През 2013 г. босненският писател и любител-археолог Семир Османагич* откри, близо до входа на тунела Равне**, камък с мистериозни символи. Тогава Османагич и други археолози предположиха, че това е древна писмена система от неизвестна цивилизация, живяла в долината на Високо преди хиляди години.

Италианският журналист Армандо Мей, в статия, публикувана в Ancient Origins, твърди, че е дешифрирал мистериозните символи и те не са фрагменти от древна писменост, нито проторунически знаци, а доказателство за звездна конфигурация на небето над Високо от древни времена.

За Мей не е случайно, че камъкът има формата на полусфера, защото това е най-добрата форма за възпроизвеждане на небосвода, фиксирайки положението на съзвездията спрямо тяхната географска ширина.

Италианецът идентифицира съзвездията Голямо куче, Единорог и Телец. А в дъгата на Небесния меридиан ясно се вижда и съзвездието Орион и пояса му звезди Алнитак, Алнилам и Минтака. Най-вдясно е част от съзвездието Кит (това съзвездие е голямо и любопитното е, че върху камъка е изобразена само онази част, която се вижда в небесния хоризонт на Високо). Картата се допълва от съзвездието Риби. Тази карта е уникална, защото е запечатала небето над Високо такова, каквото е изглеждало преди много хиляди години.

През 2013 г. камъкът на Османагич е датиран – разполагаме с небесна карта отпреди 100 000 години.

* През 2005 г. Семир Османагич открива пет хълма в околностите на босненския град Високо, за които твърди, че са древни пирамидални структури – Пирамида на Слънцето, Пирамида на Луната, Пирамида на Земята, Пирамида на Дракона и Пирамида на Любовта.

** Според Османагич тунела Равне е единственият начин за достъп до вътрешността на петте пирамидални структури в долината на Високо, Босна.

Американски професор анализира папирус, който описва пътуването на древните египтяни в отвъдното

Днес продължават споровете за съществуването на живот отвъд смъртта. В този смисъл е любопитно да се проследи как жителите на Древен Египет, преди хиляди години, са възприемали отвъдния свят.

Освен Книгата на мъртвите*, има и други ръкописи, интерпретиращи египетските вярвания и ритуали за живота след смъртта. Един от тези документи е Papyrus FMNH 31324. Папирусът е депозиран от американския магнат Едуард Ейер (Edward E. Ayer) в Полевият музей по естествена история (Field Museum) в Чикаго през 1894 г..

Наскоро директорът на Изследователския архив към Чикагския университет, професор Фой Скалф (Foy Scalf), направи ново проучване на документа.

Папирусът е една от така наречените Книги за дишането, колекция от древна египетска погребална литература, датираща от династията на Птоломеите (332 – 30 г. пр. н. е.) и римският период (30 г. пр. н. е. – 640 г. сл. н. е.). Тези тайнствени ръкописи са създадени, за да придружават мъртвите по пътя им към и в отвъдния живот. Думата „дъх“ („дишане“) е, разбира се, метафорична експликация за физиологията на покойника в отвъдното.

Анализът за Първата книга за дишането е публикуван в октомврийския брой на Journal of Near Eastern Studies и според Скалф разкрива неизвестни досега подробности за египетските ритуали при подготовката за отвъдното.

В изследването Скалф твърди, че Първата книга за дишането е трябвало да бъде поставена под главата на починалия, докато Втората е поставяна под краката му. Анализираният папирус е илюстриран със сцени, включващи богът на плодородието Апис.

Скалф потвърждава, че Първата книга за дишането съдържа внимателно подбрани заклинания от Книгата на мъртвите и т.нар. Saite Recension. Съставена е от 165 магически формули от династията на Птоломеите.

Папирусът стилизира отделни заклинания от Книгата на мъртвите в единна „повествователна” структура, фокусирана върху обожествяването на покойника и представянето му пред общността на боговете.

Според Скалф документът може би е открит заедно с други папируси от Книгите за дишането в Тиванския некропол. Копието на Първата книга за дишането е в лошо състояние и не можеше да бъде точно датирано. Основавайки се обаче на граматичните характеристики на текста, Скалф предполага, че папирусът се отнася към класическия средноегипетски период, а впоследствие – и към римския период.

* Папирусът на Ани представлява изцяло запазена версия на Книгата на мъртвите. Открит е в гробницата на високопоставения писар Ани от XIX династия (около 1250 пр. н. е.).  Манускриптът е свитък с дължина малко под двадесет и четири метра, изписан с курсивни йероглифи и богато илюстриран.

Проучване на Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн за древния индиански град Кахокия, разположен на брега на река Мисисипи, до днешния Сейнт Луис, Мисури, САЩ

Една от задачите на археологията е да анализира климатичните въздействия върху различни човешки общества и цивилизации. Често пъти изследванията идентифицират корелация между периодите на климатични промени и активни социални трансформации.

Археологът Тимъти Р. Паукетат (Timothy R. Pauketat) от Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн (University of Illinois at Urbana-Champaign) публикува статия в Journal of Anthropological Research, в която споделя как климатичната кривата през Средновековието* влияе на историческото и културно развитие на могъщите индиански колонии в долината на река Мисисипи.

Подемът на Кахокия започва през Х век, когато градът става център на мисисипийската цивилизация, за което спомага и местоположението ѝ, вливането на трите реки – Мисисипи, Мисури и Илинойс. В този период местното население се е увеличило от 1000 до 40 000 жители.

Никое друго северноамериканско населено място не достига подобна урбанизация чак до края на XVIII век.

Според Паукетат внезапният прираст на населението в Кахония съвпада с мощен религиозен подем, вероятно провокиран от експлозия на свръхнова през 1054 г., осветявайки небето повече от месец.

Проведените през последните години разкопки показват, че по-голямата част от населението на Кахокия е било от имигранти, дошли за религиозни поклонения, след което се установяват в града и околностите му.

В центъра на Кахокия е разположена т. нар. монашеска могила, с височина 100 метра и площ на основата от 5,6 хектара – най-атрактивната историческа забележителност в Северно Мексико. Това е било мястото за провеждане на публични игри и религиозни ритуали. Името си получава от общността на монасите траписти, населявали могилата векове по-късно, след изоставянето на града.

Церемония на парна баня

Паукетат е анализирал нивата на въздушните потоци и валежите в Кахокия през средновековния климатичен максимум и заключението му е, че евапотранспирацията* е основната причина за урбанизацията в долината на Мисисипи.

Паукетат изследва и институционализираната форма на евапотранспирацията – свещен ритуал, известен като „церемония на парна баня“.

Според Паукетат местното население, уповавайки се на поверие за взаимовръзка между живата и неживата материя, интерпретира климатичните феномени като духовни проекции от природата към човека. „Церемонията на парна баня“ е практика за мощен енергиен трансфер, при който водата се превръща в пара, чиято уловена субстанция от жителите на Кахокия ги дарява с лечебен елексир.

„Церемонията на парна баня“ е само един от многобройните ахетипове от културния и социален Ренесанс на Кахокия, който Паукетат нарича „Големия взрив“.

Около 1050 г. сл. н. е. стават характерни непознати дотогава архитектурни елементи и стилове, изразяващи предимно водните и лунните цикли. На мястото на старите селища за кратко време са изградени могили, площади и религиозни сгради. Съществуващите вече светилища са били разширени, като към тях са създадени пътища, свързващи ги с могилите за „церемония на парна баня“.

Моделите на PDSI (Palmer Dough Severity Index) отчитат значителна промяна на климатичните условия през XII век –  рязък спад на валежите и продължително засушаване.

Според проучването именно спадът на валежите и последвалото засушаване се оказват катализаторите за драматичните промени в Кахокия – миграция на населението, презапасяване с хранителни ресурси, недоверие и отказ от церемони и подмяна на култове.

* Равномерни валежи и умерен климат в периода IX-XII и значителното покачване на температурите, спад на валежите и засушаване след XII в северноатлантическия регион.

** Отделяне на влага в атмосферата чрез директни изпарения от земната повържност, от една страна и от растителна транспирация, от друга.

Древните селища са открити чрез лазерни скенери, монтирани на борда на хеликоптер 

Под буйната растителност на Амазонка група археолози откриха, използвайки дистанционни лазерни скенери, монтирани на хеликоптер, конфигурация от древни селища, подредени във формата на часовник.

При изследването, публикувано в Journal of Computer Applications in Archaeology, е използвана сканиращата технология LIDAR.

„Открихме тези селища и техните инфраструктури с LIDAR, което доскоро не беше възможно, защото повечето са трудно забележими и при най-прецизните сателитни изображения“, казва археологът Хосе Ириарте от Ексетърският университет, Обединеното кралство.

Вместо да правят разкопки, обикаляйки от една могила на друга, както се практикуваше в миналото, изследователите са успели да забележат селищата чрез сензора RIEGL VUX-1 UAV LIDAR, наблюдавайки терена от въздуха.

Сканиранията показват как селата, построени между 1300 г. и 1700 г. сл. н. е., са организирани по начин, който представя специфични социални модели, без изразена йерархия.

„Равномерното пространствено разположение на селищата вероятно изразява представата за космоса на индианците“, казват изследователите.

Археолозите са идентифицирали между 3 и 32 могили в конфигурация по терена, с височина в някои случаи до 3 метра и с дължина – до 20 метра. По-подробно проучване в бъдеще ще трябва да установи точното предназначение на всяка от тези могили – от строеж на селища до гробници и ритуални светилища.

Учените идентифицират и инфраструктура, – главни и второстепенни пътища – която е разположена подобно на слънчеви лъчи или часовникови стрелки, излизащи от могилите. Повечето села разполагат с по два пътя, водещи на север и на юг.

„LIDAR е нова възможност за локализиране и документиране на наземни площи в залесените части на Амазония, характеризиращи се с гъста и трудно проходима растителност“, казва Ириарте.

Археолозите са изследвали около 36 селища, някои само на 2,5 километра едино от друго. Освен кръгли и елипсовидни, са открити и такива, с правоъгълна конфигурация.

Това изследване запълва някои „празни пространства“ от историята на този район от тропическите гори на Амазонка, – югоизтокът на Бразилския щат Акър – за който се смяташе, че е бил рядко населен.