Допустимо и нежелано: Намесите на църквата

Свободата на словото и нейните ограничения представлява възел от проблеми, ще се опитам да маркирам един от тях, който по правило е разглеждан неохотно или превратно от изследователите – Църквата и свободата на словото. Исторически първите ограничения – индексите на забранените книги – са дело на църквата, а цензурата, осъществявана от държавата, може да се разглежда като светско продължение (или поне аналогия) на религиозните санкции.

В зората на новите времена цензурата постепенно се официализира, регламентира и бюрократизира. В най-общи линии наличието и функционирането на цензура върху българската книжнина през всички периоди от съществуването ѝ изглежда сравнително ясен проблем, въпреки че важни детайли липсват или са премълчавани, ако не са и съзнателно игнорирани. Да припомня някои от тях от ХІХ в.:

Българската книжнина през ХІХ фактически е подложена на няколко цензури – Патриаршеската, османската и руската (в по-малка степен и в Дунавските княжества и другаде).

Патриаршеската по замисъл е насочена към църковната литература и може да се обръща за съдействие към светската (османска) власт. През 90-те години на XVIII век вече съществува нов индекс на забранените книги, включващ трудовете на дейците на европейското просвещение и на техните гръцки последователи, като емблематичния „враг” е Волтер. Патриаршеската цензура всъщност е насочена преди всичко към книжнината на гръцки език и влиза в остър конфликт с кръговете в гръцкото общество, свързани с Просвещението. Известни са случаи на аферосване на дейци на Гръцкото просвещение, като изворите свидетелстват, че от страна на църквата е набелязано и физическото премахване на някои от тях. Редица изследвания на Надя Данова хвърлят светлина върху този възел от проблеми.

Патриаршията въвеждане „имприматур”, специално разрешение за отпечатването на дадена книга. Първото известно подобно разрешение е от 1787 г. А от 1798 г. съществува специална комисия, която е натоварена със задачата да контролира верността към православието на книгите под печат. През същата 1798 г. излиза и трудът на приближеният до Патриаршията духовник Атанасиос Париос, който настоява, че книгите на „философите” трябва да бъдат заклеймявани и изгаряни. На практика Цариградската патриаршия разполага с целия апарат, чрез който може да упражнява цензура върху печатната продукция на православното си паство в Османската империя. Документирани са и опитите ѝ да влияе върху Църквата на княжество Сърбия и други православни страни.

Отдавна е известно, но публицистиката и немалко патриотични писания игнорират несъмнения факт, че гръцките просветители са не само жертви на патриаршеската цензура, но и учители и съюзници на поне част от българските възрожденци. В този смисъл, а и не само в него, опозициите българи – гърци и цензори – цензурирани не се покриват.

Другият важен обект, към който е насочена патриаршеската цензура, е протестантската книжнина и книжнината, възприемана като протестантска. По този показател под ударите ѝ, малко парадоксално, попадат и новобългарските преводи на Библията. Вероятно най-значителният сблъсък на патриаршеската цензура с българската книжнина са действията ѝ срещу публикуването и разпространяването на повечето от първите преводи на Новия завет. Такава е съдбата на „Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Сега ново преведенный от славенский на болгарский язык от Неофита, иеромонаха Рылца” (1840).

Парадоксално днес изглежда, че това издание всъщност е подготвено по инициатива на Търновския митрополит Иларион (1821-1827; 1830-1838), който е посредник между представителя на библейското общество Бенджаним Баркър и българския книжовник. Иларион Търновски (Критски) е крайно интересна личност, представена полярно от съвременниците, а и от историците. Той е човекът, обвинен в унищожаването на българските книги от библиотеката на Търновската митрополия. От друга страна, самият той е преводач на Библията на новогръцки по поръчение на Британското библейско общество, което му възлага и превода на славянски. Според Илиу още около 1820 г. на Иларион (тогава той е „Синайски”) се приписва централна роля в цензурирането на гръцката книжнина, изгаряне на радикална просвещенска брошура, намерение за физическа разправа с противници на Патриаршията и на първо място – с Адаматиос Кораис и хората от неговия кръг, между които е и Никола Пиколо – един от основните противници на Иларион.

Османската държава всъщност по-късно се насочва към пряк контрол на книгите и печата. Извън религиозните въпроси, свързани с исляма, които имат слабо отношение към православните поданици на империята, за нея важни са противодържавните издания и тя има властта да ги санкционира. Това е и най-познатата част от сблъсъците на предосвобожденската българска книжнина с цензурата – исканията (и отказите) за създаване на печатници и издаване на вестници и списания, спиране на издания и хвърляне на редакторите или издателите им в затвора.

Историята на руската цензура е интересен проблем, който има отношение и към българската книжнина. Първият известен руски списък на забранените книги е от ХІ в. При Петър І вече има и светска цензура, при Екатерина ІІ е изградена официална институция и е въведена професия „цензор”. Светият синод и Академията на науките следят за неподходящи текстове, като, както и при гърците, Френската революция води до затягане на контрола. Той бива възложени и на Министерството на вътрешните работи и на Министерството на просвещението.

От една страна Русия активно подпомага публикуването на български книги и периодични издания, както и разпространението на руски книги сред българите, но, от друга, нерядко се намесва превантивно и не допуска български издания, които ѝ изглеждат подозрителни.

Интересен случай предлага две публикации на Христо К. Даскалов – човек, който в никакъв случай не е опозиционно настроен спрямо руските власти. През 1858 и 1859 г. той публикува на руски два текста, които стоят в основата на мита за изгорените български книги – „Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции”, а след това и в „Открытия в Тернове, древней столице болгарской”. „Возрождение болгар…” предизвиква остра реакция. След жалба на патриарха оберпрокураторът на Св. Синод граф А. П. Толстой определя публикациите на българина като „ожесточение и клевета” и изисква от „Русская беседа” и „Русский вестник” (публикувал „Турецкие дела” – друга статия на Хр. Даскалов) да обнародват опровержения. В отговор двете издания пращат „Обяснителна записка” до московската цензура. Статиите на Даскалов дават повод Министерството на просветата да изпрати циркулярно писмо до цензурните комитети, в което да напомни, че всички съчинения по религиозни проблеми и за положението на православните трябва да се пращат за проверка в Духовната цензура. Едва ли някаква канонична неточност може да е предизвикала тези реакции. Нито пък в писанията на българина има нещо антируско – напротив. По-скоро цензурата е усетила политическата тенденция, които не съответстват на руската политика за запазване на целостта на Вселенската патриаршия.

Какво се случва след Освобождението?

В окончателния текст на Търновската конституция чл. 79, 80 и 81 от Дял VІІІ „За свободата на мненията” гласят: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват. Свещеното писание, Богослужебните книги и съчинения от догматическо съдържание, определени за употребление в православните църкви, тъй също и учебниците по Законат Божии, назначени за употребление в училищата на православните, подлежат на предварително одобрение от Св. синод. Престъпления по делата на печатът се съдят по законът, в общите съдебни установления”.

През 1890 все пак в Княжество България е въведена цензура. По време на войните има и военна цензура върху кореспонденцията на военнослужещите. Много литератори служат в нея. По-късно тя се насочва към „болшевишката пропаганда” и темата е широко коментирана и преекспонирана в мемоари, публикувани след 1944 г. Обект на репресии са не само комунистически писания, но и други текстове. И тук не липсват надхитрявания, а и „внедрени” в цензурата опозиционери.

В свободна България Светият синод се опитва да се намеси в книжнината и културния живот на страната, по-често, струва ми се неуспешно. През 1922 г. той отлъчва Петър Дънов, което едва ли се отразява негативно на популярността му. Формулата е „архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – „за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал“. Заради романа му „Между пустинята и живота“ (1919), посветен на живота на Исус Христос, Николай Райнов също е отлъчен от Православната църква. По-късно следва реакция срещу “Жива и мъртва Атина, или Ние, хората” (1937) от Боян Болгар.

Ограниченията върху свободата на словото от времето на НРБ са друга тема, върху която в последните десетилетия бяха публикувани множество документи, сериозни изследвания, а и немалко публицистика. В този период Църквата подложена на репресии, а и вербуване и няма възможност да се изявява като цензор.

След падането на Берлинската стена

Църквата рязко подобрява своя статут и започва активно да участва в обществения, политическия, а и културния живот. Светият синод на Българската православна църква и някои негови представители правят опити за нови намеси и през ХХІ в., които изглеждат по-скоро комични: филмът „Последното изкушение на Христос” на Скорсезе (по романа на Н. Казандзакис, отлъчен от Гръцката православна църква) бе свален от програмата на БНТ (2002). Този случай, както и другите, предизвика доста коментари в медиите. Защитата на решението е аргументирана по интересен начин в текст на Г. Тодоров „Последните изкушения на Казандзакис”[1]. Филмът (и романът) „Шифърът на Леонардо” бяха обявени за еретични (2006) след критика от Рим. Отменена бе постановка на Иван Добчев по разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус” в Драматичния театър „Н. О. Масалитинов” в Пловдив заради възражение на владиката Николай (2007)[2], осъден бе концерт на Мадона (2009), София прайд (2014 и др.), изложба на художника Калоян Илиев-Кокимото (2014)[3], практикуването на йога (2015) и пр.^[4]

Повечето от тези намеси, а списъкът сигурно може да бъде продължен, и особено аргументациите им изглеждат по-скоро от дискусионни от религиозна гледна точка и неадекватни – от светска. Зад заявеното желание да се опази паството от изкушенията прозира воля за власт, постоянен мотив за поведението на институционалните религии, особено когато са толерирани от светските управници.

[1] Вж. http://synpress-classic.dveri.bg/03-2002/03-08.html

[2] Вж. Вандов, Н. Замириса на Средновековие… – Култура, Брой 36 (2475), 26 октомври 2007. Вж. и писмо на Ив. Добчев – Лазар и Иисус и Пловдивският владика – І, Култура – Брой 39 (2478), 16 ноември 2007.

[3] Вж. публикация в Offnews.bg: „Варненската епархия забрани изложба със свещеници“.

[4] За една православна фундаменталистка гледна точка към историята вж. Аретов, Н. За една „христоцентрична” ревизия на колективната национална памет. – Литературен вестник, № 41-42, 17-31 дек. 2014.

marginalia.bg

Все още се спори къде точно е местността. След победата там възниква независимата ни държава, призната от Византия

Политическата самостоятелност на Стара Велика България, подобно на други номадски държавни образувания, не продължава дълго. Обединени от кан Кубрат, българските племена бързо се разделят след неговата смърт около 660 г. Част от тях, предвождана от третия му син Аспарух, се насочва към границите на Източната Римска империя, заселвайки се в непосредствена близост. Пътят, изминат от българите, и мястото, в което се установяват, са описани от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор (двамата пишат през IX век, използвайки един и същи източник – “Велик хронограф”). „Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реките…”

Това неясно обяснение, както и липсата на други сведения за местоположението на тъй наречения Онгъл, води до множество предположения и хипотези, търсещи областта в различни краища на страната. Макар да не разполагат със солидни аргументи от древните хроникьори, някои твърдения през годините се утвърждават в българската историография до такава степен, че започват да се приемат като сигурни.

Според изследователите, които предлагат тази теория, местността Онгъл се намира в територията между реките Серет, Прут и Дунав. За да подкрепят това твърдение, те си служат с топографски анализ на информацията от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, а също така и с археологическите находки, намерени в района.

Учените, които я подкрепят, също като останалите се позовават главно на сведенията, получени от византийските хронисти. Въпреки това според тях Онгъл е “голямото землено укрепление близо до град Исакча, което обгражда във вид на кръг голямо пространство около селото Никулицел”. Това укрепление става известно като Никулицелски укрепен лагер.

Тя е предложена от проф. Васил Златарски и също като втората свързва Онгъла с района на село Никулицел. Тази теория обаче използва като допълнителен източник – Арменската география, в която се казва: “В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На тоя остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад. Той се посели на това място.” Базирайки се на тези сведения, проф. Златарски предполага, че българите се поселват на остров Певки (Пюки), който тогава се намира в Дунавската делта, а днес не съществува заради изчезването на най-южния ръкав на реката.

Трудно може да се приеме, че всички българи, водени от Аспарух, се заселват в Онгъла. Вероятно областта, здраво защитена от природата и допълнителни землени укрепления, се превръща в мястото, където се издига резиденцията на българския кан, но въпреки това голяма част от народа все още населява земите на Южна Бесарабия.

Първоначално аспаруховите българи не се впускат в опустошителни набези към ромейските владения на юг от Дунав. Тази липса на враждебни действия кара Васил Златарски да предположи, че между Аспарух и император Констант II са утвърдени мирни отношения, според които ханът поема задължения като федерат на империята, а в замяна му е позволено да се засели в нейните земи. Тази теория обаче е отхвърлена от други учени, според които Византия отдавна е изгубила реалния си контрол над тези територии, в които свободно се ширят различни племена.

Заселили се в своите нови земи, на българите се налага да възпират настъпващите в тила им хазари. Това вероятно е причината да не се втурнат към богатите византийски земи. Същевременно Византия навлиза в едни от най-трудните си години – арабската инвазия в Мала Азия достига връхната си точка. Един след друг халифатът завладява важни градове и крепости, принадлежащи на ромеите. Така се стига до 674 година, в която Константинопол е обсаден по море и суша. Империята трябва да се бори за своето съществуване под нестихващите арабски атаки цели 4 години. Вероятно именно в този момент се активизират аспаруховите българи, които преминават река Дунав, навлизайки в територията на днешна Добруджа, но това, което търсят там, не е само плячка. Желанието им е да се заселят в тези земи.

Съотношението на силите рязко се променя през 678 г., когато арабската армия е разбита. Халифатът е принуден да се оттегли, сключвайки мирен договор с Византия, в който освен всичко останало, се принуждава да ѝ плаща ежегоден данък. Отзвукът от ромейската победа е толкова силен, че кара аварите, както и някои от славянските племена, също да потърсят мир с империята. Византия отново се превръща в хегемон. Теофан Изповедник ще каже за положението, в което се намира тя: „И настъпи безоблачен мир както на Изток, така и на Запад.“

Състоянието на Източната Римска империя вече е такова, че може да погледне смело към северната си граница, където са българите. Макар те все още да се спускат на юг от Дунав само за да плячкосват, опасността от тях изглежда е възприета като значителна. Теофан Изповедник описва решението на Константин IV да се изправи срещу тях по следния начин: “А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.”

От този цитат ясно прозират намеренията на василевса – да прогони веднъж завинаги българите далеч от своите земи. Поради това срещу тях той изпраща внушителна армия, която лично предвожда. Конницата, заедно с императора и неговата свита, е натоварена на кораби, с които да достигне Дунавската делта. Пехотата се придвижва по суша, вероятно движейки се по известния черноморски път: Константинопол – Деркос – Агатопол – Созопол – Анхиало – Одесос – Бизоне – Томи – История – Дунавска делта.

Пристигането на голямата ромейска войска принуждава българите да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл. Константин IV Погонат бързо се установява близо до нея, но после 3-4 дни не предприема каквото и да е. После най-изненадващо, заедно с 5 кораба и най-приближените си,   напуска бойното поле. Преди да замине, василевсът дава ясни нареждания на своите стратези “да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.”

Като причина за оттеглянето на императора византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му – подагра, което го принуждава да отплава за Месемврия. Там с помощта на минералните бани иска да излекува болката и после вероятно да се завърне при своята армия. Според водещи български историци обаче това обяснение не отговаря на истината. Някои смятат, че Константин IV заминава, за да участва в заседанията на VI Вселенски събор в Константинопол. Според други става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава. В крайна сметка която и от причините да е истинна, резултатът е един и същ – василевсът се оттегля от бойното поле.

Оттук насетне разказите на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, които следват една линия, стават изпълнени с противоречиви и дори наивни сведения. Теофан пише: “Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире и повечето погубили с меч, а мнозина наранили.”Това обяснение явно следва един типичен византийски похват, а именно – да се придаде случаен ход на събитията, за да не се възвеличае победата на противника. Трудно може да се повярва, че опитните стратези ще позволят на началниците на по-малките военни подразделения да допуснат паника, която да доведе до безредно бягство. Най-вероятно сражение е имало, но без каквито и да е данни за него трудно можем да говорим за неговия ход. Едно е сигурно – то завършва с убедителна победа за българите, които разбиват ромейската войска и навлизат стремглаво на юг от Дунав, достигайки днешна Варна. Оттук насетне Аспарух, заедно със своя народ, ще се засели трайно в земите на ромеите, които занапред ще се наричат български.

Победата при Онгъла е с изключително значение за развитието на българската държава. Кан Аспарух преминава трайно река Дунав и не спира с атаките към Византия. Империята, която само допреди няколко години е подчинила всички свои съседи с „господарски” мир, сега вижда трудност с отклоняването на войнолюбивия български народ. Това принуждава Константин IV да предложи мир на Аспарух, признавайки правото на съществуване на неговата държава и задължавайки се да му плаща ежегоден данък. “Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.”

За създалото се положение видният византолог Георги Острогорски ще напише: “Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство (държава), което да е признато от самата Византия.”

spisanie8.bg

Автор: Магдалена Гигова

Майката на големия български артист Сава Огнянов – Мария (Мина) Иванова Пулиева Горанова се крие зад лаконичното, но страстно „Посветено на г-ца М. И. Г-ва“, написано от Христо Ботев над стихотворението му „До моето първо либе“. Според внучката на Венета Ботева – Венета Рашева-Божинова на същата вакла карловка са посветени „Ней“, и „Пристанала“.

За интимния живот на Ботев до нас са достигнали само недомлъвки от спомени на съвременници, защото не е споделял за чувствата си в писма до приятели и роднини.

Революционните му идеи са надделявали над романтичните увлечения.
Мария Горанова, сестра й Елисавета (според някои източници – Екатерина, заради галеното обръщение Ека) и брат й Богдан са били далечни роднини на Ботев. Предполага се, че познанството им се е задълбочило в Калофер, когато 20-годишният поет е учителствал там.

Мария е няколко години по-малко от него и е ученичка на баща му даскал Ботьо. Чувствата избухват по-късно, когато красавицата се връща от следването си в пражката консерватория, където учи на издръжка на меценатите Евлоги и Христо Георгиеви.

Ботев признава в статията си „Примери от турско правосъдие” (вестник „Дума на българските емигранти” 1871 г.), че в Калофер била неговата изгора и там се породила у него „страстна любов, която тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба…”.

Дори връзката им да е останала съвсем платонична, Христо вижда у тримата Пулиеви Горанови млади хора, които споделят въжделенията му за национална свобода, а у Мина – и неравнодушна към чувствата му девойка. Със сигурност той е написал за нея и стихотворението си „Пристанала”, печатано в бр. 4 на „Дума на българските емигранти” от 17 юли 1871 г. (под заглавието му стои „Посветява се на г-ца М. И. Г-ва”). В същия брой е отпечатано и стихотворението му „Борба”, посветено на брат й „Б. И. Г-ву” (Богдан Ив. Горанов), но чувствата, които са породили строфите са коренно различни.

Изследователите на Ботев намират още един аргумент за любовта на поета към Мина, която е имала чудесен сопран и в Прага са й предричали бляскава оперна кариера. Знаменателен от „До моето първо либе” е стихът „Ти имаш глас чуден …”. Черните очи на любимата девойка в „На прощаване” също препращат към образа на Мина.

За да избегне неудобството, че е излял бурните си чувства към вече омъжената за котелчанина Петър Огнянов любима, в изданието „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” (1875), посвещенията са заличени. А и по онова време Христо вече е свързал живота си с Венета.

Мина е точно момичето, по което да хлътне поет с буйна нрав. Тя е от един от най-знаменитите и интелигентни български родове – Пулиеви. По майчина линия е роднина на Ботев, а по бащина – на Евлоги и Христо Георгиеви.

И Мина, и сестра й Елисавета (Ека) са красиви и необикновено образовани за жени през онази епоха. (За сравнение – съпругата му Венета не е умеела нито да чете, нито да пише, а те и двете са получили висшето си образование в Чехия). Чувствата на двамата романтични влюбени се изразяват главно в разменени погледи и книги, планове за освобождение на България и срещи в задължителното присътствие на роднини.

Мина завършила с отличие пражката консерватория и имала предложения от оперни директори и композитори за големи европейски театри. За разлика от сестра си Елисавета, която е в центъра на светския живот в тогавашна Австро-Унгария, тя предпочита да чете усамотено или с часове да свири на пиано.

Докато на Ека големият чешки поет Витеслав Хелек посвещава любовни стихове. “Тя не можеше да не завладява със своята хубост на богиня. Това беше хубост на императрица, която покоряваше. Не е чудно, че около нея всякога имаше общество от млади мъже”, пише той за нея. Известният чешки писател Йозеф Халечек в романа си “Право” пък описва вдъхновено на няколко страници необикновената й красота.

Мина страни от блясъка, обсебена от идеята за освобождение на България. Заедно със своя състудентка тя се връща в родината, за да работят за просвещаването и събуждането на сънародниците си. Тъкмо тези идеали я сближават с Христо Ботев.

В България обаче родолюбката преживява разочарование. Тя е на 24 г. Според тогавашните представи – стара мома. А и всеобщато убеждение е, че ролята на жената е да бъде боса и бременна до печката и не може да се меси в „мъжки работи” като революционната борба.

Големите чувства между Мария и Христо се подклаждат от едва няколко срещи. В нея той вижда не само красива жена, а съмишленик. Само че недоучилият даскал и хаарамия не е партията, която заможният Иван Горанов е мечтал за дъщеря си. Той никога не наричал Ботев по име, а само „този нехранимайко“.

За последно влюбените се срещат малко преди сватбата на Ека с богатия търговец Христо Караминков. Мария пък не успява да отмени уговорения брак с Петър Огнянов от Котел. Връзката й с Ботев е прекъсната завинаги. Тя получава сведения за съдбата му през трета и четвърта ръка, защото се бои да попита директно близките му. Богатият й съпруг я отвежда в Кюстенджа, където има голяма къща.

Животът на Мария е охолен, но тъжен. След венчавката никой повече не я е чувал да пее. Не е тананикала дори над люлката на първия си син – бъдещият актьор от Народния театър Сава Огнянов. Гримаса на съдбата е, че два месеца по-рано се ражда и единственото дете на Христо Ботев – дъщеря му Иванка. След години потомците на двамата влюбени ще се срещнат и помежду им ще прехвърчат искри. Историята ще се повтори – отново без резултат.

Вторият син на Мария – Александър, отива си едва 5-годишен и тя изпада в депресия. Няколко дни след раждането на петото си дете Мина умира – едва 29-годишна. Възлюбленият й Христо Ботев така и не научава за кончината й.

С Венета така и не се венчават, живеят в грях

Законната съпруга на поета – Венета до края на живота си през 1919 г. пази в сърцето си спомена за него. Тя цял живот остава в сянката му и заради любовта си към него живее в мизерия, отхвърлена от патриархалното общество. И макар да била напълно неграмотна, с много лишения успяла да изучи двете си деца Димитър и Иванка. А всъщност Венета е от богат търновски род. 17-годишна, родителите й омъжват за състоятелния търговец Дончо Петров. Тя му ражда наследник – Димитър, но е нещастна в брака от самото му начало.

През 1870 г. бъдещата Ботева булка предприема немислимото за онова време – напуска омразния си съпруг. Подкрепя я единствено майка й. За да я спаси от злостните подмятания, че е „парясница“ я изпраща в Букурещ при брат си – за¬можния владика Панарет Рашев. Въпреки че бил църковно лице, митрополитът не отхвърлил племенницзата си, ами я настанил в разкошния си дом заедно със сина й. Тя, за отплата му помагала в домакинството.

Панарет не само свещенослужител, ами и светски човек. Членувал в „Добродетелната дружина“, която финансирала образователната дейност в българските части на Османската империя. Тъкмо срещу тази дружина Ботев изливал гнева си във всички българ¬ски емигрантски вестници, издавани в Румъния. А клетият Панарет бил любимата мишена на острото му перо. Владиката съответно не криел презрението си към хъшовете.

Племенничката Венета, обаче хлътва безнадеждно по учителя в българското училище в Букурещ… Христо Ботев. Владиката след църковната служба по обичай приемал големците от българската колония в Букурещ. Веднъж към тях се присъединил и бунтовният даскал.

Венета поднасяла на гостите сладко и кафе. Любовта им била от пръв пог¬лед. В началото разменяли скришом бележки, които предавали на прислужницата във владишкия дом. Но, както казва народът „Любов, кашлица и липса на пари не могат да се скрият“. Когато вече не искали да държат в тайна връзката си, Ботев предложил на любимата си да се пренесе със сина си Димитър в ергенската му квартира.

Венета изоставила охолния и осигурен живот и последвала сърцето си. Вуйчо й до края не й простил „резила“, в който го въвлякла. По онова време подобно съжителство е било шок за патриархалните нрави.

В дома на Христо Ботев, който бил сборище за българските хъшове, младата булка перяла и готвела на цялата дружина. Там често се отбивал Стефан Стамболов, който се кълнял във вярност на поета. (Десетина години покъсно, като председател на Народното събрание, той ще откаже да увеличи мизерната поборническа пенсия от 30 лева на Венета и ще се извръща, сакаш не я познава, когато се сблъскват на улицата. )

Двамата с Ботев пряко отразяват израза „бедни, но щастливи“. Буйният харамия ставал хрисим, когато прекрачел прага на дома си. През пролетта на 1976 г., два месеца преди да поведе четата си на смърт за свободата на България, се ражда и дъщеря им Иванка.

На 13 май 1876 година Ботев напуска дома си. На жена си казва, че ще пътува за Галац и Браила. Може да отскочи и до Гюргево. Дори да е дочула някаква приказка, Венета не подозирала нищо, преди да научи за смъртта на мъжа си. Чак след това получила по пощата прощалното му писмо и не се разделяла с него до края на живота си. На 17 май 1876 г. Ботев пише на жена си Венета: “Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христа.”

След кончината на съпруга си, Венета остава с две малки деца на ръце и без никакви доходи. Хъшовете правели опити да й дават по някой грош, но и те нямали пари. Венета преглътнала гордостта си и почукала на портата на владиката.

Той още й бил сърдит и отказал да я приеме, но при вида на пеленачето Иванка й дал малко пари да се прибере във Велико Търново. Там я посрещнала стена от ледено мълчание и откровени ругатни. Тя напуснала първия си мъж и живяла без брак с „разбойник“, от когото имала „незаконно дете“.

След освобождението държавата отпуснала на Ботева мизерна поборническа пенсия, но когато вестниците надигнали вой, че вдовицата на поета иска да „осребри“ смъртта на мъжа си, гордата Венета се отказала от нея – оглушителен плестник за тогавашните политици. За да изхрани и изучи децата си тя работи като прислужница по къщите.

Чак през 1886 г. жестокостта на чичо й Панарет се сломява и жалостта надделява над обидата. Той я кани отново с децата в Букурещ. Когато умира й оставя почти цялото си имущество. Поради адвокатски пречки, обаче тя влиза във владение на имотите и парите чак след 11 години.

Голяма част от завещаното Венета раздава на бедните и на църквата. Оставя си само колкото да преживява прилично. През 1906 г. любимата на Ботев понася още един удар от съдбата – умира дъщеря й Иванка.

Тя е получила добро образование в Женева – лисансие по социални науки, сключила е брак по любов със Стоян Христов и очаква първото си дете. Единствената пряка потомка на Ботев си отива с неизяснена диагнова – ангина, синя пъпка или сепсис.

В края на дните си съкрушената Венета пожелала да отиде в родното си Търново, но още при пристигането си получила инсулт. Със сетни сили дочаква да дойде от София синът й Димитър, за да му предаде лично реликвата – прощалното писмо от Ботев. Минути след това предава Богу дух. Роднините я полагат в гроба на любимата й дъщеря – каквото е последното й желание.

Версия

Не сте ми кехая на очите!*

Захарий Стоянов в книгата си за Ботев пише, че калоферската учителка Парашкева Шушулова е „първото либе“ на Ботев, но освен това твърдение няма никакви доказателства за връзката им. Тя била една от личните моми в града, Ботев често я посещавал в женския манастир, където живеела. Разменяли си книги и обсъждали литературата.

На публичния изпит на нейни ученички в общината поетът така пламенно гледал Парашкева, че първенците на Калофер му направили забележка. „Не сте ми кехая на очите!“ отвърнал им Ботев.

* кехая – заможен чорбаджия, който се занимавал с овце

epicenter.bg