в тия дни
стискам душата си в междузъбията и броя
минутите на оцеляване
купища думи
струпани в ъгъла до коша с мръсно пране изпълзяват
като сублимации призори
спъват уморените ми крака
искам
стъпалата ми да пеят
да разлистват глезените и съзнанието
искам да отгледам думите си
да им дам любов
и смисъл
но талантът ми
да го вземат мътните
не си пада изобщо по същността ми на работеща жена
казва бейби
зарежи маратонките и разпусни косата си
ела до мен на дивана
извади прашясалия чичо Джак
виж колко много думи чакат да им дадеш живот
белите листове са безкрайност
а ти
им поставяш ограничения
с разни сметки и щипки за пране
в дните наопъки
талантът ми е чисто и просто един безделник
писателят в мен изпива на екс едно въображаемо голямо
обзет от суицидни мисли
а аз връзвам косата и се обличам за работа

Реквием на едно оцеляване

Живяхме без банани,
Иначе си имахме бананова република
Гледахме с жадни очи витрините на кореком
Нямахме дънки, но имахме купонна система за хляба
Имахме манифестации и месо в сряда и петък
И заспивахме с историята на Зоя Космодемянская
от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите
Учеха ни, че трябва да сме еднакви
Оцеляхме и след дъждовете на Чернобил
И след падането на Берлинската стена
След подпалването на Парламента и взривяването на Мавзолея
Оцеляхме и при Нека дойдат танковете
И през Лукановото управление, даже и през ЖанВиденовата зима
Оцеляхме през валутния борд
И в чакалнята на Евросъюза
Оцеляхме докато погребвахме родителите си
Докато обличахме децата си със секъндхенд
Животът ни отхапваше от мечтите парче по парче
Минута по минута
И ставахме ръбове
Оцелявахме
На ръба на ноктите си
На ръба на дните си
На ръба на възможностите си
На ръба на бръснача
Малко по малко
Вкопчени с последни сили за ръба на мечтите си
За свобода на словото
На решенията
На избора
Бяхме ръбове
Всеки с вярата си и със собствените остриета
Бавно дълбаехме невидимите си коловози в дните
Остарявахме
Час по час
Минута след минута
После дойде пандемията
И отново се налагаше да оцеляваме
Затворени в собствените си домове
В телата си като черупки
И от отломъците на живота си строяхме стени
В които оцеляваме
Някак си
В безръбие
Но вече нищо не е същото.

***

Молотов

уж се обичат
или поне тя винаги го казва
среща някого и му заявява с най чистосърдечния си поглед –
аз го обичам този
дори обичам е твърде слаба дума
обожавам го
всичко по него и в него е смисълът на шибания ми живот
след което обичайки се
те се напиват в най долнопробната кръчма в квартала
чукат се като животни
и дори си разменят по няколко шамара
после
всеки от тях повръща в собственият си дом
заспива на старото си канапе
и няколко дни не си говорят
което не е причината или поводът за още едно напиване
този път поотделно
и се срещат и с други хора
важното е да имат обща приказка
мача
бурята
няколко бедствия
или един твърде сложен литературен анализ
гарниран с повече водка
без мезе
има достатъчно общи познати и културни ценности
които да бъдат внимателно дисектирани
и така…
докато пак се срещнат по стълбите
и тя каже:
абе копеле аз те обичам
а той си спомни отново колко добре ухае косата ѝ
колко страстни са устните ѝ
и покорни ръцете
всъщност докато му говори тя го гледа а погледът ѝ
е онзи същият замечтаният
и потръпва
затова нищо не казва а отключва вратата си
докато я държи за крайчеца на кутрето
вади евтин салам и евтина водка
върху вестник от отминалото столетие
и ѝ казва:
искаш ли да ти напиша стих
докато крещи наум:
чукай ме, кучко!