сбогом, Умберто
някой ми говореше
а денят преливаше в монотонен шум
книгата в скута ми беше моят език,
гледах през прозореца
и светът се променяше в периферното ми зрение
трупах в тайните чекмежета на мозъка си картини
даже не си давах сметка за това
как се превръщат в думи
как ще покълнат като семена в мен
как в стъпките върху снега имаше семиотика
за розите,
които след теб, никога повече не бяха еднозначно същите
EСЕННА ПЕСЕН
В невидима мъгла вървиш,
в мислите си с мен мълчиш,
устните ти парят нежни думи,
нежни думи…
В твоите очи сега,
ражда се и диша есента,
падащи листа и длани,
пишат песента ми.
В невидима мъгла вървиш,
в мислите си с мен не спиш,
косата ти обагря есента,
есента…
Стъпките си пак броиш,
в миглите си ще ме уловиш,
утрото блести за мен,
блести за мен.
И уличните лампи се прегръщат,
и градът утихва изведнъж…
В локвите по булеварди се оглеждаш,
бавно залезът над теб рисува дъжд,
светофарите намигват ти с надежда,
а ти летиш над есенната ръж.
музика: Янчо Янчев
текст: Еми Цветкова
пиано: Данаил Дончев, Колина Вълкова
китари: Светослав Димитров
вокал: Янчо Янчев
аранжимент: Светослав Димитров, Янчо Янчев
Sound City Studio, Sofia 2020
събиране зърна на нар
Ще
ти позволя да ме променяш, ще ти позволя да ме редактираш, ще ти позволя да ме нарисуваш в снега, да сложиш в косата ми неуспелите да пожълтеят листа, щипка, канела и конски кестени
Ще ти позволя да ме държиш, да ме гледаш, да ме лъжеш, да ми изпееш песен, да ми разкажеш приказка, да ме сложиш в ъгъла на мястото на умрелия бенджамин
Ще ти позволя да ме вървиш, ще ти позволя да ме връщаш, ще ти позволя да ме сънуваш, стъпка по стъпка , ще ти позволя да ме валиш, после да ме намериш като пътека, която се крие
Ще ти позволя да ме разказваш, да ме мълчиш, да ме носиш, да ме разрушаваш дума по дума, да ме превръщаш в белег, в длан, в трева, в дървен парапет, който е събрал спомените за много и различни ръце, но не помни, кога е създаден
Ще ти позволя да ме търсиш, да ме откриваш, да ме прескочиш като вода, да ме пиеш, да ме носиш в шепи, ще ти позволя да си жаден, да си топъл, да си горещ, да ме изгориш като август под дюните, които никога не са приютявали тела
Ще ти позволя да ме имаш, ще ти позволя да ме познаваш, ще ти позволя да ме хвърлиш като скъсани ръкавици напролет, когато слънцето топли ръцете ти и топи снегове
Ще ти позволя да ме подправяш, да ме разбъркваш, да ме киснеш в марина от босилек, масло и розмарин, да ме изяждаш и да ме повръщаш
Ще ти позволя да си бил, ще ти позволя да ме нямаш, ще съм детелината под босото на душата ти, ще съм шепата сняг във врата ти и дъждовна ламарина. Привечер само
Ще ти позволя да ме държиш, ще ти позволя да ме пускаш, ще съм шепата ти пълна с вятър, ще съм слънцето над дъждовните облаци, ще съм всичко онова, което още не знаеш, че ти е нужно, ще съм на една ръка разстояние, ще съм хиляди мили по източния бряг, ще съм призрачно пълнолуние и гладко езеро призори
Мога
Но когато искам да си най –тихото на мълчанието, ми запей
Може да не знаеш думите на текста или мелодията , но не е важно това
Мълчи, когато се давя в порои от думи и ме прегръщай, когато казвам – знам, че не обичаш такива неща
Не ми купувай цветя и парфюми, нарисувай възглавница и ми подари само един сън
Когато ти кажа, че мия прозорци ми купи кутия с целувки, за да ги изхвърля през тях и да ти кажа, че не са сладки колкото твоите
Наречи недели всичките ни четвъртъци, въпреки че знам,
Аз не съм алфата и омегата на живота ти
Някога, когато събера всички зрънца на нара и ги пръсна под леглото ни
Ще се събудя цялата в рани
И ще излъжа, че не боли
Ще ти позволя да ме обичаш, ще ти позволя да си идеш, ще ти позволя да ме нараниш, ще ти позволя да забравиш
Ще ти подаря нищото, което нямаме, но други хора цял живот го търсят и му измислят имена…
После ще се съмне
Прочетете още: Поезия
Корабче за някой ден
някой ден сънищата ще спрат да вземат експресните влакове и чартърни полети
и ще започнат да идват с хвърчила,
някой ден, слънцето ще спре да изважда очилата ни
а ще каца като глухарче върху мигла.
някой ден, ще спрем да виждаме хлебарки върху тротоарите
и врабчетата ще върнат по стрехите,
автобусите ще тананикат в час пик, който ще наречем часът за четене на книги,
някой ден
в този ден, ще е по лесно да се усмихнеш, вместо
да се събудиш сърдит на света
на данъчните
на правителството
на Тръмп и Ердоган,
в този ден, никой никъде нищо няма да е взривил
хората ще се превърнат отново в Хора
парите няма да имат значение,
защото
имаме чувства и души, скъпи,
някой ден…
когато корабчетата плуват в очите ми…
Прочетете още: Поезия Сезон България
