ЕДНО НОКТЮРНО, ВСЕ КЪМ МЕН СЕ ВРЪЩА …
/Записки/
Денят започва с теб и рошаво е утрото с косите,
сутрешно неподредени. Да се вслушаш
в душата си, да овладееш капризите си –
всичко
не можеш да имаш, госпожо…
***
Цветовете и нюансите на есента – зеленото е достигнало
до пастела на грах. Изтънченият беж на дървесни листа
обгръща цветове, които се разтварят още с поникването
на най- хубавия цвят – този на слънцето…топла ласка
за очите и сърцето…
***
Трескави, устните ми изследват твоите ,уви,
само с поглед., а сухотата ще потъне в сок на
бяло десертно грозде – есен е… октомври…
Луната е пълна, а октомври си е отишъл по светла пътека
от пълнолунието и мека разноцветна шума, разстлана от
услужлив вятър. Целувам плодовете на октомври –
сочни круши, грозде и мокри устни
Слушам Адажио, все още мога да обичам …
***
Творението – дар Божи, като стойност и значимост, заряд
за пътя ни, пътеката или човешкото камино – имаме ли думи
или жест към другите или само отъркваме душите си в спомени,
преди да ги заключим в резбованите си кутии –
/като Ковчезните писма на Мария Стюард/.
***
Памет е…тя държи сетивата отворени като траен парфюм
на цветя и вятър, край бреговете на река. Коридор на усещания –
някой някога е ходил тук като мен, а собственият ми глас,
задава стари въпроси.
Памет е… традицията на отворените врати, шепотът на миналото и
настоящето, показан чрез таланта на творците.
***
Мелодията на празниците – има светли мигове и полутонове,
в които сами си светим по детски гальовно, с красива невинност и
изпепеляваща страст…остава само да се заснеме
мелодията на природата ни –
мелодия от бял и черен клавиш извисяваща се високо – там където
всичко се огъва – така, така се усеща тя, когато интимността с
думите е удоволствие…
***
За “Парчета “ на Росен Борисов … пренася нова живописна четка
като нюанс на словото, в нов ракурс са понятия, върху които не сме
се замисляли – велатурна поетика., на места обагрени…
Онова усещане за различност – има го, без “бъбриви” детайли, с
поетична пестеливост – думите стенат… споделяйки заредена
тишина…
***
Време е да се срещна с анамнезата си. Освен медицинско понятие
се използва и от авторите, като припомняне на нещо,
но изисква чувство за история, за истинност –
Като дете живях в цветен двор, а сега под хълма,
когато цъфтят люляците и липите
имам люлякови нощи с дъх на чай – тогава луната
е пълна като събличане…в мълчание на цвят и
отключена нежносг…тогава срещам Вагнер –
едно отритие на търсенията ми в самотни
вечери…Вагнер – беше нощ, наистина вълшебна –
разказваше за скърбите ми,
за висините небесни и онези,
които са се преселили там, а после
за скъсано и възродено нечие присъствие…
Оркестър, който
затихва и се извисява – стон и вик,
тревога и гръм, писък и очакване…
Вагнер – драмите ми, летеж в облаци далечни,
далечни – недостижими…. вкупом оркестъра
или извисяване на всеки инструмент поотделно…
***
Когато денят ми е поезия, приемам я като монолог.
Бъркам в този “джоб “, вземам от там изгрев и залез
сезони и събития,
емоция и надежда.
Тя – поезията е радост,
любовен вопъл и кротко танго,
преклонение пред живота и причастие …
есента е тема на размислите ми, случва се
в косите ми, разпиляна извън времето,
с измислено докосване… остава аромат във въздуха –
изтънчена, но скършена от делничност.
Случва се всяка есен – празни гнезда, тъжна песен
… и вали, есен с тъмно грозде и сок за жадни устни.
Изпълвам с теб дните си на бавни глътки, тиха печал
прегръща заглъхващ срам, че едно ноктюрно
все към мен се връща…, а носи ли ми ласка?
Проклета да е тази тишина.
От всеки шум събудена приижда
неверно, предана като жена –
и те обича, и те ненавижда…
/Ал. Бандеров/
