След плазмено торнадо в северното полукълбо на Слънцето, мистериозен обект беше изстрелян в дълбините на космоса

Обсерваторията за слънчева динамика (SDO) на НАСА засне плазмено торнадо в северното полукълбо на Слънцето.

Изображенията показват „малък облак“ (в действителност той е по-голям от нашата планета), който, след като напусна повърхността на нашата звезда, предизвика магнитни аномалии и изхвърляне на голямо количество коронална маса (CME). Те обаче, за щастие, не достигнаха Земята.

Слънчевите бури могат да причинят сериозни проблеми в комуникациите и системите на GPS позиционирането. Преминаването на подобни вълни е изключително опасно, възможно е да засегнат електрическите трансформатори, причинявайки прекъсване на тока в големи региони на планетата за дълго време.

SDO заснема изображения на много дължини на вълните, всяка от които има различни температури на материята. Всяка дължина на вълната е оцветена в предварително зададен цвят. Синьото представлява дължината на вълната от 335 ангстрьома , т.е. представя спектрална линия на желязо-16 или Fe XVI, която достига температури над 2,5 милиона градуса по Целзий.

Интересното в инцидента от 28 декември 2023 г. обаче не е самият плазмен облак, а мистериозният обект, отделил се от слънчевата повърхност точно след плазменото торнадо. „Неидентифициран“ обект се изстреля с невероятна скорост в открития космос. Изображението говори само за себе си.

Феноменът не е нов. През март 2012 г. изображение на мистериозна и гигантска черна сфера, „свързана” със Слънцето чрез поредица от тъмни нишки, взриви социалните мрежи. Дали НЛО е „изсмуквало“ енергия от Слънцето?

В действителност това беше вид временна дупка в слънчевата плазма, както изясни в статия журналиста Хосе Мануел Ниевес. През 2020 г. подобен феномен беше заснет и от космическата сонда SOHO в северното полукълбо на нашето Слънце.

Слънчевото торнадо също не е нещо ново. През 2015 г., между 1 и 3 септември, огромна маса от слънчев материал се завихря и върти в продължение на 40 часа над повърхността на Слънцето. Температурата на йонизираните железни частици в тази екстремна ултравиолетова дължина на вълната на светлината е около 2,7 милиона градуса по Целзий.

По-смущаваща е връзката между слънчевата активност и сеизмичността на Земята.

На 31 декември 2023 г. слънчево изригване от тип X5, 8 минути след като се изхвърли от Слънцето, достигна Земята. Часове по-късно последицата от него беше ужасно земетресение в Япония с магнитуд 7,4 по Рихтер, причиняващо най-малко 48 смъртни случая. Най-силната регистрирана електромагнитна буря е от септември 2017 г., когато Слънцето произведе изригване от тип X8, което генерира множество телурични активности в Мексико.

Изследванията, които показват връзката между климатологията на Слънцето и телуричните движения на Земята, както и вулканичната активност, стават все по-актуални.

Според проучване, публикувано в списание Nature, най-силните сеизмични движения на Земята са пряко свързани с активността на повърхността на Слънцето.

Джузепе де Натале, директор на Националния институт по геофизика и вулканология в Рим и съавтор на изследването, уточни, че „когато протоните от Слънцето достигнат своя пик, се регистрира увеличение на земетресенията над 5,6 по Рихтер през следващите 24 часа. Ето защо е важно да наблюдаваме нашата звезда“.

Обсерваторията за слънчева динамика е първата мисия, стартирана от програмата на НАСА Living With a Star (LWS),чието предназначение е да разбере причините за слънчевата променливост и нейното въздействие върху Земята.

Съвременни изследвания позволиха създаването на нов материал, който да направи възможно междузвездното пътуване: фотонни кристали, способни да ускорят космическите кораби до релативистични скорости, близки до скоростта на светлината.

Технологията за леки светлинни платна е очарователна концепция и стъпка напред в ракетното задвижване. И когато става въпрос за пътуване между звездите, светлинните платна могат да бъдат отговорът.

Концепцията за светлинните платна е много проста. Подобно на корабно платно, което, използвайки силата на вятъра, придвижва плавателния съд, леките светлинни платна използват силата на светлината, за да задвижват космически кораби в космическото пространство. Те разчитат на тягата на фотоните, излъчвани от мощен светлинен източник, като лазер.

Светлинните фотони, отразявайки се от повърхността на платното, се ускоряват, тласкайки кораба напред. Използването на големи, супер тънки и гъвкави платна, направени от отразяващ материал като Mylar – същия, който обикновено се използва в аматьорската астрономия – позволява космическият кораб да бъде бавно ускорен, но в крайна сметка да достигне удивителни скорости.

Въпреки че леките платна не могат да издигнат космически кораб в орбита, веднъж обаче оказал се там, постепенното ускорение е много ефективен начин за пътуване. Това не е просто научна фантастика: проектът Starshot Breakthrough е космическа програма за разработване на космически кораб, с който да стигнем до Проксима Кентавър (на 4,3 светлинни години от нас) за един човешки живот.

Статия, публикувана наскоро на сървъра за предпечат на arXiv от екип, ръководен от Джин Чанг, изследовател в Техническия университет в Делфт в Холандия, изследва възможността за нов материал за създаване на леки платна, известен като нанопроизведени фотонни кристали. Тези кристали са оптични наноструктури, в които индексът на пречупване се променя периодично. Те се срещат в природата, например като отразяващия рефлекс в зениците на кучетата и котките.

Екипът демонстрира как фотонен кристал от силициев нитрид с тънка силиконова мембрана може да постигне високи нива на отразяване при дължини на вълните от 1300 nm до 1500 nm.

Потенциалът на платната е значителен, тъй като производствените техники позволяват да бъдат мащабирани до няколко метра, което да проправи пътя най-накрая за изпращането, макар и бавно, на човешки същества през галактиката.

Тази статия е публикувана в Phys и е възпроизведена тук под лиценз Creative Commons. Щракнете тук, за да прочетете оригиналната версия (на английски език).

Произходът на живота е една от най-интригуващите енигми в човешката история. Без преки доказателства за възникването на живота на Земята, учените търсят из цялата Вселена и най-малката улика, която да легитимира някоя от многобройните теории. Ново откритие предполага, че прости съединения, които са съставна част от живите организми, могат да се образуват и живеят в междузвездното пространство. И това отново провокира въпроса, дали животът може да има извънземен произход?

Екип астрохимици от Хаваите публикува статия в списание „ACS Central Science“ (PDF), в която твърди, че една от основните съставки на живота, карбаминовата киселина (молекула от въглерод, кислород и азот) може да се синтезирана в ледени кристали и да просъществува в различни части на Вселената.

Това проучване идва само няколко месеца след като друг изследователски екип от Япония съобщи за откриването на урацил, една от четирите нуклеобази на рибонуклеиновата киселина, в астероид.

Това означава ли, както предполага теорията за панспермията, че животът е възникнал някъде в космоса, след което е донесен на Земята от комети, астероиди и метеорити? Биохимикът от университета на Валенсия и член на Международното общество за изследване на произхода на живота, Хули Перето, отхвърля тази хипотеза, твърдейки, че много от заключенията на космическата химия не са подкрепени с надеждни доказателства. Според него е научно по-оправдано да продължим да търсим произхода на живота във водата на Земята, а не някъде в космоса..

По отношение на откритието на хавайските астрохимици Перето казва, че „тяхното заключение се базира на симулационен лабораторен експеримент, при който, в имитираните условията на примитивната Вселена, протичат химични процеси, генериращи нови молекули. Това ни дава доказателства за наличието на молекули по принцип, но не от всяка молекула би възникнал живот.

При формирането на Земята влияят различни процеси както протичащи вътре в нея, така и идващи от космоса – привнесени молекули от падащи космически тела. Това обаче не е автоматично доказателство, че животът на планетата ни се е зародил от молекули от паднали астероиди.

Нещо повече: засега няма доказателства за привнесени бактерии или спори от космоса. Това, което имаме, са основни градивни молекули, за които все още не знаем, какво значение биха могли да имат при формирането на живота. Факт е, че метеоритите съдържат прости молекули като аминокиселини например, но досега никой не е открил сложни молекули, като молекулата на протеина, на което и да е космическо тяло.“

Според Перето, към днешна дата, нито един сериозен учен не би подкрепил хипотезата за панспермия, тоест че животът се е зародил някъде другаде във Вселената, след което е привнесен на Земята. В съвременната наука се поддържат две основни хипотези за възникването на живота. Едната е за формирането му чрез химични процеси в дълбочинните нива на горещи водни басейни, а другата е т. нар. теория за пробиотичната супа – комбинация от химични процеси от земен и космичен произход.