жетон
но той държеше лудия си
кон отвънка
на балкона
и хранеше го с тишина
да му освободи пространство
та цвиленето да го радва
да се шири
за риба често мислеше и как
за риба да отиде
приятелите се отбиваха понякога
бутилка водка носеха и хлеб
родината протягаше наоколо
бездарна пелена от хора
а тихия оркестър на душата му
съвсем добре му свиреше
веднъж обаче страшно му дотегна
дори да бъде безработен и
дори безрък баща да бъде
пари назаем взе и хвана влака
а после до реката храст хареса
и под него падна тупна и умря
и беше храбър
ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН
когато слуша някой музиканта
едва ли прави го понеже
малка терца или чиста квинта
свири
човекът който слуша музика забравя
дали в квартира разрушена е
или на плаж в малибу
така е и с водата въздуха храната
живееш не когато са около теб
а трябва да са в тебе
и с всичко друго е така – дели се
на хубаво
на лошо като всичко
не вярвам че нещата имат две страни
а имат
от две страни според умниците
бил изграден и Господ
той като Любовта не е податлив
на страниране
тя не е полуостров
тя е остров
ПОСЛЕДНАТА СОФИЯ
Уморих се. По
тези пясъчни тротоари слънцето
така прежуря, че пясъкът
се разтопява, става на стъкло…
Вървя отзад напред –
отпред назад, макар че
гледките ме уморяват.
Аз съм герой от приказките на
моята баба. Навремето тя била
лудетина, качвала се на черничевото
дърво в огромния двор на родовата
ни къща до пазара за жито с филия хляб
и обядвала, но веднъж паднала, за
цели две минути изгубила дъха си,
за малко, някъде около шейсет секунди,
тя била мъртва, но после пак стъпила
на краката си и
много се смяла.
Уморих се. Чувствам,
че ще изпусна юздите. Чувствам как ще
изпусна юздите, които по листа моливът
шари, изпуснах юздите, аз сега виждам
как обръщам колата в канавката тихо
и няма нито вопъл, нито трясък,
над мен слънцето се помайва и
не иска да даде път на луната,
луната изтлява в очакване и
с настъпването на вечерта
аз пак ще стана мълчалив като риба.
Уморих се. Мълча.
Само вятърът между моите спомени
и пръсти се лута. Само
вятърът размества апатичните пластове
на въздуха и шепне из
улиците на уморения град. Звукът му
ме кара да се замисля
откъде, на какво се
дължи дълбоката нота
на мойта умора…
Уморих се. Ах, колко мразя поемите,
на които всеки куплет започва еднакво,
но завършекът като начало е вече
друго нещо, и когато аз напиша
уморих се – значи съм се уморил,
уморил съм се
от пушенето, пиенето,
от писането, уморих се,
уморих се
и вече усещам,
че скоро ще знам, че
вече нищо няма да имам,
че само ще бъда същият
уморен и същият банален.
Един ден аз ще заприличам
на отпусната лелка! Този
ден приближава. Да, аз ще
бъда лелка от онзи неприятен
тип, дето все изпуска трамвая,
или, ако се качи в автобуса,
вдига скандал за това, че
уж й били разсипали млякото,
което сама е разсипала
в припрения си стремеж да си
надупчи билета, покрай
него и чувствата си… И млякото
ще бъде моят спомен, моят
мил лелин спомен за мойто
тъпунгерско детство.
Боже.
Боже как.
Боже как не.
Боже как не ме.
Боже как не ме разбират.
Студ! Въпреки слънцето, което
днес така прежуря – студ… Аз
продължавам да се провирам
между остатъците от характера си,
между променливите пейзажи
на София, която показва, че ме обича.
Понякога София е безумно красива.
Понякога София е Клоака. Към
София аз тръгвам като към
Итака! Макар че в повечето случаи
това пътуване ме отегчава.
Вървя. По улиците мразовити на града
Аз съм понесъл уморените си стави и
разпътните си вътрешности, и
невъзприемчивата си шепа мозък… А
утрините тук са тихи! Но
не се оставяй тишината да те мами.
След малко,
след много,
много
малко пак ще наизлязат пилигримите
от уличните лавки – и ще изгризят
спокойствието на сутринта от кожата до кокала…
…и Аз пак само ще се провирам
между минутите, наситени със шум.
И няма да е по-различно. Ще гледам
малчуганите, които бързат за училище
с уплашени лица, в които се оглеждат
педофилите, ще гледам циганките,
които метат и мимоходом искат да ми
гледат на ръка, ще гледам мъжете,
които вонят на снощи и между миризмата
на още
неотишлия си сън, и между миризмата
на още
непреработеното от организма пиене –
мъжете кашлят с долнопробни цигари
по спирките и полугласно псуват правителството!
Мъжете после ще заминат за
Кремиковци! А по тротоарите,
като утайки след промиване
на кален пясък, ще останат
пенсионерите – витаещите сенки
на необладания живот, които
често,
често
спират – за да се уригнат –
от глад.
По улиците – аз съм част от този
град. Аз съм сянката на милион,
милион и половина души, фигури от
Ревю, Кале, Абсолютно Начинаещи,
силуети за последното биенале
на чистокристалния плач от лед!
После заспивах с пиесата Воцек
от Георг Бюхнер и с операта Воцек
от Албан Берг, бях нов и
генерализиран… И сега, макар че
разбирам, се съпротивлявам да
разбера късмета на някои,
които рано оплешивяха, но
за сметка на това
успяха да загинат млади!
Това е.
Градът. Милион,
милион и половина души,
хванати в клопката му,
слънцето дими на дъното й…
Тъмно е като в онази стая,
дето, като се събуди, Жулиета
се озърна, после изкрещя:
– Ромео, ние сме отровени!
И ние сме отровени. Аз продължавам
да вървя – блестят позорно сградите!
И – уморих се. Съсипват ме
опустошителните цялости на хората
от улиците и площадите…
Уморих се. От деня. После
от сутринта. От обеда. И
от вечерта. Това ще бъде
ден без мен. Без цигарите
ми. Без моите чаша и молив.
Без мечти. Аз вече нямам
мечти, а само смътни
предположения в ден,
без дори да съм пушил…
…И ти, Софийо,
ще ме гледаш под замъглените
от смога клепки.
По твойте нерви
с мойте нерви аз
ще ходя като шут –
на ръце! И ето –
със сърцето си
сега дълбая кратери
по дъното
на твойто разнебитено сърце.
