ВСЕКИ ИМА СВОЯ СИМБИОЗА
Зеленее бръшлян и цъфти на ствола
на сухо дърво – разпознати следи от
стар пламък, сладки и вяли желания.
Гъвкав бръшлян, увивен, подвижен
как да го спреш…?
Отдъхва от закачливи мисли и неотложно
ползва живота, смесва мъдростта с лудост,
премахва дрипите от своите нрави
с изящен жест и живее, о, как живее…
В неделя, от сутрин до вечер импровизирам своя филм.
Изграждам мизансцен – празнична и красива картина, с
цветове и звуци, и ноти от самия Шопен – нежно и
лирично – самата невинност… да бъде шедьовър –нали те,
шедьоврите, разкриват себе си чак на трето четене –
няма да е нещо напудрено, а най- тихото мълчание
за яростта и чистотата,
и гнева,
за пропиляното,
за забраненото от себе си,
тайното…
Да приема ли като избор учестеното дишане,
докато се превърне в гърч –временно спасение е
избледнялата диря към неизвестно усое, или търсена
модерност в заключени белезници
и няма мърдане
и няма нататък
и си сам,
а това танго, отдавна започнало, не е избор,
освен приближаването на мелодията
Неумолимо неизбежна е огромната вероятност на
невероятното –
да гледам през теб, излъскана самотност,
в теб, сякаш свой филм импровизира оголена
пролетна тишина… в симбиоза с мен.
